ЖЕРАВИ

Анжела Димчева

ЖЕРАВИ

              „Срещаме различни хора,
               но срещаме винаги самите себе си”
               (Лиополд Блум, „Одисей”, Джойс)

Мътно е чак слънцето от скандалите
в тази протяжност, наречена България.
Скала апокалиптична отчита
духовна дрипавост и глад без молитва.
Божа страна, а сякаш с печат „отвъдна” -
девет пожарни земи, без брод до десета.
Вятърен мост ни притегля към бъдното,
Стара Европа подхвърля монети…
Дъжд от омрази, сняг от просия
трупат грамада кървящи въпроси.
Никнат сензации като в саксия -
смешен декор за търгашите в живота ни.

Всяка любов разтваря чистилище -
има самоотрова, но няма огън.
Бялата ми усмивка е … мислената,
сладката дума започва с „мога”…
Пролетна вис, а лицата - есенни;
хора без възраст, въздух без дух.
Двадесет зими подлъгвахме семето -
с „тази земя е дом”, а се оказа приют.

Страшно е да си човек без ръце.
(Твоите просто никой не иска.)
Още по-страшно е да си без лице.
(„Срещаш” себе си като клоун в цирка.)
Лягаш до инвалидната своя мечта -
(не за световен успех, кариера…)
пурпурен сън, водопад, пъстрота -
само в легенди и в блян на поети
хора възкръсват в отлитащи жерави…


ЕКЗЕРСИЗ

Измисленото не прилича на човек,
но пее, сякаш публика го аплодира.
Измисленото не е просто текст,
а позлатена дреха на всемира.

През него звуците рисуват валс,
боите се покланят в екзерсиз,
а думите са бяло-черен псалм,
чрез който танцът става живопис…

Нечаканото се провира през дъжда,
нахалства да е твоята икона,
стаен, замислен, кашлящ е градът
под покрива на пролетни колони.

Там цветното прибира подлостта,
в привидността на музика и смях,
но празното е крайната черта,
отвъд която няма даже страх.

Измисленото вече спи на светло,
то няма да ни буди по тревога,

но никъде не прецъфтяват кестени,
освен по моста
на разказващите обич погледи.


ЗИМА 2012

Зима трепти в равновесие,
бяло с нюанси кресчендо -
в падащи призрачни фрески,
вдишваш озон под аренда.

Пресният мирис на „сбогом”
къса простора мастилен.
Има ли някъде пролет,
другаде чакайте апокалипсис.

Няколко сенки се карат,
мръзне езикът им в жест йероглифен.
Може би птиците знаят
как без крилата човек е излишен.

Този живот е статистика,
някаква мислена графика -
истини, колкото черни мъниста,
с подпис от правова мафия.

Улици слизат към молове,
старци, спринцовки и кучета в парка,
дрехи в телата безполови,
сняг от екран. Ще повярва ли Далчев?

В старото томче с цитати Монтен
всичко до днес е предсказал -
за любов ще дадеш и последния цент,
само снегът да лежи неокалян…


ИЗКУСТВОТО

По-дълго от усещане за апокалипсис,
по-меко от залеза над езеро,
по-тихо от капчук в пещера,
по-видимо от дъга в гейзер -
тя е за него вълшебна гора…

По-страшно от урагана „оцеляване”,
по-жадно от кратер на вулкан,
по-нежно от разплакан сняг,
по-тайно от стъпки на великан -
той е за нея апокрифен знак…

Те крият пепел в точки и удивителни,
те са антиразлични, но и проеднакви,
те не сричат пред другия „обичам те”,
те са част от сцена в случаен спектакъл,
в който изкуството е плач преди излитане.