НЕПОЗНАТИЯТ

Димитър Ценов

НЕПОЗНАТИЯТ

Не вярвах на очите си. Видях човекът,
като пастир сред стадо от бакърни листи,
с лице като листо измачкано в пътеката
за дрехата зашито - кръпка истинска.

Мъдрец ли древен или звезден пратеник,
прозрял на думите цената, не говореше.
С бръчки като пукнатините на земята
той бавно се изкачваше нагоре.

Към себе си обърнат, захвърлил сто богатства
бе спрял за дъх с товар от мисли строги.
И аз изтръпнах. Лудостта е бягство
от спомен в спомен и от болка в болка.

Събираше сълзите на дърветата премръзнали
и камъка на своя ден търкаляше с умора,
докато не го премаже без съзнание за възраст.
Безсилният раздаваше на силните опора.

Той искаше да каже нещо за живота,
но викаше в затвора на душата си.
За всички луд, допрял ухо безсънно до дървото
опитваше се болката да чуе на земята.


НОСЦЕ ТЕ ИПСУМ

Навътре влизам в себе си. Навътре
по стъпалата викове на камък.
С резеца си прозрачна капка кърти
на времето лицето сивонямо.

Навътре. Без спасителни въжета,
където свирят сталактити фуга
на органовите тръби на вековете.
Душата ми кънти така без друго.

Навлизам в своя Ухловица пещерна
населена със сталактитни хора
обути в камък, мити с вода пееща.
И с прилепите-думи те говорят.

Откривам се чрез тях и разпознавам
съвременници хилядогодишни,
и съвестта ги гложде с капка бавно,
а ехото в гърлата им въздиша.

Душата ми е пещера с кристали
от вкаменени спомени и тайни изначални.
Аз там съм истински, като свещ запалена
във храма. Без възраст, после духва вятър.