НАСТАНЕ ВЕЧЕР
НАСТАНЕ ВЕЧЕР
Непреводими образи и думи.
Един куплет - с небе за цял народ.
Не от злато излян - а от куршуми.
Със вкус горчив като планински плод
в устата на ранен борец за правда.
А за да можеш да го разбереш,
пет века трябва да е като брадва
над тебе месецът изгрявал. Свещ
да си залепвал в черкови, които
дълбоко под земята си градил.
А овършаното с юмруци жито
с виното - кръв от грозде - да си пил.
Кой би могъл да преведе тъгата
от моите във вашите гърди?
Как се превежда вейналият вятър
от свод, обсипан с български звезди,
за други небеса, за други хора,
за други мъки, мисли и очи?
Нали единствено у нас в простора
хайдушка песен истински звучи?
Настане вечер…
Който лист да вземе,
не ще успее с чест да предаде
на друг език епическото време,
в което няма нивга да е ден,
а само нощ, безкрайна и трагична,
нощ, из която с вик гори шумят
от вятър не, а от дъха на личност,
огромна като дълг и като смърт.
МОРЕТО И ОТПЪТУВАНЕТО
Вън морето ми казва: прощавай,
и ми маха със облака син.
Духа вятър от запад. Едва ли
пак ще бъда край него щастлив.
Духа вятър от запад. И мръква.
Тая вечер ще бъда на път.
Как далече на бялата църква
двете сини кубета блестят!
Как далече!… И както кубетата,
в мен блестят отшумелите дни.
Тъй е винаги. Тръгваш, а ето
миг забравен в сърцето звъни.
Мойте близки другари ги няма.
Беше бедност и дълга война.
Те са в пустите гробища, в ямите,
край затворите спят в тишина…
Само в нощи, изпълнени с вятър,
ще дочувам шума на вода,
покрай пясъка кротко луната
ще заспива над жълта следа.
Вечерта ще е синя и хладна,
ще минава далеч параход
и в прозорците мои ще падне
със звездите си влажния свод…
Вън блестят двете сини кубета.
Все пак тъжно е. Чака ме път.
Двора тъй ще стои - непометен,
всяка пролет треви ще растат.
Аз си тръгвам. Вълните за сбогом
разлюлей и прощавай, море!
Припомни си за наште тревоги
без усмивка, когато умрем!…
РИСУНКА С ПЕРО
Не заваля. А от небето
потече сребърна река.
И стана леко на сърцето,
освободено от тъга.
Дъжда се носеше стихиен,
достоен за леса дълбок,
за сънищата на Русия,
за хоризонта й висок.
ТИШИНА
Морето беше сиво и студено.
Започна да прелита дребен сняг.
Дали е било някога зелено
сиянието, покрай златен бряг?
Дали е било августовски нежно?…
Защо и как - не помня и не знам,
но, стори ми се, под небето снежно
спокойно мога да остана сам.
КРЪГОВРАТ
На Корнелия
Ще идват пролети. Ще отминават.
Бях млад. Сега не съм. Ще остарея.
И ще умра. И няма да остане
от мен и тебе нищо друго
освен онези стихове, в които
ще идват пролети, ще отминават,
ще бъда млад, ще остарея
и ще умра, и няма да остане
от мен и тебе нищо, нищо
освен любов.
КОСЕНАТА ТРЕВА
Косената трева в градината
дъхти на полски страстен дим.
Съзирам аз как ние тримата
през планина насън вървим.
И всичко бе заради мириса
на окосената трева,
тъмнозелена като ириса
на две очи. На синева
подобна в час, когато весело
един косач коси, коси,
а миризмата е понесена
от детски здрач, небесносин.
ЖЕЛАНИЯ
Желаех някога да оживея.
След болести жестоки да остана.
След бомбите въздушни да остана.
След ада полицейски да остана.
След битките в окопа да остана.
Желаех някога да ме обичат
жени различни. Да пътувам много.
Да бъда всякъде, където боят
достига миг за песен. Да умирам,
за да живеят всички. Даже аз
да мога дълго, дълго да се трудя,
да бъда учен, смел изследовател,
да бъда…
Днес желая да напиша
за всички мъчили ме с глад желания
едно стихотворение в три реда.
ФРЕЗНО
В Америка, разнобагрена и двуетажна,
има една едноетажна къщичка,
роднина сякаш че на къщичките
от нашата провинция -
градинка с бурени, трева, череши
и тишина, която пърха
подобно птица в стряхата.
Тук пише Сароян, арменеца,
единствения мъж
от цялото крайбрежие на Запада,
неискал да се учи в скъп колеж.
Тук паметника му е вече вдигнат
в съзнанието на човеците
и птиците дори го чакат,
за да кацнат
на раменете му от бронз.
Една-едничка проста маса,
за да пише прав,
да не заспива над хартията -
най-страшния и подъл враг на всеки,
който се прехранва с писане.
Фрезно,
май, 1978
