Борис Бухчев

В НЕЗНАЕН ЧАС

От планинското било, където
кротко залезът коленичи
и не смеят дори ветровете
да прекъснат съня на кокиче,
от планинското било ще сляза
с един цвят от небесна градина,
ще го сложа във твоята ваза
и в незнаен път
                    пак ще замина.

ЛЯТО

Замълчи, не проронвай ни дума,
неуместни са всички слова.
До зида, до цвета на закума
разцъфтява и твойта глава.

Като облак е тя, като цвете,
като лятна дъга, като сън,
като листи по върховете,
чули първия звезден звън.

Нищо друго не чувам, не питам,
нищо друго не искам да знам.
Аз чрез твойта усмивка политам
и ми стига, че ти си там.

БУРГАС

Бургас все повече прилича на душата ми
с отворено небе за всички птици,
със много слънце и със сняг нетраен,
с най-хубавите есенни привечери.

Танцуващи листа оглеждат в здрача
прическите си празнични в стъклата
и дъх солен терасите обхожда
да търси там платна и капитани,
за да отплува болката далече -
за хората надежда да остане.

Една везна душата ми люлее,
една везна върху оста на фара.
Ще бъде светлината, ще я има:
за тръгналите към брега моряци,
за влюбените, с обич доживели,
за всеки, който иска да достигне
надеждата, усмивката, земята,
за другите, за себе си, за тебе,
приятелю, очакван в час незнаен,
без който тук е немислим животът.

ЗА МЪКАТА

Преди години хвърлих във морето
товар от мъка.
Колко ми олекна.
Зарадвах се.
Спасение намерих.

Преминах тази есен край
                              скалите.
Брегът обрасъл беше
                          с гъста мъка.
Разклонена,
бодлива,
с остри нокти
посягаше небето да прегърне.
Кървеше то,
               от мъката ранено.
Защо не я заключих
                    във сърцето си?
Защо я пратих на света?
Единствено
сърцето на човека е създадено
за доживотен
               здрав затвор на мъката.

МЪГЛА

Мъглата януарска е стокрила.
Прелита край прозорци и край хора,
прегръща ги подред, на всеки шепне
по нещо във ухото и изчезва.

Прошепна ми желание мъгливо:
една жена в мъглата да прегърна
в кварталната градинка,
                                под дървото.
С коса мъглива тя ще ме обвие
и ще признае колко е мечтала
съперничките си да изпревари.
Мъглива януарска романтичност.

Усетила мъгливата ми нежност,
мъгливата любима ще открие
мъгливите клепачи на страха си
и ще ме скрие в пазвата мъглива,
за да ми каже тихо на ухото:
„Мъглива нежност
                никой не обича.”

ЯТА

Довиждане да кажем на ятата,
когато ни напускат в този ден.
Те най-добре усещат кръговрата.
Довиждане да кажем на ятата,
дочули първи есенен рефрен.

На всеки клон - лицето на тъгата,
във всеки лист - един самотен брат.
За прелетните птици на земята
остава злата зима непозната.
Светът за тях е радостен и млад.

Запомняме ги с честа изневяра.
Усещат тръпка, тръгват си от нас.
Остават ни полята след пожара
на лятото и любовта ни стара
и непотребна в есенния час.

След месеци кого ли ще заварят.
Тук всеки се надява да е той.
Ята прелитат и лъчи догарят
и радости и скърби се повтарят.
В очакване живеем, боже мой.