ИГЛИ В СЪНЯ

Анжела Димчева

(междумислия)

Нищо не е толкова отровно, както опитът да се гримира любовта.

Толкова е изпълнен въздухът с аерозоли лицемерие, че хората започват да мутират. Плоскостта на видимото е всъщност ребус от привидности.

„Не мога” е утайката в чашата,
„не искам” е пяната на върха,
„не чувствам” е въображаемо тяло,
„не се познавам” - еликсирът на дъжда…

Забравям дати, хора и събития, забравям победи и поражения, но ароматът на влюбването остава неизтриваем…

Най-страшното не е цунами в океана от хора, а празната стая, в която сме се обичали.

След хиляди придобивки и загуби по пътя най-сетне разбираме, че никой не може да ни отнеме само смъртта.

Примката на парите, когато ги имаш, е опияняваща.
Примката на парите, когато ги нямаш, е просто досада.
Примката на парите, които дължиш, обесва луната.
И настъпва мрак, в който попива кръв.

Кражбата на идеи никой не я забелязва. Нима антиматерията би могла да се измери на кантар?

Не съм разочарована - аз просто съм листо, изгладено от ютия.

Храстите си мислят, че са гора,
гората си мисли, че е планина,
планината си мисли, че е вселена.
Човекът не мисли.
Той клика измисления си образ -
храст с червени, сочни очи…

Ръждивият плам на гората, с концертните охра-полутонове, ми напомня за песен, заседнала в гърлото - неизтръгваемо, сякаш ябълката на раздвоението ти подсказва: „Сам си, но дори смъртта може да означава присъствие”.

Сънят… Само в него никой не ни подслушва… Но успяваме ли да изкрещим най-важното?!

Ако получавахме всичко, човечеството щеше да загине. Не от преяждане, а от липса на въображение. Особено в любовта…

Да отворим прозореца, преди „прозорците” от компютърния екран да ни зазидат окончателно…

За мен седмицата има осем дни. И осмият ден е тогава, когато ще се събудя… с теб.

Някои маски е по-добре да не се свалят - истината е триока и в този смисъл - смъртоносна.

Цвете без име, устни без възраст, думи без дъно, вечер без съмване… Искам ги, но без опаковка.

Съпротивата срещу всички и всичко ни прави интересни, но само под клепачите на перманентно спящите.

Когато спреш да се интересуваш от себе си, разбираш, че всъщност никой не се интересува от тебе.

Поезията е пеперуден мост… По него душата пристъпва чисто гола.

Една свещ ми е достатъчна - ще успея ли с поглед да я запаля, като си мисля за теб?

Дишам в графика, работя в карикатура, движа се в плакат, говоря в анимация, остарявам в скулптура… Но вали нежност в чужда живопис.

В града природата е уморена. Никой не забелязва сезоните. Климатикът е заковал равновесието на извънприродния човек, а интернет му е внушил, че е вечен.

Когато изстискаш сърцето си, не ти остава нищо друго освен да репетираш самовнушение за щастие.

Парадоксите са толкова много, че вече гледаме с почуда на нормалното…