ИЗ „МЪЖКА СМЯНА” (1975)

Иван Николов

ДВЕ МИНУТИ ЗА ОБИЧ

Слънце в локвите, кални цървули,
гъста глъчка,
без ехо дошла…
Съхне сол по чела и по скули.

А от скелите капе смола.

Под заметната вехта винтяга
спотаил се е вятърът слаб.
В къса обедна сянка натяга
ситна мрежица с краещник хляб.

И внимателно майсторът гледа
над превързани с тел очила.
И отпява тесла в градореда.

А небето е пълно с крила.

Маха майсторът щърба лопата,
вдаден в работа уж,
а готов
изведнъж да изгрее - в чепата,
едрозъба усмивка!
Любо-о-ов!..

Ами как? В суетнята припряна,
в сноп искри
и звънтеж на метал
върху кривата кука на крана
кацат гълъби - черен и бял.

Гърлен говор… И порив ги тласка.
Самовричат се нежно и зло.
В дълга, птича, отчаяна ласка
сплитат бяло и черно крило.

И неземно сияние блика
над втвърдени отхвърлеци кал.
И натиска педал крановика,
маслен нос отвисоко подал.

И перцето, което се вие,
срязва косо машинния дим.
Две минути за обич… А ние
дълго пушим.
И дълго мълчим.


***
Най-накрая дочака случай
да поседнеш и ти над ручей.

И да метнеш с тютюневи пръсти
кръгло камъче в сенките гъсти.

Син е свода, денят - неделен.
И живота е безпределен.

А водата тече, изтича,
ситен пясък влече, отвлича.

Поживяхме ли? Поживяхме.
Пихме вино, плакахме, пяхме.

Над желязото стискахме зъби…
И в душите ни рана заръби.

Помнят пътища вчерашни, днешни
наште стъпки - праведни, грешни.

И не беше ръката ни слаба
да разчупва по равно хляба.

Трепка в ручея - бистър и мътен -
смътен образ, надолу запътен.

А водата тече, изтича.
Ситен пясък влече, отвлича.


***
Бие пулс, кръвта кръжи
и живота продължава…
Цяла българска държава
в сянка дъбова лежи!

И расте от вечен корен -
като здравец в планина,
род голям и непокорен,
вгледан в други времена.

И от труд се нажежава
легендарно дълъг ден…

Цяла българска държава:
осем милиона.
С мен.