За 75-годишнината на поета Вячеслав Богданов

Генадий Суздальов

превод: Татяна Любенова

Той обичаше живота до самозабрава. Често казват, че няма незаменими хора. Така ли е? Разпространената и безсмислена фраза обезценява човека, лекомислено замъглява спомена.
Да замениш човек е невъзможно. Още повече художник, който спира видения от него миг, а понякога и вечността за бъдещите поколения. Опитай да го замениш! Самият той често казваше: “Трябва повече да пишем. Трябва да успеем, колкото може повече. Аз няма да го кажа вместо теб, ти няма да го кажеш вместо мен. И никой няма да го каже.”
Колко можеше той още да направи! Особено днес, когато на художественото слово са дадени революционни възможности. Сложно да се обхванат намеренията му. А до тяхното осъществяване имаше само една крачка! Той искаше да напише поема за съвременния работник, да покаже духовното му богатство в процеса на съзидание. Започна да пише за Панфиловски - прославеният стоманолеяр, герой на социалистическия труд. Тази мисъл го завладя в Москва, където ние (Иван Никитович Панфиловски, стоманолеярът Владимир Гребньов, Вячеслав Богданов и аз) отивахме за връчване наградата на Ленинския комсомол на Валентин Сорокин. В хотел „Младост” Богданов ни чете свои стихове. Панфиловски слушаше, очите му блестяха. Той се радваше като дете на Богданов и забележимо се вълнуваше. Когато всички се разотидоха, Богданов каза: “Това е Човек с главна буква! Непременно ще напиша за него”. Успя да напише само встъплението на поемата. А беше пълен с надежди.

Още ми е рано
да правя равносметка,
Пред мен са - и слънцето
и бурята…

Често наричаше себе си велик руски поет. И хитро се подсмиваше. Това не беше самохвалство, а самозащита. Не всички, навярно, разбираха това. Веднъж каза: „Всички вероятно мислят, и ти също, че аз сериозно се наричам „велик”. И започваше да декламира: „Сам излизам на път далечен…” Гласът му беше пълен с горчивина. После започваше да чете Есенин. След стиха “На междата, нейде, в чистото поле, сянката откъснах аз от себе си…”, и помълчавайки, се разкриваше: „Колко сме далече от тях!” Такъв не съм го виждал нито по-рано, нито по-късно.
Беше винаги весел. Щедро сипеше шеги, пародии и каламбури. И веднага забравяше за тях. Никога не ги записваше, макар че импровизациите му можеха да украсят всяка негова книга.
Когато беше в Москва, Слава обичаше да ходи в Централния дом на литераторите. Теглеше го към другарите му, атмосферата на този дом. Веднъж ме покани. Познаваха го много хора. Когато приятелски се здрависваше с известни поети, аз тихичко му завиждах и се гордеех с него. Най-паметно беше запознанството му с Николай Тряпкин. Тях с Богданов ги свързваше дългогодишна дружба. Ние седяхме, Тряпкин, седнал до масата ,напяваше свои стихове, затворил очи и тактувайки с крак. После сложи ръка върху рамото на Богданов и каза: „Завиждам ти. Селото - това да. Знам го добре. Стиховете за него се получават, както трябва. Аз живея в Москва, а стихове за града нямам. Искам да ги напиша, а не мога. А при тебе и едното, и другото. И хляб, и желязо. Юнак. Завиждам ти.”
В творчеството на всеки поет има висоти, които определят степента на неговия талант. Далеч не всяка височина, превзета от поета, е „стратегическа”. В творчеството на Богданов има такава височина. Това е органичното сливане на духовния образ на града и селото. В стиховете на други поети градът се противопоставя на селото. У Богданов те са приятели, свързва ги духовно родство. Така е наистина.

Съдбата ми
до гроб е поверила,
по право на сърцето и
на селянин,
славата
на земеделеца
с владетелите
на завода
да сродя.

В поемата „Звено” той с гордост казва: „И аз - звено съм на единство между тях.” Това за земеделците и фабричните работници. Грижливо и с обич пазейки паметта за тамбовското село, където се е родил и където е преминало детството му, той много обичаше нашият край. В коксохим ЧМК работи повече от десет години. За него и едното, и другото са съставни части на една съдба и велика Родина.

Привет на тебе, край
на красота и на желязо -
ти, мълчалива
гордост на Русия!

Поетите не умират, творчеството на Богданов живее сред нас. Подражават му. И не само на творчеството. Младите поети и читатели непрекъснато търсят съприкосновение със звънката му изворно-чиста поезия. И вече никой не се съмнява, че Богданов, както и други наши земляци - забележителните поети Борис Ручьов, Людмила Татяничева, Михаил Лвов, Валентин Сорокин, си остават талантливи и самобитни певци на Урал.
През 1978 г. в Челябинск бе създаден поетичен клуб. Нарекоха го “Светунец” - по името на една от книгите на Вячеслав Богданов. Девиз за творческата работа на членовете на клуба станаха думите на поета: „И никой няма да се отклони от пътя в неподкупния пламък твой”.
- Излезе книгата на Слава “Гост на полето” - спомня си поетът Анатолий Головин, - която зарадва и автора, и нас. Той, без да бърза, делово подписваше книги и ги връчваше на нас, неговите другари, някак скромно и тържествено. Сякаш даряваше всеки със своето внимание и талант. И ни беше хубаво, защото всички бяха развълнувани от радостта на поета. Той беше свързващото звено между нас.
Вячеслав Богданов дълго ръководи литературното обединение „Металург” при ДК на Челябинския металургичен комбинат. Обичаше тази работа. Ходеше в литобединението като на празник. Беше винаги внимателен, честен в оценките за творчеството на събратята си по перо. Неговата доброжелателност и обаяние поддържаха в обединението атмосфера на дружба, искреност и творчество. Често се шегуваше.
Да, в живота той беше винаги весел, но затова пък дълбоко драматичен в творчеството си. Ние добре го чувстваме сега, когато четем стиховете му и особено тези за селото. Но драматизмът му беше оптимистичен. Това издигаше неговото поетично слово до висините на гражданското звучене. И с това ни е скъп.

Несполуката моя -
несполука е за Русия.

Биографията му прилича на биографиите на много връстници от нашето поколение, излезли от селото, преживели военно детство и свързали съдбата си с града.
Когато човек извършва подвиг или си тръгва от живота, не е прието за него да се говори лошо. Богданов беше необикновен. В нещо грешеше, както и всеки проправящ своя пътека в поезията. Всичко това избледнява и се забравя. Остава главното, заради което и колкото е живял - стиховете. Сега те, оцветени в друга светлина, звучат много по-добре и с тежест. И когато ги четем, разбираме, че да замениш човек е невъзможно.

Тамбовская жизнь, 25.02.2012