Петър Хаджинаков

Цончо Родев е един от най-ярките съвременни исторически писатели. Роден е на 9 юни 1926 г. в град Провадия. Основно образование завършва в родния си град, във Варна гимназия, а право в Софийския държавен университет. Руините на средновековната крепост, която се издига на хълма край Провадия, пробуждат от детските му години интерес към българската древност. Във Варна се заражда любовта му към морето и литературата. Цончо Родев е написал редица исторически романи и повести за деца и юноши, най-крупни от които са романите “Бурята” и “Тътени” – 1980 г. Други издадени книги за деца и юноши са: “Черният конник” – 1966 г., “Съкровището на Лизимах” – разкази и новели – 1966 г., “Изпитание” – роман – 1968 г., “Наричаха ме Желязната ръка” – 1971 г., “Светослав Тертер” – биографична повест – 1971 г., “Отгласи” – разкази – 1971 г., “Човекът без сянка” – 1976 г., “Мечът на непримиримите” – 1981 г., “Отмъстителят” – разкази –1983 г., “Отвъд синия праг” – очерк – 1985 г., “Двама против ада” –1986 г. Един от най-известните му романи е романът “Тътени”. Състои се от три книги. Още в началото авторът отправя своя апел към читателя – да вярва на тази книга, защото в нея почти няма измислени лица и съдби. Крупните исторически събития, представляващи сюжетния фон на романа са предадени с педантична добросъвестност, а дребните случки също са почерпени от хрониките, църковните кондики и предания. В романа измислицата е направо нищожна в сравнение с достоверното, документално-истинското, правдоподобното. Четейки книгата читателят докрай може да прокара граница между фактите и художествената измислица. При запознаване със съдържанието на романа “Човекът без сянка” прави силно впечатление блестящата осведоменост на автора за епохата и събитията от април 1876 г., постигната чрез задълбочено използване и анализ на богатата мемоарна и историческа литература по въпроса. Оттук и познавателната стойност на книгата. Прочитайки романа, младият читател има възможност да си припомни всичко научено в часовете по родна история за Априлското въстание, а пресъздадена от автора с голяма художествена сила и поетическо внушение. С много любов, историческа достоверност и искреност са възкресени образите на героите на въстанието от известните апостоли и водачи – Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Тодор Каблешков, Павел Бобеков, Кочо Честименски, Райна Княгиня, до обикновените, пламенни и всеотдайни участници в борбата като Орчо войвода, бай Иван Арабаджията, Димитър Матевски, Крайчо Самоходов, д-р Васил Соколскио, поп Грую Бански и хиляди други. В центъра на повествованието стои образът на “човека без сянка” – Радул – Меджар Ахмед ага. По думите на Цончо Родев той е “измислен и не е измислен”. За негов прототип авторът е взел Теофан Райнов, деец на нашето национално освободително движение, със заслуги в българското тайно разузнаване преди Освобождението. При разкриване на този образ, както и на другите “измислени” герои в романа – Елена, Лазар Анастасиди, Димко, умело е съчетано измисленото с историческата правда. Това прави стегната композицията на произведението и показва майсторството на писателя да схване правилно съотношението между художествената измислица и историческата истина. На положителните герои в романа, физически и духовно се противопоставя поредицата от отрицателни личности, представители на властта и турската феодална класа с типичните за тях черти и качества: религиозен фанатизъм, азиатска жестокост и ниска култура. Запознат добре с историческите извори, авторът е успял да предаде вярно живота на стария Пловдив. Пловдив от 70-те години на миналия век с неговите тепета, стръмни улици и калдъръми, с Узун чаршия и дюкяните, конака и страшната турска тъмница. “Ташкания” с неговите люде и тяхното ежедневие. С познавателната си роля, с живото и емоционално изобразяване на славната Априлска епопея от 1876 г. романът “Човекът без сянка” оказва патриотично въздействие върху читателя. Родолюбието и великата саможертва на нашите априлци са действително вдъхновяващ патриотичен пример за всеки българин. Авторът привидно е схванал и исторически точно е предал целите на въстаналите български селяни: “Ние сме въстанали – казва Бенковски в една своя реч, – не против мюсюлманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа.” Макар народната борба да завършва с поражение, краят на романа не звучи песимистично. Борбата продължава “Нашето въстание не успя – говори Волов в последната глава, – но свободата въпреки това ще дойде!” Романа “Наричаха ме желязната ръка” Цончо Родев посвещава на майка си. Ръкописът на тази книга е предоставен на Цончо Родев от болонския архитект Джан Карло Бугарели – още преди няколко поколения, когато предците на г-н Бугарели живеели във Верона, ръкописът вече се е предавал от баща на син в семейството, като фамилна реликва. Притежателят на оригинала е предал ръкописа на Цончо Родев, като е сметнал, че като българин за Родев ще представлява интерес да се запознае с него. По късно Бугарели дава съгласието си да издаде този ценен исторически документ в превод на съвременен български език. Книгата съдържа важни данни за българската история през 13-ти век. Тя е точен превод на разказа, записан преди повече от шест столетия и половина от веронския рицар Теодоро Булгаро на онзи български език, който бил наричан “църковно-славянски”. Авторът само разделя разказа на отделни глави, снабдява известни подробности с обяснителни бележки и намира общо заглавие на книгата. Четейки книгата у нас се пробужда интерес към тази история; към тайнственото и непознатото. Романът има голям принос в теоретичен аспект и с новаторски теоретични постановки. Интересни и увлекателни са приключенията на Теодоро Булгаро – веронски благородник, считащ се за българин, който участва в жестоки сражения. Той посвещава младостта си на меча, става прословут и му дават прозвището “желязната ръка”. Жаждата за приключения тласка героя да взема участие в прочути битки. Изпратен със задача от император Михаил Палеолог в България, за да убие вожда на българите – Ивайло – освободителя и светеца, когото болярите проклинат, а народът възхвалява. Но не след дълго време, прекарано във войската на Ивайло, Теодоро – желязната ръка се осъзнава, сякаш тежката завеса се вдига пред очите му и той вижда всичко онова, което е напирало в него неведнъж: величието на Ивайло, поел тежката задача да помогне на нещастниците; гнусната подлост, с която се е нагърбил и която го превръщаше от воин в наемен убиец. Разбира, че той, който се е сражавал стотици пъти за чужди облаги, за пръв път среща нещо, за което заслужава да се умре. От този момент се променя коренно и животът му. Той отдава и много години от живота си на българския народ, като се сражава редом до Ивайло против татарите и болярите. Книгата ни завладява със своето приключенско начало и с подвизите на героите. Романът за юноши “Двама против ада” е най-новата издадена книга на автора – 1986 г. В него по своеобразен начин са преплетени историческата достоверност и художествената измислица. Доминира приключенското начало. Книгата е достъпна и интересна не само за малките читатели, за които е предназначена, но и за всички онези, които проявяват интерес към българската история. В романа се акцентува върху централните персонажи – Деян – син на Годеслав и Страхота – син на Зергобула, двама благородници, чиито съдби се свързват по твърде случаен и необичаен начин. След жестоката и нелепа схватка, в която всеки от тях по много достоен начин проявява своите бойни способности и умения, сърцата и на двамата показват,че в тази минута ще се роди една вярна и силна мъжка дружба, която трябва да се пази от всичко, и най-вече от отровата на неискреността. Всъщност те са благодарни на съдбата, че е имало такова нелепо сбиване, което е станало повод и начало на едно хубаво и вечно приятелство между тях. И двамата, всеки по своему поел пътя към Търновград да гонят една далечна, а може би и недостижима цел. Но обединявайки усилията си – тази цел става близка и достижима. Тези герои – отлично владеещи бойното изкуство, в душата си са дълбоко благородни, алтруисти – готови на безкористна саможертва в името на България. При нужда всеки един от тях е готов да покаже своята жертвоготовност спрямо другия. Те тръгват двама против ада в името на справедливостта. Възторг и преклонение буди във всеки читател постъпката на Страхота. Верен приятел на Деян, той нито за миг не се поколебава да изпълни дълга си към него. Най-странното нещо на света е човешкото сърце – за него няма закони, няма здрав разум, няма подходящо и неподходящо време, никой не може нито да предвиди, нито да заповяда кога да трепне в него свещеното пламъче на любовта. От такова пламъче е пленено и сърцето на Страхота, но той преодолява дълбокото си и чисто чувство към девойката Тамара, защото знае, че за мъжа съществува на света по-велика цел от любовта, защото дълбоко в сърцето е запазил свещената клетва между него и Деян: “Двама против ада”. Той е решен да спаси приятеля си с цената на собствената си гибел. Какво по-голямо доказателство от това за чистотата и предаността на мъжкото приятелство. Първоначално тръгнал из България да търси лична мъст, по-късно Страхота осъзнава, че в живота не е достатъчно да се отмъщава, защото отмъщението ражда друго отмъщение и така върви безкрай; трябва като отмъщаваш едновременно да градиш един свят, в който да няма за какво да се отмъщава. Рискувайки своя живот, Страхота запазва живота на приятеля си, чиято гибел ще бъде пагубна за българското племе, защото, ако загине Деян, ще пропадне всичко; подготвеното въстание, скъпите жертви дадени дотогава, надеждите на целия народ да възтържествува правдата и честта, които Йоан Асен носи. След този подвиг настъпва и мигът и на чудодейната победа на справедливостта над злото. Към края на романа Деян има пълното право да каже над гроба на своя верен приятел Страхота: “Успяхме братко! Бяхме двама против ада и го сразихме. Ако ме слушаш от небето, радвай се заедно с мене.” Страхота остава в съзнанието ни като верен и безкомпромисен приятел, приел доброволно жестоката участ, а Деян – като герой, превърнал смъртното си тяло в мост, за да минат по него величието на България и чисто човешката справедливост. Романът разкрива пред читателя важни събития, с които в историята на България се откри нова, славна страница. Друга книга, която предизвиква голям интерес сред малките читатели, а и не само сред тях, но и сред всички, които се чувстват българи и искат да узнаят повече за историята на своя народ и родина – това е романът “Мечът на непримиримите”. В него са разкрити животът и свързаните с него събития на една необикновена личност като Сеслав. Четейки романа читателят не само узнава кой и какъв е бил този герой, когото помнят и славят в двата противоположни края на родината ни, но изпитва възторг от делата му и се чувства горд, че е българин, че е потомък на юнаци като Сеслав, несклонил глава дори във време на робство и кървави изпитания. Такава е и целта на книгата и на самия автор. Друга интересна книга – това е “Отмъстителят”. Тя се състои от разкази за “истински герои и по истински случаи”. И действително в страниците почти няма измислени лица, това се отнася не само за главните герои, а и за всички останали герои – били те офицери, въстаници, селяни, турци, българи, руси, чорбаджии, овчари, и други. Тези разкази възпроизвеждат, но не повтарят с фотографична точност историческите събития, т.е. случките, станали сюжети на разказите, са исторически достоверни, но личи, че са предадени по-свободно, а не със сухотата на документа. Авторът е допълнил от себе си всички подробности, които не е съхранила историята. В разказа “Отмъстителят” е разкрит образа на Джендо, чието истинско име авторът ни разкрива в своите заключителни бележки, всъщност това е бил Захари Стоянов – видният наш апостол, публицист, писател. Разказът “Момчето, което можеше да ходи на ръце”, ни пленява с жертвоготовността на Апостола, с тежките изпитания по стръмния му път. Силно впечатление прави случаят, когато Левски с дързост и самообладание се появява в средата на турските управници на Етрополе. Разкрит е и най-малкият революционен деец от времето на Левски – Христо Ценов Христов – куриер на Апостола. Едва 7-8 годишен той изпълнява рисковани задачи, поставени му от Левски и частния революционен комитет, като винаги проявява находчивост, смелост, изобретателност. Случките, за които се разказва в “Октоподи, каквито растат в Стара планина”, са свързани с героичния живот на малкия Сава, по-късно известен исполин на българската история – Г. С. Раковски. В този разказ са разкрити подробни случки от живота на малкия герой и на другите въстаници в Куру – чешме – препирните за “рибята чорба”, за “окачената над леглото дървена лъжица” и др. По-късно това малко момче става един от най-големите просветители на нашето Възраждане – учител, книжовник, педагог и комедиограф. Тези разкази са малка част от всички исторически разкази в книгата. Авторът е съумял много добре да съчетае достоверността на историческите събития и личности със силата на писателското си перо и с умението си, четейки произведенията му всеки малък или голям читател мислено да се пренася в онези епохи на кръвопролитни борби и да участва мислено в тях редом с големите синове и дъщери на нашия народ. “Съкровището на Лизимах” е един от новите разкази за съвремието на Цончо Родев. Заедно с героите на Родев ние навлизаме в чудния свят на Нептун, в подводното царство, разхождаме се и изследваме онези приказно красиви места по нашето Черноморие, които са достъпни само за леководолазите и подводните плувци. Можем да добавим, че Родев добре познава хубавите места по крайбрежието, запознат е с леководолазното дело и подводния спорт, затова описанията му са живи, точни, привлекателни. Нещо повече – на много места (“Ръкописът на Клитарх”, “Съкровището на Лизимах”, “Тронът на Исаврите”, “Погребаният град”) той е почерпил сведения за загадките, които разкриват неговите герои, от древните ръкописи на гръцки и римски историци и географи за миналото на черноморските градчета, някога цветущи градове с необикновена история. Разкритите значими исторически събития в романите на Цончо Родев в онази преломна епоха, представляват огромен интерес за малкия читател, защото именно в юношеската възраст у него се формира съзнателността, нравствеността, мирогледа и култа към идеали в положителен аспект. Неговите исторически романи съдържат много актуални проблеми. Изградени са етичните категории: добро-зло; красиво-грозно; достойно-низко; дълг-чест, не липсва и романтика. Четейки със затаен дъх произведенията му жаден да научи за подвизите на своите велики предци – читателят се облагородява, изпада в процес на катарзис. В произведенията му има един синтез между жизнена правда и художествена условност, между реалност и фантазия, изиграват огромно познавателно, възпитателно значение. Героите му са живи, действителни, читателят научил за тях и техните подвизи още от най-ранно детство, след прочитането на романите на Цончо Родев – тези герои се врязват дълбоко в съзнанието му и той заживява с тях. Детско – юношеските романи на Родев ще продължат да вълнуват и увличат малките читатели, да ги насочват към пълноценен живот, посветен на борба за щастието на народа, да ги топлят с дълбока човечност, с която са проникнати, със светлите идеали, от които се вдъхновяват техните герои. С хуманистичната насока и комунистическа партийност, съчетани с умението да допълва онова, което историята не е могла да съхрани, Цончо Родев се нарежда сред най-изтъкнатите исторически писатели на нашето време.