АЛЕКСАНДЪР ПОЛЕЖАЕВ: МЪЧЕНИК НА ЧЕСТТА

Елена Тагирова

превод: Татяна Любенова

По времето, когато в малкият дом на дербентска област се измъчвал и мечтал за свобода Бестужев, в крепостта на Грозни, в изнурителни военни походи се измъчвал друг изпаднал в немилост поет - Александър Полежаев. Съдбата на двамата била сходна в много неща. И двамата били жертва на Николай І. И двамата, измъчвайки се в изгнание, не преставали да служат на руското слово. Единият в Дербент, другият в Грозни - създавали своите най-хубави произведения. Тези произведения - “Амалат-Бек” на Бестужев и поемите “Чир-Юрт”  и “Ерпел” на Полежаев излизат в Москва в една и съща година - 1832.

Но животът на Полежаев е много по-трагичен от този на Бестужев. Тя била “по страшна от сто смърти”, както казвал самият поет. Едва ли има руски писател от миналия век, който да е преживял  толкова тежки години. Непрекъснато преследван и унижаван, той без време отива в гроба, навършил само 34 години. Какви пътища са го довели в Кавказ?

Александър Иванович Полежаев е роден в 1804 година. Той бил син на крепостната девойка Аграфена Ивановна и на богатия пензенски помешчик Леонтий Николаевич Струйски - толкова жесток крепостник, че даже още по време на царския режим бил изпращан на заточение за безчовечно отношение към крепостните. Майката впоследствие била дадена за жена на саранския еснаф Полежаев, от който поетът получил фамилията си. Полудворянин по баща, полукрепостен по майка, Полежаев еднакво кръвно бил свързан и със средата на помешчиците, с дворянството, и със средата на крепостните, където бъдещият поет усвоил всички груби навици на “крепостно” момче. Десетгодишен е даден в московски пансион, откъдето през 1820 година постъпил като свободен студент в словесното отделение на Московския университет. Учейки се тук, Полежаев бързо заменил скучната аудитория с веселия разгул. В. Белински пише: „Свободата била неговото любимо слово, любима рима и само в минути на душевна мъка разбирал , че това е не свобода, а своеволие, и още, че дори най-свободният човек в същото време е най-зависим. “

В Университета литературните способности на Полежаев били забелязани: той получил висшето звание на действителен студент, което му давало право на лично дворянство, поръчвали му да пише оди за тържества, посветени на откриването на университета и за випуска.

През 1826 година бил избран за член на обществото на любителите на руската словесност. Животът му навярно така и би си текъл  в мирно русло, ако не била една съдбоносна случайност…

На 28 юли 1826 г. 15 дни след изпълнение на присъдите на петима от декабристите, завършващият университетът млад поет в дълбока нощ бил отведен в кремълския дворец при Николай І, пребиваващ в Москва за коронацията. Причината била таен донос до полицията за поемата на Полежаев „Сашка”, където бил описан разгулният студентски живот. В доноса поемата е характеризирана като „изпълнена с развратни картини и най-пагубни за юношеството мисли”. Разгневеният цар заповядал на студента да прочете поемата си. Ето как разказва за това по-късно А. И. Херцен:

„Отначало му било трудно да чете, после, въодушевявайки се все повече и повече, той високо и живо дочел поемата до края. На  особено острите места, владетелят правел знак на министъра. Министърът закривал очи от ужас.

- Какво ще кажете? - попитал Николай след завършване на четенето. - Аз ще сложа край на този разврат! Това са следи, последни остатъци и аз ще ги изкореня!”

Царят заповядал да изпратят Полежаев войник с разрешение да пише лично до него и на сбогуване… го целунал по челото.

Александър станал унтерофицер в Бутирският пехотен полк под строг надзор. Изпращането на военна служба на човек с полежаевия манталитет, означавало не просто заточение, а бавно смъртно наказание. След безрезултатни опити да се освободи, в писмени обръщения към царя, в края на 1827 година Полежаев негласно заминал от полка и само шест дни по-късно, опомняйки се, се върнал. В резултат бил лишен от дворянско звание и разжалван в прост войник, с бележка от царя - „на безсрочна служба”. През 1829 година Полежаев в състава на московския полк, след пореден арест, се отправил за Кавказ.

Година преди това в планините на Дагестан започнало въстание. В средата на май войската пресякла Калмикско плато, преминала през Сулак и се разположила на лагер при подстъпите към Химринския хребет, при голямото калмикско селище Ерпели, където наскоро имало престрелка с планинците. Това било бойното кръщение на Полежаев. Събитията при Ерпели послужили за сюжет на първата му дагестанска поема „Ерпели”, в която с документална точност отразил първите си впечатления от видяното. Новото произведение на поета бързо получило популярност - отначало в Кавказ, после в Москва и Петербург. Читателите били привлечени от реалистичната, почти журналистическа достоверност на описаните от поета събития, несвойствена за предшестващите произведения на кавказка тема. 

В средата на януари 1831 г. Полежаев участвал в боевете в Чечня. Думите на своя баща, генерал от руската армия, участник в похода, предава историкът Пото: „В редовете на московския полк, с тежко войнишко оръжие и в цялостно походно снаряжение, вървеше и руският поет Полежаев. Той беше млад човек, на 24 години, невисок, слаб, с добри и симпатични очи. В цялата му фигура нямаше нищо войнствено. Явно беше, че той изпълняваше своя дълг не по-лошо от другите, но личеше също и че военната служба не му е по сърце.”

Трябва да кажем, че службата в Кавказ е била за него желана. В действащата армия не е имало толкова ненавистна за Полежаев безсмислена военна дисциплина. Отличаването в бой давало възможност за достигане на офицерско звание. Накрая, смъртта от планински куршум завинаги освобождавала от омразния войниклък. Полежаев, без да се оплаква, носел бремето си, макар то да не е било от леките.

Московският полк още веднъж ходил в Дагестан. На брега на Сулак, под стените на укрепеното селище Чир-Юрт, започнало кръвопролитно  сражение. Този бой станал тема за другата дагестанска поема “Чир-Юрт”. Картините на боя при стените и окопите на Чир-Юрт са нарисувани от автора в цялата им пълнота. Склонен към натурализъм, поетът води читателя през димящият аул, между труповете с разцепени черепи и показвал до най-малки подробности апотеозът на кръвопролитната схватка. Но поетът не се опивал от победата. Кръвта, човешката кръв! - тя би могла и да не се пролива.

През есента на 1832 г. Полежаев е отново в Дагестан. Той участва в генералния щурм на “столицата” на Кази-молла, селището Химра. Отрядът, под командването на генерал Розен, с невероятни трудности преодолява хребета и влиза в аула. Кази-молла с шепа мюриди се затваря в крепостната кула и от там се хвърля срещу щиковете на войниците. От защитниците на химринската кула избягал само един от привържениците на Кази-молла - бъдещият имам Шамил. Във всички сражения Полежаев е отпред. Храбростта на поета е забелязана от началството му.  За отличие при щурма на аула го представят за офицерско звание прапорчик, но царят помнел изпадналият в немилост, озлобен срещу него поет, и не поискал да облекчи съдбата му. Служебният бележник на Полежаев пази записки за участие в многобройни операции, проведени в Дагестан и Чечня. Вероятно именно през зимата на 1831/1832 година, участвайки в боя, поетът получил силно измръзване и загубил за продължително време слуха си. Полежаев бил и в лагер край Миатли, в Комтуркале, Кафиркумух, Халимбекаул. През 1832 г. бил в Темир-Хан-шуре, когато там спешно се е строяла царската крепост. Изкачвал се е на скалата Кавалер-Батарея.

В Кавказ Полежаев отделял голямо внимание на народното поетично творчество. Съвременните изследователи установяват безспорни факти за връзка между поезията на Полежаев и народното песенно творчество на хребенското казачество. Това увлечение се отразило в такива произведения на поета като „Казак”, „Люлчина песен”, „Прозорец”, „Песен”. От живота на терекските селца са повлияни романсите „Пищно тече светлият Терек…”, „Обгърна селцето мрак дълбок…”, „Утрото на благодатния живот…”, където пейзажът, битът и  нравите са конкретно свързани с живота на терекското казачество.  

Както и Бестужев, Полежаев бил в Северен Кавказ четири години. „Наказателният” живот прекършил здравето му, но не заглушил любовта му към поезията. Без да обръща внимание на тежкия походен живот, той намирал време и сили за творчество. „Сред ежедневните сблъсъци и сражения в Чечня - пише той на свой приятел - сред шума на лагера, под покрива на усамотената палатка, при 12 и 15-градусов студ, върху снега възпламенявах аз своето въображение за подвига на миналата битка, достойна за летописите на Кавказ, и за 11 дни написах изпратената до теб „Чир-Юрт”".

Кавказ вече бил възпят в руската поезия като екзотичен край на смели джигити и чернооки черкезки. До Полежаев в руската литература се установила романтичната традиция при изобразяването на Кавказ и епичният стил за описване подвизите на руското войнство. Нищо такова няма при Полежаев. И това не е равнодушие или отсъствие на естетическо чувство, а резултат от личната трагедия на поета, от тежката му участ. Трагичен е бил и самият Кавказ, носещ бремето на войната. Красотата на природата за поета във войнишки шинел - не е нищо повече от театър на военните действия. Като участник в кавказката война, той се вглежда в планинците от позицията на войник в царската армия и  особено отбелязва такова качество на някои кавказки народи като разбойничеството и грабежите. Макар че такова поведение напълно съответства на духа на военните времена. Бестужев-Марлински, в същото време служещ в Дагестан, пише: „Много е несправедливо жестоко да ги мъмриш за разбойничеството. Как бихме могли да искаме да захвърлят занаята, с който живеят от сътворението на Кавказ, и в какво време? Когато руснаците с всеки изминал ден все повече стягат пръстена около тях и им отнемат поле след поле, скала след скала”. 

Поемите на Полежаев „Ерпели” и „Чир-Юрт” показват една реалистична картина на Кавказ по това време. Но поетът не е бил последователен, той е обхванат и от патоса на войната, и от успехите на руското оръжие. На Полежаев са му съвършено чужди, разбира се, тези цели на руското самодържавие по отношение на кавказките народи. В поемите проличава и позицията, че присъединяването на Кавказ към Русия означава за тези народи приближаване до по-висока култура. Макар че за войниците от Кавказкия корпус планинците са били врагове. Те воювали за свободата си както можели и умеели, в партизанска война. Но Полежаев, както и много негови съвременници, вярвали в цивилизационната роля на Русия в Кавказ. Той бил човек на своето време, с всички негови предразсъдъци и заблуждения. Освен поемите „Ерпели” и „Чир-Юрт”, Полежаев написал още няколко стихотворения за Дагестан. Две от тях - „Черната коса” и „Тарки” станали войнишки песни. Трагедията му е в това, че като певец на свободата - защото именно свободата е главната тема в творчеството на Полежаев - не успял да разбере свободолюбивите стремежи на планинците. Но той първи в руската литература показва кавказката война без романтичния измамен блясък и патриотична престореност. Образът на тази война се оказал кървав, грозен, страшен. 

През януари 1833 г. московският полк, в който служел унтерофицер Полежаев, се върнал в Русия. В Москва бил публикуван негов сборник със стихове. Но този успех малко променил съдбата на поета. Войнишкият шинел, макар и с унтерофицерски нашивки, както и по-рано, с непосилна тежест притискал плещите му. Заветните офицерски еполети, а с тях и свободата от казармения бит и фалшив блясък, както и преди си оставали недостижима мечта. Царят заповядал: с производството на Полежаев от прапорчик в унтерофицер да се почака.

След завръщането си от Кавказ Полежаев живял още пет години. Това били години на нещастна любов, неизлечима болест - туберкулоза, и разбира се, още стихове. Поетът неудържимо пиел. Кой знае коя е  била причината за пиянството - постоянното унижение, отхвърленото чувство, болестта или някаква друга причина…

Херцен така осветлява трагизма в последните години на поета: „Годините вървели и вървели; безизходното и скучно положение го сломило; той не можел да стане полицейски поет и да възпява Николай, а това бил единственият път да се откъсне от тегобата. Имало, впрочем, още една възможност, и той предпочел нея: пиел, за да забрави”.

Полежаев починал във военна болница на 16 януари 1838 година. В навечерието на смъртта му царят се оказал подигравателно-милостив към поета. Когато Полежаев агонизирал на болничното легло, му било дадено офицерско звание. А. И. Херцен, който заедно с Н. П. Огарьов спомогнал за разпространението на стиховете на Полежаев и сведенията за него зад граница, с горчива ирония писал, че Николай І „заради туберкулозата произвел Полежаев в офицер”.

Полежаев бил високо ценен от Н. А. Добролюбов и В. Г. Белински. А на портрета, в посмъртното издание на стиховете, авторът е изобразен в офицерски мундир, който приживе така и не успял да облече. Литературна Русия, току-що оплакала гибелта на Пушкин, се лишила от още един „мъченик на честта”.


„Дагестан”, № 7, 2010 г.