Румен Воденичаров

Когато в Катманду научихме, че поляците са на Базовия лагер за Южната стена на Анапурна , се зарадвахме много. Какво по-хубаво да срещнеш стари познати, и то не другаде , а в Светилището на Анапурна - богинята на плодородието. През 1981 год. трекингът отнемаше цяла седмица. Отначало заизкачвахме безкрайните каменни стъпала до Гандрук - главното селище на гурунгите.  Вековната пътека се провираше между тесни тераси, върху които през мусона расте оризът и които ни приличаха на гигантска стълба водеща към небето. В далечината се издигаше невероятният символ на хималайска красота  - свещеният връх Мачапучаре (6993 м), който сполучливо е наречен Рибешка опашка. Сякаш огромна риба се бе забила в земята и стърчеше само нейната опашка - обител на  хиндуистки богове.

След терасите навлязохме в разцъфтели рододендронови гори.  В 1981 година  в каньона на Моди кхола имаше само две малки бамбукови „хотелчета”. Още един ден пъхтяхме, пресичайки огромни лавини, паднали от склоновете на Хинчули (6400 м)  до последния заслон -  пещерата Хинко (3000 м). След пещерата навлязохме в  Светилището.  Над нас буквално беше надвиснала Рибешката опашка, а пред нас слънцето огряваше Гангапурна и десетина други шест и седемхилядници. Имаше нещо невероятно и тайнствено цялата тази красота да бъде само за нас.  Към обед мъглата скри всичко и както обикновено заваля сняг. Беше началото на април и разбрахме, че сме подранили. Опънахме на две щеки палатката, която беше подарил на брат ми първопокорителят на северната стена на Айгер Хекмайер. От небето се сипеше като из ведро пролетен сняг с големина на стиропорени топчета и трещяха гръмотевици. Светкавиците не се виждаха в мъглата и по-добре, защото нямаше време да се уплашим. Двете щеки си бяха истински гръмоотводи. От време на време един от нас тримата излизаше и изгребваше снега с тенджерката за чая.Този път хиндуистките  божества бяха благосклонни към нас.

На другата сутрин слънцето  ни огря сякаш нищо не е било. Сушихме известно време чувалите и палатката, след което  се заизкачвахме към лагера на полската експедиция под Южна Анапурна. Късно след обед стигнахме до две палатки, до които се вееха  полският и непалският  флагове. Лагерът беше пуст. Посрещна ни старият фотограф Шимон, който веднага ни поднесе чай и сокове в огромни чаши: „Пийте! Нашите са до Лагер 1, но всеки момент ще се върнат.” Разположихме се в палатката на „Йети” (така шеговито наричаха фотографа) и му зададохме куп въпроси. Искаше ни се и ние да изкачим някое връхче в Светилището. След около час по огромния ледник се зададоха две фигури. Първата се оказа ръководителя на експедицията Ришард Шафирски, а втората моят стар познат от Базовия лагер на Еверест и Лхоце (1980 г.) д-р Лех Корнишевски. Той почти ме просълзи, когото с вик „Холера! Кой дявол те доведе тук?” ме сграбчи в обятията си. Веднага едната палатка, обитателите на която бяха по стената стана наш дом, а ние тримата с Асен и Венко бяхме зачислени на храна като членове на експедицията. Започна дълга вечеря с много чай (крайно необходим за аклиматицията), луканка и пастърма. Венко хвана китарата и йодлери изпълниха палатката. Ришард извади неприкосновения запас -бутилка непалско ракши.

Този неуморим алпинист беше само на 46 години, но обичаше да повтаря, че е от старото поколение. Спомените му ни връщаха две десетилетия назад към изкачването на първия седемхилядник пик Ленин в Памир заедно с нашите алпинисти Енчо Петков, Георги Атанасов и Борис Овчаров.

Неусетно стана 18 часа и започна вечерният сеанс на радиовръзка. Лагер 1. Всичко беше наред. Гаевски и Павликовски бяха поработили успешно през деня, преминавайки един ледопад по пътя към бъдещия Лагер 2 (5900 м). „А тераз хлопци, маме несподжанке  (изненада) до вас!” -извика Шафирски и ни даде знак. Ние изпяхме две тиролски песни с китарата. „Добре звучи” - обади се недоумяващата свръзка от стената на Анапурна. „Пратете ги  при нас още утре!”……

Така започна нашето гостуване на Базовия лагер на полската South Face Anapurna Expedition, благословена от техния земляк от Закопане и бивш алпинист папа Йоан Павел II.

Престояхме един ден в Базовия лагер, подготвяйки се за изкачването на  Тент пик (5660 м). На следващата сутрин,  7 април, в 3 часа през нощта чухме гласа на д-р Корнишевски „Hello friends, get up!”. Поляците тръгнаха за втори път към техния Лагер 1, а ние малко след тях към склоновете на Тент пик. Уговорихме се, че който се върне пръв, ще приготви вечерята. Специалитетът на Асен Джаков бяха картофи, задушени в масло и посипани с чубрица.

Изкачването на хималайското джудже продължи цели 16 часа и се върнахме чак по тъмно, мокри до кръста, но със светнали очи и препълнени души. Една наша стара мечта да изкачим хималайски връх се беше сбъднала. Д-р Корнишевски вече беше поръчал на шерпата готвач една тава чапати (нещо като палачинки, но без мляко, масло и яйца). Гиялцен ни ги поднесе заедно с кутия сладко от сливи. Ометохме бързо всичко и потънахме в топлите пухени чували за първи път върху меки матраци.

На следващия ден всички в лагера отмаряха и се сушеха. Простряхме на скалите наоколо мокрите си вересии и дълго наблюдавахме с далекогледна тръба Светилището и огромната Южна стена. Слънцето до обяд е силно и обувките ни почти изсъхнаха. Повторихме пред лидера желанието си да им помогнем с изнасяне на багаж до Лагер1. „Много мило от ваша страна. Тогава тръгваме тази нощ в 3 часа. Раниците ни ще бъдат по 15-16 кг, но бъдете уверени, че и това ще ви натежи достатъчно“- предупреди ни той. “No problems“- отвърнахме ние на шега, защото точно така  шерпите отговарят, когато не проумяват проблема. Вечерта китарата не звуча дълго и легнахме като предварително заредихме в раниците си 720 метра  въжета за парапети и друг катерачен инвентар.

Дълго се въртях в чувала и не можех да заспя. Южната стена на Анапурна! Щяхме да я видим от близо. Колко бяхме мечтали за такава авантюра, когато бяхме студенти и четяхме на руски книгите на Морис Херцог и Херберт Тихи, а по-късно и на Крис Бонингтън.

И ето че на „попрището жизнено в средата” най-сетне това ни се удава. За Хималаите 40 години все още не са граница и на тази възраст много алпинисти изкачват дори  осемхилядници. И все пак ми беше малко криво, че чак сега ни се отвориха очите. Дали ще имаме време и късмет да наваксаме поне част от пропуснатото?

В 3 часа се дочу тупурдията, която несръчният готвач вдигаше от кухнята. Стегнахме се бързо за тръгване. Закуската от овесени ядки и мляко беше силно подправена с керосин от лампата, но благоприлично мълчахме. Шафирски седна до нас и на свой ред долови миризмата. Той безпомощно разтвори ръце, после тегли една славянска ругатня по адрес на пишман готвача и тръгна гладен. Потеглихме след него по ледника на светлината на челниците. Снегът беше замръзнал, но все пак малко се затъваше. Нощта беше ясна. Толкова много звезди не бяхме виждали никога. Предната вечер с далекогледната тръба наблюдавахме дори Юпитер и Сатурн.

Тръгването по тъмно във високата планина е  най-неприятното време на денонощието. Въпреки че ледникът на Анапурна е почти равен, докато не се раздвижи добре, всеки от нас залиташе и пъхтеше. Опряхме в огромен ледопад. За щастие, за разлика от ледопада Кхумбу, тук той можеше да бъде избегнат с изкачване по страничната морена.Тя представляваше една стометрова стръмна урва с подаващи се от нея нестабилни камъни, които по цял ден, огрее ли слънцето се свличат върху ледника. Това е най опасното място. През нощта, обаче, е спокойно, защото студът е сковал всичко.

Изкачването по морената ни извежда до също така  стръмен снежен ръб. Пълзим по него бавно нагоре без осигуровка, внимавайки за всяка крачка, защото сме  без котки на краката и на по-заледени стъпки  „буксуваме”. Към 6 часа започна изгревът над Анапурна. Отначало изпъкна силуетът на огромната стена. После пожълтя куполът и, а след него се запалиха  Южна Анапурна (7200 м) и Ледниковото кубе. Така ярко жълти спътниците на Анапурна останаха  около половин час. След това слънцето превзе цялата грамада и тя започна да оживява. Пресният сняг на малки и по-големи ручеи потече надолу, образувайки безшумни прашни лавинки. Крачех отпред с Ришард Шафирски стъпка в стъпка. Той често спираше да снима. Имаше негови снимки даже в сп. National Geographic. „Само един такъв изгрев е достатъчен отговор на въпросите защо ни привличат върховете” - каза той. Всичко беше приказно и невероятно. Златната завеса се спусна бързо към нас. Сега едната страна на ръба беше ослепително бяла, а другата все още в сянка. На самия ръб релефно изпъкваха стъпките на алпинистите в безкрайна броеница, прокарана на единственото безопасно място. Започна да става топло, но имаше да мине още доста време, докато снегът се размекне опасно. Силното слънце подгони от другия край на Светилището леки мъгли, които необезпокоявани от вятър пълзяха в краката ни. „Това е душата на планината”- каза дълбокомислено Асен. Вече се виждаше Лагер 1, кацнал пред малък ледопад на височина 5300 м.  Но Ришард пак предупреди: „Само последният  ще ни отнеме час и половина. Така че не се бойте , скоро няма да стигнем”.

Действително хималайските мащаби объркват представите за време и разстояние.  Продължихме всеки в своето темпо. Тук там се катерехме на четири крака и в такива случаи съжалявахме, че не взехме котките. Последната част на ръба беше най-стръмна и се налагаше да почиваме по-често. Мислех си как тези 40 крачки между две задъхвания се намаляват до 4 на височина 7000-8000 метра и колко  усилия на волята са необходими да снимаш с камера и дори с фотоапарат при този  кислороден глад.

Ярката оранжево-червена палатка се приближава все по-близко и към 9 часа един по един пристигаме в Лагер 1. Бербека и Пробулски ни посрещат радостно и веднага ни връчват по една халба плодов сок. Отпускаме се до палатката с неизказано удоволствие и дълго съзерцаваме Светилището. Вече сме сигурни, че никъде по света няма по-величествена гледка. Заобикалят ни дузина върхове над 6000 метра, от които се спускат ледени реки, вливащи се преди мястото на Базовия лагер в огромния ледник на Анапурна, даващ началото на бурната Моди кхола. Точно срещу нас чернее страшната северна стена на свещения връх Мачапучаре. Отдолу откъм пещерата Хинко, извират бели мъгли, които след обяд ще се превърнат в пресен сняг. Светилището е може би най-удобното място за наблюдаване на кръговрата на водата в природата. Започваме да снимаме. Кадрите са уникални (на това място за пръв път се изкачват хора) и затова повтаряме и потретваме всеки от тях. Над нас е надвиснала Южната  стена. Още цели 2700 метра остават до върха и само един поглед е достатъчен за да се разбере колко трудности очакват нашите полски приятели  през следващия месец.

Престояхме до палатката около час и половина. Чувствахме се превъзходно, занемели от величието на гледката. Мъглата все по-често надделяваше над слънцето, докато накрая Лагер 1 потъна в млечна белота. Най после стана възможно за малко да свалим очилата. Трябваше да тръгваме надолу. Направихме прощална снимка и хукнахме по ръба. Сега вече се затъваше порядъчно. Но както често казвахме: „ По-лесно е надолу без раница, отколкото нагоре с раница”. Покрай нас профуча Шафирски седнал „на дупа” с пикел готов за самозадържане. Без да се двоумим, го последвахме. Смъквахме се с голяма скорост. Такова слизане е много бързо и забавно, но крие рискове и не се предписва в ръководствата по алпинизъм. Снегът ставаше все по-мокър, ние също. Измокрянето до кръста бе неизбежно.Последните метри преди стръмната морена бяха най-опасни. Срещаха се камъни, които ако не се прескочеха навреме, можеха да станат причина следващите нощи да се прекарат по корем. Слизането към ледника по пладне си беше руска рулетка. Сега по морената се стичаха кални потоци. Всеки момент на главите ни можеха да се изсипят тонове камъни и кал. В такива моменти всеки вярва в щастливата си звезда. С големи усилия мокри, а някои от нас и кални, достигнахме спасителния ледник. От стомасите ни чуваше къркорене, което приличаше на каменопадите и падащите ледове от Хинчули и Моди пик. Мисълта за близкия обяд  ни даваше сили. След още час достигнахме Базовия лагер, където Гаевски ни изненада с вкусна супа, но Гиалцен отново разочарова с безвкусен ориз и полусварени лютиви картофи. Преоблякохме се и се изпънахме в топлата палатка за следобедна дрямка. Вечерта ни предстоеше прощална вечеря, а на другия ден щяхме да се отправим обратно към Покхара и след това по дългия двуседмичен трекинг към Българската експедиция на Лхоце - 8511м.

Каква чудесна и незабравима седмица! Дните  с полските ни приятели в Светилището на Анапурна ще останат като едни от най-хубавите, прекарани от нас в планините.

От тогава с Асен Джаков пребродихме и други трекинги в Хималаите. През 1983 год. заобиколихме Светилището от външната му страна, минавайки по двата най-дълбоки разлома в света: на реките Кали гандаки и Марсианди кхола, а след това достигнахме до Базовия лагер на Еверест от изток по пътя на един от първопокорителите Тилман. Но за тези трекинги - някой друг път.