ПРАДЯДО

Микола Винграновски

превод: Иван Давидков

ПРАДЯДО

Вятър стария лес разлюля,
сън спокоен обгърна небето.
А над нас свети звездна кола,
без волове и колелета.

Спи там прадядо мой в тишината.
И щом месецът нощем измине
своя път, до старика в колата
кротко ляга - да си отпочине.

Той се буди и с глас спокоен
на ухото му златно шепти:
- Слушай, месечко, внуче мое,
на земята посвети ли ти?

Над полята ми родни бе ли?
Там е пролет, шумят цветове.
Бих отишъл на гости в село,
ала панът бесилка кове.

Утре Връбница клонки ще свежда.
Чуй, степта от копита кънти.
Кармалюк там хайдути повежда.
Ти не грей! Спи зад облака ти!

Дай ми тая звездица ранна -
трета нощ тя над мен трепти.
Ще я пусна на село в герана,
та водата му да позлати.

Утре тръгвам отново нататък.
А сега съм така уморен.
Запрегнн се, вози колата,
че настига ни новият ден.

Вятър, стария лес разлюлял,
с тихи сънища пълни небето.
Вози месецът заблестял
моя прадядо през вековете.


СИКСТИНСКАТА МАДОНА

                       И вглеждаш се към бъдещето ти,
                       и своето дете му носиш.
                                                      М. Рилски

Във водата на тъмния зимник, от немец миниран,
ти, Мадоно с детето, очакваше смъртния час.
Самолетните кръстове бавно пълзяха по вас
и танкистите тъпчеха стона, в душата набиран.

Ти се взираше към бъднината - през смърт и разлъка -
ти й носеше своята рожба с нетленна любов
и с надежда, и ужас, и болка, и мъка
твоят поглед бе взрян през века ни суров.

И се втурна към зимника, скъсал телта потъмняла,
Бондаренко Иван, в украинските степи роден.
Той наведе чело, от дъха на смъртта вледенен,

пред нозете ти, Мъка с дете, векове надживяла.
Ти му даде сина, че от слабост дланта ти отпада -
и със него застана Иван сред Берлин, на площада.