БЪЛГАРСКАТА ОРИСИЯ НА ЧЕ ГЕВАРА
По повод на едно нашенско
подражание на подмяната
на подвига и идеалите на Че Гевара
Българската орисия на Че Гевара е многозначителна. През 1964 година, когато той води кубинската делегация за тържествата по случай четиридесет и седмата годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция в Москва, у някои партийни кръгове назрява идея да бъде поканен и в София. Но предварителната справка за Политбюро на ЦК на БКП, направена по дипломатически източници, показва че младият революционер се различава смущаващо от общоприетия тип комунистически ръководител. Експертите донасят, че е увлечен от троцкизма, че не разбира правилно Лениновия експеримент с НЕП (”Новата икономическа политика”), че поддържа контакти със “свещените крави” на полската икономика Ланге и Бобровски - и поканата отпада. Впрочем тогава и кубинската революция, обявена от Фидел Кастро за социалистическа в кризисния момент на Плая Хирон, все още е наблюдавана с идеологическо недоверие. Подозрения в левичарство поражда дори същностния етап на преобразуването на острова от “Първа свободна територия на Америка” в “Първа социалистическа територия на Америка”. (Че Гевара е съавтор на тези две крилати словесни формули, ключови в кубинската пропаганда и идеология.) И въпреки, че Единната партия на кубинската социалистическа революция се обявява за Кубинска комунистическа партия (3 октомври 1965 година), прочутите “брадати въстаници” не се вместват нито в протокола, нито в иконостаса на хегемонистичните източноевропейски партии - държави. Посочената по-горе дата е незабравима и с друго. Именно на този ден и на този акт Фидел Кастро прочита прощалното писмо на Че Гевара, който му пише между другото: “Други земи на света изискват моите скромни усилия. Аз мога да направя това, което на тебе не ти се разрешава заради твоята отговорност към Куба, и дойде часът да се разделим… Заявявам, още веднъж, че освобождавам Куба от всякаква отговорност, с изключение на вдъхновилия ме неин пример. И ако последният ми час дойде под други небеса, моята последна мисъл ще бъде за този народ и специално за тебе…”
След три години по време на Световния младежки фестивал в София на Българската национална телевизия бе наредено да не показва дори в преки предавания портретите на Че Гевара, които много чуждестранни делегации носеха като свои икони и гербове. Все пак ликът му бе внесен в сърцевината на фестивала на знамена, фланелки, транспаранти. Дори и на догматичните цензори ставаше ясно, че той се е превърнал в символ на младите световни поколения. Бе неудържимо нахлуването му и в нашето идейнотворческо пространство. Появиха се дълго сдържани песни за Че, поезия за Че, живописни творби с образа на Че и скулптурни портрети на Че - цяла една тематична субкултура, отприщен показ на независимостта и революционността на изкуството. Дори в някаква степен Че бе противопоставян на налаганите от социалистическия реализъм герои на времето - семпли и скучновати борци за Априлската линия (”Април е име на човек…”, Л.Л.). Образът му сякаш освобождаваше творците от игото на нормативната естетика. Така например когато кубинският художник Кармело Гонсалес показа в София портрети на Че, направени в откровен сюрреалистичен стил, бдителните “цивилни изкуствоведи” не се чуха. Нещо повече, Кармело нарисува със средствата на сюрреализма портрет и на Тодор Живков, който бе приет в художествената колекция на Съюза на българските писатели, макар че не бе експониран публично никъде…
В реалния живот Че Гевара предизвикваше откритото искрено възхищение на хората за беззаветния подвиг и безкористната саможертва. Епистоларните му послания се знаеха от мнозина, и мнозина го възприемаха така, както той се разкриваше пред родителите си: “Драги старци, още веднъж почувствах между петите си ребрата на Росинант, отново съм на път с щит в ръка…” И все пак на нас, българите, той ни напомняше не Дон Кихот, а Васил Левски - и това вероятно е най-съкровеното признание, което можем да сторим за някой чужденец. Ернесто Че Гевара бе включен в обществената топонимия естествено и масово. Името му бе дадено на трудови бригади, на улици, на училища. Бе проведен национален конкурс на тема “Какво знаете за Че Гевара” (с победител известният днес телевизионен водещ Н. К.). В Перник бе открит младежки клуб на името на Че Гевара и там му бе издигнат малък паметник…
Все пак истинското представяне на Че в България стана със сборника “Мисля за безсмъртието на революцията”. Този обемист том бе издаден през 1981 година по инициатива на писателя Валентин Караманчев, тогава директор на “Партиздат”. Трябваше Че Гевара най-после да бъде показан на българското общество с идеите си за въоръжената революционна борба в Куба и въобще в Латинска Америка, с икономическите си схващания, с вижданията си по глобалните проблеми на световното развитие, предимно на т. н. “Трети свят”. В такава перспектива се откроява неговата практическа революционна философия, която го направи световноизвестна и също така спорна личност преди легендарното му пребиваване в Конго и Боливия. Изданието съдържа статии, беседи, речи, писма, записките на Че за революционната борба в Куба, както и боливийският му дневник. Съставител е високо просветеният дипломат Боян Михайлов, преводач - прочулият се по-късно като политик на демокрацията Стефан Савов, а моето скромно участие се изрази в предговора. С този предговор, преведен по-късно на испански и обнародван в Хавана и Богота, е свързан автографа на Селия - една от трите дъщери на Че, която написа на титулната страница на същата книга следното: “На Никола - с много обич и благодарности за това, че разпространява по света идеите на баща ми”. Да споделя тук, че съм попадал на приятелски срещи с Че Гевара няколко пъти в Хавана през 1963 година. Там разбрах, че министърът с чин “Майор от революцията” (Comandante de la revolucion) пише стихове. След години преведох на български деветте известни негови стихотворения и ги публикувах най-напред в тематичната антология “Потеклото на светците”(1989), съдържаща поезия на убити латиноамерикански поети, а после и в голямата антология на латиноамериканската поезия “Време и вик под кондора” (1998). Вярвам, че дори в моя несъвършен превод поетът Че Гевара естествено се вмести между най-значителните класически и съвременни поети на континента и островите. Както пише самият той:
Аз съм същият скитник по тези полета -
спепелен съм отвътре и усмихнат отвънка…
В българската орисия на Че Гевара има и един малко известен парадокс. Някъде през осемдесетте години писателят И. А. предложи на издателство “Народна младеж” книга за Че Гевара, изградена въз основа на лични контакти. Необичайното в случая бе, че предългите монолози на Че Гевара в ръкописа представляваха всъщност буквален превод на записките на Че за участието му в кубинската революция, отпечатани под заглавие “Епизоди от революционната борба” (”Pasajes de la guerra revolucionаria”, 1960) . В предисловието Че казва следното: “От известно време размишлявам как да се напише историята на нашата революция в нейните многобройни аспекти и образи… Годините минават и споменът за въстаническата борба се разсейва в миналото, преди да се уточнят ясно фактите, които вече безусловно принадлежат на историята на Америка. Заради това започвам една серия от лични спомени за нападенията, битките, схватките и сраженията, в които взех участие. Моята цел не е единствено тази фрагментарна история на основата на лични възпоминания и бележки, напротив, очаквам развитие на темата от всеки един, който я преживя”.
Малко вероятно бе Че Гевара да е разказвал своя партизански живот на нашия писател в същата стилистика, със същите подробности и в същата последователност - от засадата, на която попадат въстаниците в местността Алегрия де Пио на 5 декември 1956 година до победоносното сражение за Санта Клара в последните дни на декември 1958 година. Поради което вътрешните рецензенти и редакторът отклониха от издателските планове ръкописа на И. А. като недопустимо близък до чужд текст.
Почти тридесет години по-късно нещо подобно се долавя в публикациите на Степан Поляков “Една разстреляна фланелка” и “Ернесто Гевара - припознатият латино Иисус”, в. “Дума” от 14 и 28 юни т.г. Цялото описание на залавянето и последните часове на Че e очевидно съставено буквално по източници, които при избрания стил на повествование авторът би трябвало да посочи справочно. Някои неточности в транскрипцията на имената и топонимията определено подсказват, че сведенията са набирани от публикации на английски език, а не от испански. Това има значение дотолкова, доколкото поставя англоезичната трактовка на живота и делото на Че Гевара в основата и на позицията на Степан Поляков. Не искам сега да се занимавам с пропагандните уловки на тази трактовка, важното е, че тя е предпочетена пред испаноезичната, специално пред кубинската. А както е широко известно, няма по-пълна, по-прецизна, по-многостранна “чегеваристика” от кубинската и въобще латиноамериканската. В огромното по обем изследователско дело, изградено в Куба, Аржентина, Колумбия, Мексико, Перу и Венецуела, както и в други страни на Испаноамерика, само през настоящата година се появиха десетина “нови” биографии, всяка една от които има принос и прицел в световния процес около осмислянето на живота и делото на Че Гевара от гледната точка на ХХІ век.
Че Гевара през ХХІ век изглежда доста по-различен от Че Гевара през ХХ век. В предишните книги той бе описван като че ли в проекцията на миналото, т.е. анализираха се действията му в реални, но приключили събития, като например първоначалното преустройство на кубинското общество, където той участваше като разрушител на стария свят и едновременно строител на новия. Биографите се опираха на подробна фактология и независимо от коментарите показваха Че Гевара такъв, какъвто той действаше. Организатор на радиопропагандата на въстаническата войска; военачалник, превзел с отряда си третия по големина град на острова Санта Клара; директор на Националната банка и участник в Аграрната реформа; министър на индустрията и публицист - теоретик на латиноамериканската революция; ръководител на първите революционни делегации в Египет, Судан, Пакистан, Индия, Бирма, Индонезия, Цейлон, Япония, Мароко, Югославия, Испания, Съветския съюз, Чехословакия, ГДР, Китай, КНДР, Уругвай, Аржентина, Бразилия Швейцария, Франция, Алжир, Чехословакия, както и в ООН в Ню Йорк. Споменаваха се неговите тайни посещения във фронтовите територии на редица африкански страни. Хронистите не пропускаха да отбележат образователните семинари, които Че организира в Министерството на индустрията. Всеки петък през нощта участниците в тези семинари разглеждат и анализират злободневни и стратегически проблеми на кубинската икономика в светлината на марксизма с помощта на високоподготвени лектори като професорът от московския университет Анастасио Мансиля,. Едновременно Че Гевара се насочва към инкриминираните в СССР трудове на знаменития икономист от Лениново време Николай Преображенски и проявява специален интерес към три твърде популярни в Латинска Америка книги на Троцки - “Въоръженият пророк”, “Обезоръженият пророк” и “Прогоненият пророк”. Не остават извън вниманието му модните за времето Херберт Маркузе и Роже Гароди, но също така е показателно увлечението на Че по един автор от ХІХ век - американецът Едуард Белами, написал книгата ” 2000 година”. Това е утопично произведение, посветено на хипотетичното установяване на социализма в Съединените американски щати. Любопитно е, че героят на Белами си представя построеното социалистическото общество, освободено от парите. Белами описва как може да се социализира икономиката, като засяга темата за технологиите и разпределението на благата чрез система от магазини, в които парите не вървят. Нещо като системата на кибуците в Израел. Тази малко известна утопична икономическа теория вероятно е в основата на една неосъществена романтична мечта на Че, а именно на съставния кубински остров Пинос експериментално да се въведе безпарична система на трудови взаимоотношения и търговия… По свидетелство на участника в тези семинари Орландо Боррего, Че усвоява паралелно и постулатите на марксическата политикономия, главно чрез “Капиталът”.
В появилите се понастоящем биографии на Че темата за семинарите например е пропусната или пък не е разработена според важността й за формирането на неговото съзнание. По-скоро Че Гевара бива описван в логиката на днешни и утрешни процеси като например сектантското му влияние върху марксическата левица на континента, което я водело до възприемането на тероризма като начин на действие. В това отношение прави впечатление статията на журналиста Хосе Пабло Фейнман “Че и кулите - близнаци”, в която Че е приравнен на Бен Ладен. В “новите” биографии на Че е сменен пропагандният арсенал. Сега героят е изобразяван с видима симпатия, на места със съжаление, че поради философска недоученост се е поставил в услуга на комунизма и въобще на идеята за въоръжена борба против империализма. Методично и целенасочено неговият артистичен образ се противопоставя на култовия образ на кубинската революция Фидел Кастро, а самата революция бива определяна като насилствена, диктаторска, репресивна и т. н. Особено се отличава в това отношение книгата на бившия мексикански министър на външните работи Хорхе Кастаниеда. По-завоалирана е книгата на аржентинеца Марио Пачо О’Донел, издадена под измамното заглавие “Че или живот за един по-добър свят”. Въобще може да се направи заключение, че докато през миналия век описваха Че в контекста на съвременник на атомната бомба, на Берлинската стена и полетелия в Космоса човек, сега биографи с други възгледи за света го характеризират като “непримирим якобинец”, “екстремист”, “супермен с лош въздух в дробовете”, “един Иисус Христос суперзвезда”, та дори и “Малкият принц на левицата”.
“По този начин - пише Нестор Коан, ръководител на катедра “Че Гевара” към Народния университет “Майки от Майския площад” в Буенос Айрес - се изгражда мрачната легенда за един първобитен Че, за Че като студен палач, за Че като деспот, за Че като стоманен човек, за Че като кървав екзекутор на хора, за Че като средновековен рицар”.
Написаното от Степан Поляков е в същия маниер. Симпатията му към Че Гевара, която се долавя тук-там, е последвана от коварни внушения с пропаганден и идеологически характер против комунизма въобще, против кубинската революция, против партизанските движения в Латинска Америка. Човекът, чието име научи и чието красиво мъжествено лице съзря почти всеки съвременник на втората половина на ХХ век, вече е попаднал в ръцете и на един нашенски манипулатор, доста отдалечен от сериозното изследователство на живота и делото му. Наблюденията му върху комерсиалното използване на образа на Че от системата, срещу която той се бореше, не са безпочвени, но не са съществени за оценката на идеите и идеалите на Ернесто Че Гевара. Впрочем, дъщерята на кубинския фотограф Корда, който направи през 1960 година оня знаменит портрет на Че, обиколил целия свят, като наследница на авторските права на баща си забрани използването на въпросната снимка в материали от такъв тип срещу кубинската революция. А прикритият намек на Степан Поляков, че тя е революция на наркотрафиканти ( според цитирания вариант на прочутия шлагер “La cucaracha”) предопределя писанията му като част от антикубинската истерия, раздухвана днес в пряка връзка с действията на САЩ да въвеждат ред в други страни, като в Ирак например.
Вероятно на отдалеченост от сериозните изследвания се дължат и някои фактически грешки в писанията на Степан Поляков. Например цитираното изявление на художничката Сандра от Гватемала: “Че е идвал в Гватемала, разхождал се е по улиците заедно с президента Якобо Арбенс. Той остави следа у нас и всъщност вдъхнови революционното движение през 1944 година…” Степан Поляков може да не знае, че към революционното движение, за което става дума, аржентинецът Ернесто Гевара се присъединява десет години по-късно - през 1954, че президентът се казва Хакобо Арбенс, но защо избраната гватемалка (представена документално с малкото си име) бърка дати и имена? И ако ги бърка, какъв е смисълът именно тя да бъде цитирана? Защо авторът не се позовава на друга гватемалка, достоверна не просто във виртуалното, а в реалното социалнополитическо пространство на света, каквато е например Ригоберта Менчу? Тя е носителка на Нобелова награда заради борбата си за съхраняване на културното наследство на маите и на човешките права на етническите индиански малцинства в Гватемала и въобще в Америка, подложени на насилието на латифундисти и военни. Ригоберта Менчу е апологет на свещената книга на маите “Попол Вух”, съхранила майските схващания за живота. От този неизтощим източник на морал и нравственост произлиза нейната и общоконтиненталната неразривна връзка на народните маси с Че Гевара, който, макар да е европеец по произход, по дух се родее с древното индианско начало на смесения расов тип на южноамериканеца и поредното доказателство за това е стихотворението му “И тук”:
…”Метис съм!” - вика художникът с разискрената палитра.
“Метис съм!” - реве преследваното животно.
“Метис съм!” - възкликва скитащият поет.
“Метис съм!” - заключава човекът, който ме пресреща
във всекидневното страдание на кръстопътя.
И дори каменната загадка на мъртвия народ
с Богородица от позлатено дърво в ръце говори:
“Метис е чудатата рожба на моите недра”.
Аз също съм метис, но малко по-друг,
заради борбата, която съюзява и разделя
двете сили в спора за моя разум…
Опитът на Степан Поляков да ни внуши образа на Че извън психологическите му характеристики, на които в случая поезията придава искреност, е опит на самоуверен, но недостатъчно компетентен хронист. Това изглежда не е случайно. Преди десетина години посетителите на знаменитото писателско кафене на ул. “Ангел Кънчев” 5 бяха втрещени от един афиш, залепен направо на прозорците. Афишът съобщаваше за премиера на първата книга на “Царят на късия разказ Степан Поляков” . Ни повече, ни по-малко - цар в царството на Елин Пелин и Йордан Йовков…
Сега го виждаме да се самопредставя като “пътуващ писател и журналист” - нещо като Хемингуей, нещо като Еренбург, а най-вероятно “нещо като нищо на света”, ако съдим по оскъдната му известност на попрището и по някои негови яростни дописки срещу левите интелектуалци и левите идеи на обществото в безславно угасналия вестник “Демокрация”. От същото самопредставяне излиза, че той е основател на телевизионното предаване “Другата България”, което кой знае защо не се води от него…
Както и да е. Не бих се занимавал с всичко това, ако публикациите на Степан Поляков не се оказаха единственото отбелязване във вестник “Дума” на седемдесет и петата годишнина от рождението на Ернесто Че Гевара. Аз знам, че всяко поколение преоткрива за себе си идолите и идеалите на предишните поколения, но също така знам, че дори и в “Дума” днес животът и делото на Че Гевара трябва да се оценяват по неговите идеи и по неговите дела, а не по бутафорията около образа му - пропагандна, идеологическа, комерсиална. Светът отдавна разбра, че например комерсиализирането на образа на Че се дирижира от шпионските централи на САЩ. Цитираният вече Нестор Коан заяви наскоро в следното: “Тези дни вие навярно сте видели многобройните плакати по улиците, по книжарниците, по телевизията, чрез които системата се опитва още един път да преиначи философията на Че…” Ликът му по фланелки и ключодържатели може да събуди същите подозрения, заради подобни атрибути Степан Поляков твърди, че “системата, срещу която се бореше, го беше погълнала”. Тук проблемът е, че авторът изглежда принадлежи на същата тази система, защото по темата за Че се опира на твърденията на случаен виртуален събеседник, който заявява: “Повечето от хората в Латинска Америка са предимно с десни възгледи”! Това е пълна глупост, каквато глупост е и афиширането на този тип така: “Адриан, представител на Аржентина в ООН, Ню Йорк”. С малкото му име, трябва да е много близък на самия Степан Поляков. Та този Адриан, колега на Стефчо, (ако мога със същата фамилиарност да спомена Негово превъзходителство Стефан Тафров, Представител на Република България в ООН), твърди още, че в Латинска Америка “не са много тези, които имат положително мнение за Че Гевара. Фигурата му се асоциира по-скоро с насилие, бъркотия, странност и комунистически идеи…”
Не оспорвам, че може да има подобно твърдение, но си мисля защо Степан Поляков държи да бъде вносител и дистрибутор в България на твърде определени по произход пропагандни възгледи срещу Че Гевара? Дори римският Папа бе казал, че “него един Господ ще го съди!” Високата представителка на Франция Даниел Митеран заяви, че Съединените американски щати правят всичко възможно, за да спрат развитието на кубинската революция, един от символите на която е Че. Ако Степан Поляков не се интересува от мнението на президентската съпруга, то не го ли интересува мнението на президентския съветник Режи Дебре, съидейник на великия Митеран? Дебре бе сподвижник на Че, написа книгата “Революция в революцията?”, в която анализира актуалните за времето на Че проблеми на латиноамериканския антиимпериализъм. Самият Дебре бе осъден на затвор от боливийските власти за съучастие в партизанския отряд на Че - и би могъл да бъде един от анкетираните по интернет вместо натрапените ни случайно избрани лица от почти анонимното виртуално пространство.
Поради това авторът на публикациите не е в морално състояние да осмисли историческото обстоятелство, че идеите на Че по начало съществуват в контекста на нестихващата латиноамериканска революция. Или пък по някаква причина иска да внуши на българския читател, че тези идеи нямат нищо общо с десетките социални движения на оня континент, където и досега има партизански групи, останали от периода на Панчо Вила и Емилиано Сапата (в Мексико), действат мощни партизански движения в Перу и Колумбия, налице са формации градски партизани по подобие на уругвайските “Тупамарос” и т.н. За сведение, “революцията в революцията” е идеологическа и политическа реалност в Латинска Америка. Само това е достатъчно, за да се види мястото на Че в света на идеите през ХХІ век. И да се прозре, че като мислител и революционер Че Гевара е със същата историческа мисия и съдба, с която действаха за независимостта на американските народи Освободителите - Артигас, Сан Мартин, Сукре, Боливар.
Направо казано, бе направен опит Ернесто Че Гевара да бъде показан в крайно неблагоприятна светлина. Изводът е, че антигеваристката пропаганда е намерила свой проводник в лицето на човек с амбиции. Той, както разбираме, поддържа и световен виртуален форум по темата със специален директор за Централна и Южна Америка - albena_gee@yahoo.com. Но защо тогава в биографичната му бележка пише следното: “Форумът и останалите текстове са от него”. Значи ли това, че участниците във форума са също така продукт на художествена, така да се каже, фантазия? Към тази фантазия ли трябва да отнесем твърдението на Степан Поляков, че Ернесто Гевара се е заканвал на Великобритания ето как: “Ще ги настигнем, ще ги догоним, а също ще им скъсаме задника”… От коя реч на Че е този вулгарен израз, от кое писмо, от коя статия? Или се дължи на седесарските познания по темата на “пътуващия писател”? Пътуващ с платени от някого скъпи и прескъпи билети, хотели, дневни, хонорари. Според шумния анонс, направен преди три-четири години, пътешествията на Степан Поляков се финансират от известната фондация “Бъдеще за България”, оглавявана от съпругата на бившия министър-председател Иван Костов. Нейните ли пари са в основата на българското омаскаряване на още един светъл символ на човечеството от ХХ век?
2001 г.
