ПОШЕПНАТО В РАКОВИНАТА

Иван Купец

превод: Слав Хр. Караславов

ПОШЕПНАТО В РАКОВИНАТА

Търсих очите, твоите тихи очи -
две вечер лунни, в които заспивам с мечтите,
когато се лутах на белия сняг в далнините,
търсих очите, твоите тихи очи.

Търсих ръцете, твоите бели ръце -
хвърлени котви и клонки, от буря отвлечени,
два лебеда бели, само на тебе обречени,
търсих ръцете, твоите бели ръце.

Устните търсих, твоите устни добри -
мои любимки, чаши с целувки напълнени,
две лодки люлени от морските бури и мълнии,
устните търсих, твоите устни добри.

Стъпките търсих, твоите стъпки в нощта,
дето все търсят и тихо умират в паветата,
сякаш са вятър в листата и шепот в дърветата,
стъпките търсих, твоите стъпки в нощта.

Търсих косите, твоите черни коси,
звън водопаден, във който аз радостен плувам, и
свършат ли дните, спрем ли със теб да се чуваме,
пак ще ги търся, твоите черни коси.

Тебе, далечната, търсих във сънната нощ,
с мен се разхождаше само луната нащърбена,
вгледан в морето, стъпил на скелята дървена,
тебе, далечната, търсих във сънната нощ.


СТАРОРОМАНТИЧНО

Когато ще бъда аз вече във гроба
и ти ме повикаш отново,
друга песен ще свири горняка във късната доба,
с друга песен ще тръгват тревите в просторите стари
и няма да казвам тогаз на приятели: - Как сте, другари?

Само виелица зимна ще ляга при мене,
дето умее да рови човешките кости,
дето обича да ходи след късни гуляи на гости,
и с танца си див да ме връща към мойта мечта,
за обич една, за белия косъм, споходил ме пръв на света.

Какво? Ти дойде ли? Реши да ме будиш
от вечния сън под тревите, където
с дърветата често си казвам поеми безкрайни
и пия си чашата с вятъра луд под небето,
където ме дириш напразно и дето съм целия тайна.

Недей да ме викаш. Не викай отново.
Аз доста воювах. белязан съм с рани.
И бих ти подсказал: във утрото ранно
ти меч си издялай от клона, над мене надвесен,
издялай си нечие бяло лице или свирка за песен.

Тук болката свършва. Земята се рони.
Тук всичко ми казва: - Пиши стихове.
Но щом си пристигнал със утрото росно,
от тихото време, от близките клони
ти меч си издялай, издялай си свирка за песен
тък, дето и мене възпява човешката есен.


ДАР

Две раковини ни даде морето,
като две сестри рождени.
Две раковини ни даде морето
със шума си във тях, с ветровете последни.

Две раковини във дар ти нося
от морските бездни студени.
Две раковини във дар ти нося -
спомен за тебе и спомен за мене.

Затъгуват ли някога нашите длани,
без да могат да се намерят.
Затъгуват ли някога нашите длани,
раковините до устните ни ще потреперят.

И ще възвърнат в сърцата отново
на чувствата силата жива.
И ще възвърнат в сърцата отново
гласовете ни, вятъра, бурята дива.

Тъжен съм. Нямаш сега раковината.
Ако я имаше само
мойта ръка в тази вечер на зимата
би кацнала пак върху твоето рамо.