БЛЯСКАВ МИТ

Димитър Горсов

БЛЯСКАВ МИТ

И от водите на Йордан Исус към кръста тръгна,
и от греха
с жест мантията на величието сне…
                                                          Все от ония дни
прах от развихрени пространства в гузните ни съвести расте.
Но жилото на вековечната ни страст е с корен, по-могъщ от нас
сякаш че от воя на самия ад е изначалието на думите ни:
“Не ни е дадено да сме, каквито сме!…” -
(Тъй златна нишка от добро и зло гръдта на девственицата опасва,
и тъй в лукавите привидности окото-котва се държи…)

И може би затуй с несвършващите си значения неръкотворната луна
все от просъниците ни расте; и болката - сънлив пазач на бедното сърце -
ни стяга в обръча си, сякаш
змията-изкусителка върху Дървото на познанието
завихря времето в спираловиден бяс -
                                                             но кой ще удържи
желаните неща в безумните им катеричи скокове?…

И ембрионът на заченатите в сляпа вяра пътешествия
в страха ни, с морска пяна напоен, се просълзява;
в разбитите си от безумията ни черупки мидите
отглеждат бисера на нова мъст за нас;
и запъхтяната ни младост се ломи в раздорите
между позора и свенливостта:
в глада й като рибя кост се чупят многоцветните дъги,
горят я дъждовете в разлютените пейзажи - от сезов в сезон
реликва с образа на Бога непостигнат влачи тя…
                                                                  Но гневният й вик -
ни ангелски, ни гарванов - в разлистените коридори на деня
към Възкресението пътя щом разтвори -
                                                               ще е по-блестящ
от онзи мит в покоя на Йорданските води!…

И непридвидим ще е!…

Като живота ни!…


ПОЕТ

Отворете ми, защото аз съм онзи, който плаче пред вратите на зората,
аз съм онзи възел от въздишки, който гърлото ви стяга,
аз съм тръпката под кожата ви,
аз съм вярното ви куче, вцепенено от леда,
който с погледи изсипахте в душата му;
аз съм любовта,
която прокълнахте…

Приемете ме, защото аз съм туй, което все не ви достига,
за да бъде посевът ви сигурен в дълбоките полета на надеждата,
                 дето подир всяка загуба ръката вбива кръст под парцаливото небе
                 и нозете коленичат пред вика на гарвана
                                                                           като пред ангела-тръбач…

И защото е единствен този свят, във който сме сами,
и защото на кръвта в далечините диви удари насищат апетита на омразата,
аз ви казвам:
нужен е поетът,
както Бог е нужен, за да се въземе словото от хаоса,
както ирисът е нужен, за да видим сянката си….

Затова с юмруци посивели аз ще чукам по вратите и ще паля изгреви над сънищата ви
и с пръстта, която ялови къртици са изровили от земното сърце,
ще посипвам колебанията ви,
както с пепел от забрава времето посипва нашите усилия,
и в часа на най-големите победи удвоява страховете ни…

                      Притеснен от самотата,
аз дойдох, за да се вмъкна
в стаите ви с кисел мирис и семейни разпри;
и понеже в мен е любовта, а вий я унизихте,
ще закича
застоялите води на вазите ви
с едно ранено цвете…

Отворете! - аз съм онзи,
                                който пее през сълзи!…


***

Тук да бъда -
в къщата, която се руши!

По оголената свяст, по болката
и по ампутираните сенки на забравените прадеди
времето на преходите да сверявам.
В свършека на пола, в разнозначното стенание
да износвам разчленената си участ
и да се домогвам пипнешком до свободата
отвъд тия брегове, с ронливи здрачини,
отвъд вятъра, с товар от ореоли на глухарчета,
отвъд облака от падащ хоросан по праговете
на опустошенията
и самотността…

Тук да бъда -
в центъра от гравитиращи вини,
с есените, с охладняващите думи,
с процепите на вратите,
зад които
родствена ръка не се протяга
и без образ зъзне щастието сред мъгливите желания,
и не стига каенето -
всичките ми загуби да изличи…

Тук да бъда, за да зная:
                  че от дните минали
                            в дни бъдни съм призван
дом да не подмина,
род да укрепя!…


***

В най-сумрачните часове тук, в кладенец и в пещ,
еднакво тайните на този дом са крити.
И нежността износена, позорът, жестът вещ
в изконни ритуали паметта и днес облитат…

Заминалият с всичко тук се е простил.
Дошлият сдавят кучетата вече.
Аз като тях под необвързващ кръгозор съм се родил
и мога лесно да замина надалече…

Но верен на това, което знам или не знам,
стоя тук - вцепенението е вече същност на кръвта ми.
А в спомените (докъдето да проникна) все съм сам -
неискрен пред доверието, доверчив в измамата…

Проскърцват пантите и някой, невидян от мен -
човек ли, призрак ли? - върви в нощта смълчана…
Не мога да го срещна гневен, нито възхитен,
но равнодушен също не мога да остана…


СТАЯТА

И като звяр в бърлога, с кожа здрава, но с разядена душа
                                                               за отдих се промъквах в теб.
С ръце вдървени палех лампата - едничкото покорно слънце на живота ми.
Събличах се и гол потъвах в облачната пяна на чаршафите,
                                                                         дирещ хлад за огъня в кръвта,
и стихвах като плод узрял, незнаещ изхода на полета
                                                                         от клона до пръстта…

И плах, и слаб бях аз. А с четири стени сечеше ти
                                          безмилостните четири посоки на света,
стесняваше просторите и правеше живота ясен,
                                                                       разбираем,
                                                                                      победим.
И мойто колебание, и мойта страст, и приливите от звезди по щорите,
и онзи зимен вой на вятъра се стапяха в уюта ти. И бурите
                                                                                       тук бяха немислими…

И сякаш в шепите на бог, заспивах - крехък лист (ни мъж, нито дете) -
в безкрай, избухнал с жеравни криле, безкрай от сънища - уханна роза, магма и море…
Там цвят над хълм под коси залези, там вик от неугасваща любов,
склонени близко до сърцето ми, ме молеха изгубеното
                                                                                в свойта жал да приютя…

И в тая нежност затаен, със дъх съгрявах аз щурчето,
                                                                   вкочанено в нощите, когато
изтръгвах огън от жени, прекрасни в святостта на изневерите.
С ръка избърсвах пепелта от родния си праг… Сред запустение и самота
                                                                                                                  мълчах
до стария геран с изгубено ведро,
                                     до гроба бащин, гроба майчин, гроба глух на вечността…

И заридал в съня, се будех пак… И белият таван,
                                с едничкото покорно слънце на живота ми,
стоеше ням и сам над моето оголено сърце…
                                      И масата с поднос от плодове, и кожата
на мъртъв звяр в нозете ми - одрана, чужда кожа - и лимонът,
                       разцъфнал с бели плодове, се стапяха в сиянието му…
И аз заспивах пак… И в своя сън се молех
                                    да не угасва, да не угасва тази светлина!…


СТАРИНЕН ГРАД

Тук сградите от мрамор и от свечеряване
са взидани в неизличимите надежди
на бързалите преди нас…

Тече по еркерите им оранжева и болна светлина -
слуз от зачатията на скъдни мигове е тя,
гърч от мимикрията на прахосани зари…
Из лабиринтите от мушката върху корнизите
отеква падането на еднодневките…
И дебнещият вятър пак кръжи - той някога,
ведно с праха на непосилните промени,
в един неясен юг ще отнесе
безбройните ята на птиците, които упорито
                                                        трополят сега
по мрамора на нищо нерешилите ни форуми…

Но колкото да ни е свиден този град,
и ние, спорещите тук, ще се преселим
в дома на бързалите преди нас…

Ти само не извръщай поглед, Господи,
и с нас бъди,

дордето жълтокостното сияние на залеза
с цвета на костите ни
се уеднакви!


***

Душата ми е от съзвездието Водолей…

Под неговата светлина градя живота си…
Затуй все с моравия цвят на звездните му пещери
е всяко мое питането и всеки
отекваш в гърлото на небесата отговор,
под който в друми, тънки като жеравна кост, тичат вихрите
и дипли преспи януари, и над тъмна жар
с коси от мъртви пламъци клечат стариците
с приказка за три реки, в които пеят
синята, и черната, и златната вода…

Душата ми е от съзвездието Водолей….

Затуй са й
като дъна на извори дълбоки тайните
и са безредни като мрак в несигурната флейта на щурче,
което в юнска нощ с мелодии покоя й съгражда,
докато доверието си рухнало в нещата
с интимен досег възкресява тя
или с молитва
смъртта оттласква от мен в миг, когато
гневът в юмруците ми кипва
и изцеждат
отрова змийска между зъбите ми думите…

Душата ми е от съзвездието Водолей…
                                                            Тя пази
далечни спомени за полет в сферите небесни,
и ликува
в пороя от кристални залези и лебедови тишини….
И истините си
щади сред пясъчните сривове на времето, в което
без памет е разрухата
и без надежда - битието…

Затуй е без начало…
И може би без край ще е
душата ми!…

И все ще тържествува тя
и в онзи миг, когато
пред стрък иглика тук се свежда,
и когато там, сред моравия необят,
завинаги
в реката златна на съзвездието Водолей се приюти.


СЪЗВЕЗДИЕ „КОЛАР”

„Коларю” от звездния купол,
впрегнал черния бивол на черната нощ,
накъде
и защо си поел?

Олющиха облаци лунната ретина -
летливо петно на забравата вече е тя…

А тук,
из полята, където цъфтя младостта ми,
трудно времето се побира!

Тук след продажна нощ с хор от искрящи петли ни разбужда зората,
тук парещ хлад лази и в дивата длан на къпината
                                             зъзнат в конвулсии ципокрилите,
и хрипкаво гъгне, и скита без отзвук скръбта…

Но ти затаи това вихрено трополене по Млечния път, за да чуя как
отвъд моя страх, откъдето започват посоките, заупокойно
                                                                пеят нощните ветрове,
да видя как в луната пяна, изопнала звънка снага,
                          любимата чака, макар че от нея стени ме делят,
и как ненаситно привидната вярност проклина тя,
и как, щом покорно отпусне ръце в алчен скут,
ненагледни под черния свод засияват
всички твои звезди….

Когато отново след дългия път се завърнеш
в друг, по-ласкав мрак,
аз може би пак ще съм тук,
но ще съм
сляп ловец на прелитащи благоухания,
нищ гадател на воя на всеки ранен от страст звяр в пустошта
и нежен шивач на сияещи плащове
за лунния пир на русалките…

А може би вече на речното дъно без дъх ще лежа,
и ще моля
безсънните рибки да тръгнем
на поход след отражението ти…

И дълга ще бъде молбата ми, както бе дълга
нощта от безименни векове;
и силна - като кръвта,
проливана в бранния ужас за тия
на никого вече ненужни поля!…

Тъй нищ и тъй сляп ще съм аз,
а в дълбоките,
в най-тъмните подмоли дълга зора ще зори
и ще пие води като миро
след Боже кръщение
слънцето.

И пак силен ден ще расте…

Но нали дотогава,
Коларю мой, звезден самотнико,
ти вече
ще си разнесъл вестта
за гибелта ми
                     до всяка,
за мен отредена, сълза?


НОВОРОДЕНИЯТ

От ясните талази на кръвта, от любовта, от вярата дойде,
дойде с далечни светлини от всички тържества
и тъй изпълни утрото с вика си, сякаш
съдбата с флейтите на цъфналите кринове засвири…

Сега мълчим; и те обичаме - начало наше, чуден образ
на небе, чиято благодат е силна като силни истини,
шепнати от призрачни и знаещи орисници -
                            владетелки на смърт, забрава и живот…

Спиш в дланите ни като бисер в раковина, с величие на океан,
                                                                                 а си прашинка само.
Но твоят дух, дори стеснен в повои, път за нас в материята проправя,
балона на пространствата издува
и тъй от нищото обзема бъдните ни дни.

Желаем те и те обичаме… И с упование изпиваме мига,
от който дебнещите ни съмнения отпъждаш ти
и озаряваш странния смут - че без тебе бедно сме живели досега…

Затуй с вродена преданост ще кърмим силата, която носиш ти,
ще те изкопчваме от всички посегателства,
от всички ядни думи ще те браним
и с ласки ще излъскваме звездата ти в небето ни.

А някой ден, загърбили те, ще си тръгнем от света,
терзани от неумолимите значения
на всичко непостигнато, с което
                                         не дораснахме до теб…


ХЪЛМЪТ

Обичаният в детството ми хълм-вълшебник
и сега
е непостижимо извисен
над тленните ми жестове…

Като в ония дни е горд той, но усещам
как вече зноят летен го гнети, и как
бръшлянът - змийски накълбен -
ломи могъществото му…

                                            И отморявам пак
с прилежна ласка раменете му - като живота си,
защото нямам друг свят, в който бих стаил
риданието си, щом черно бедствие забие шип в душата ми,
и нямам друг кът, в чийто птичи отдих с обич бих прегърнал
сестрицата-луна - единствен мой
водач в просторите на перуниковите езера…

И се озъртам пак,
и се разсипвам
в безлюдие от времена и болки,
а край мен,
с драперии от рейнати мъгли,
се кипрят скатовете - всяка урва
с идолно разтворена уста шепти прокоби
след всеки горък стон
или преглъща
покрусата от нечий прекроен съдбовно ръст…

А ручеят кипи под мен
и пръска капчици като очи, в които
проглежда сепнатият страх
на свидни мъртъвци.

В бездънната му свобода
криле кипят
и зреят нощите…

И не зная аз
сънувам ли
или
нов ден над хълма гол илюзиите ми разискря пак
в поредна
ослепителна зора?…


ЗАДУШНИЦА

Кърша по свята Задушница хляба -
тяло Христово, земя солена.
Нека си хапнат и мъртвите с мене -
всичко им давам, каквото им трябва:

пращам им гарвани, вест да им носят:
че си харизах последната дреха,
че ми остана едничка утеха -
в празник да работя, в делник да постя…

Нека в отвъдното не ме окайват!
Нека на гости в съня ми да идват!
Ако животът ми не ги обиди,
значи не съм кривнал от обичайното…

С плач кърша хляба на празника днешен.
Вино наливам - на Бога от раните…
И смутно се питам: щом тук си ги храним,
дом имат ли горе душите безгрешни?


НОВА ПЕПЕЛ

Пред святи неща се прекланям, а нося езическа вяра в кръвта си.
В неясното вниквам като в най-ясно. Отварям
очите на вече виделите. И хищни девойки приспивам
невинно под свойте грабителски длани.
Хрущи мойта топла адамова ябълка - в мене нещо квичи,
нещо лази… И пещерен страх се надига в дълбоките нощи…
Владетел съм аз на неща по-могъщи от мене:
на луди води, на слънца и на време, което небесният кръг е погълнал…

Но може би
всичко е
все пак предрешено…

Затуй в трансмисиите на деня
фучи покоят ми
и бавно кръвта се възражда от глухата пепел на тайните…

…Приседнал на брезов пън плача с могъщите сълзи на мойта земя.
А вече обърквам възторг и молитва… И в моите думи
въздушните примки приклещват на всеки цвят златната същност -
                                аз шепна,
а нежният шепот за обич е зъл ураган в радостта на любимата…
Но, влюбен, с езическа вяра - от глад и разруха разяждан -
                           творя нова пепел
в утробата жадна на всички невъзвратими усилия, на всички -
от камък, и власт, и илюзии - въздигнати вече неща…

И все пак аз малко съм вникнал в това, за което умирам.
Обсажда ме люто мълчание - там има ли същност и смисъл?…
В душата, нечисто приклещвана от чужди железни ръце, се оттича
ръждива утайка… Враждебни уста ми се вричат…
Прегърбвам се бавно от думите… Оскотявам от празните жестове…
А времето все ми разтваря вратите от залез и изгрев, от ден и нощ,
и все ме пропуска
да отмина нанякъде…


***

В кръга на ситата премъдрост, в безбрачието на нещата,
животът люпи ту проклятия, ту грозни истини твори.
Каквото имах да му давам, то в миналото е отпратено,
каквото трябваше да взема, все като рана в мен гори.

И аз, загробен от нощта си, врати не съм разтворил още
пред този лют дъх на мъглите, под лунния враждебен кръг.
Там късни лебеди дочувам. Проплакват те с последна мощ и
с отпадащи криле летят - стрели от божия луд лък…

Знам: тягостният път за тях - като за мен - е все в посоката
на сляпата принуда - в нея любов и лъст, в едно звено,
злорадо вече тържествуват над грях, над злост и над жестокост…
А туй, което тук остава, е дял недоиззет… Дано

сълзите ми от днес различно да капят в него, а смехът ми
от щастие да се разискря!..Та из безкрая на света,
душата ми смирена щом в покой отраден си отдъхне,
доброто с всички да посрещна, а злото сам да опростя.


ДУМИТЕ

С тези думи
други преди мене
сол от рана са откъртвали,
бръчките на застаряващите си илюзии са изопвали
и участието си в неотменното са моделирали…

С тези думи
в дни на ярост и на горест,
други пътя си в изгнание са търсили,
мъртъвците в гроба са изпращали
и безчестията са броили,
и са отстоявали честта си.

С тези думи
други в празниците и в покрусите
с голи сънища са доосмисляли живота си,
с верността си сватбените тържества са освещавали
и мечти, и шарена прикя, през благовестни тремове,
към златна бъдност са отнасяли…

С тези думи
своя стих сега изтрадвам,
без да зная -
зад чемберите на звуците им колко вино
е останало за мен след всички
безпределни тържества.


***

В този свят на чудесата,
твърде малко е пространството, в което бие моето сърце,
твърде унизявани са от напиращия мрак очите ми,
твърде трудно преносимо е
от един до друг бряг
тялото ми…

Но макар и ощетяван, имам още:
обич - с нея ястреба в далечния му път да доизхраня,
вяра - с нея посевите си от суховеите да заслоня,
нежност - с нея всичко да отдам и да отнема…

Моите сълзи
са звезден пристан на водите,
моите желания
са отдих благ на ветровете,
моите видения
са храм на победените…

Докъдето и да стигна
в този свят на чудесата -
стъпките ми
ще проправят път, по който друг след мен ще мине,
словото ми
ще е огън от скрижала бранен на дедите,
името ми
утрините в изворите поругани ще избистря!


***

Пада здрач и се снишава хоризонтът зад блатата.
Диво шиба вятърът и гъст мъх от папурите пилее.
Сдиплят се сънливо хълмовете и по змийски от гнездата
хлад полазва над селца, в които никой тук
за нищо свидно не милее…

Пада здрач, но никъде
не скръцва порта вече;
ничий глас из тремовете глас любим не дири…
Рухват с тътен зидовете. И с ръжда за цяла вечност,
в кладенците без ведра, висят ненужните синджири…

Пада здрач… И само жабешки картеч дроби безкрая.
Сипват се звезди, но блясъкът им в блатна кал изтлява.
В чер клонак чернеят гарваните. И жесток е лаят
на лисиците в простор без кучешки гняв и кокоша врява…

Пада здрач и стръвно спомените ме връхлитат.
Диря ги, но сякаш в свят без смисъл пак вглеждам…
В бурен са градините ни, мъртви са мечтите,
а пък пътят по-далеч
от моста сринат не отвежда…

И аз (сам тук) уж заспивам под звездите влажни,
уж в съня си диря Бога, в блян и в болка неподминат,
а не зная - в този ад душата ми
повторно ли се ражда?

Или пък неповторимо гине?


***

Под синьото око на матовия залез съхнат,
след краткия дъждец, градините. И се сгъстява
от птичи песни въздухът… Перфидни са
издирванията на кълвачите в подкорията
и е еклива
от ударите им
изопнатата шир…

От тях до мен е разслоено
пространството…И ако времето
в летежите им нишката си заплете,
извивките й
ще са гърч от древност
в бавното ми слушане,
в ранимото ми гледане,
и в дългия ми глад
за повторими чудеса…

Но колкото в мига ръце да вкопчвам,
пак
коварно и натрапчиво си сменя здрачът багрите,
и аз,
в бдението си,
сред ефимерни мириси и глъч,
в неяснотата тъна… И съм тук, а сякаш все не съм ,
и сякаш
в ставащото като в чужд спектакъл пребивавам…

А гасне вече синьо-златното око на Бога там… И вятърът,
дошъл от други ширини, замита
с дъха си ореолите на ароматите, и святостта
на тайнствата се губи… Чужд и сам,
сред тях в безкрайността на меланхолията само
диря завет аз… И ме прегръща

мракът…

Като брат!


***

Време за будуване, откъртвано с горящи клепки,
като срички от посланията на звездите,
възвестявани така, че смъртен да не ги узнае;

време, раснещо отвъд обхвата на свещените скрижали,
полунощ дълбока моя! - с луди пламъци
от луна, която е загърбила просторите;

време-тайнство, посветено на душата,
питаща и търсеща, но малко
взела от отдаденото, малко - от прелитащия миг, и нищо - от надеждата;

време-рана, с привкус на раздиращи кошмари, след които пак се връщат
любовта и звярът, мумията и божурът, и звънтящите спирали
на влечугите в обятията ми - като сред изначален грях;

време - дом мой в гладното непостоянство на всемира
чакащо ме, бързащо с мен, но единствено възможно
в моята представа, че съм тук, и че съм жив!


***

Мил ти е следобедът: игриво агънце с подскоци роши тишината;
ястребови сенки се приплъзват в дрямката на затаените води;
времето се вслушва в крачките си; и в градините на небесата
(за да не избърза) зреещия плод на слънцето следи…

А ти,
накъдето да си тръгнал,
всичко с дишането си мери и гледай
в слепите води на риска си да не ловуваш - там е твоят ялов миг!
Имат го и рибите - дори далеч да стигнат, в тиня ще заседнат.
Имат го и тихите стада - нож ще среже сетният им вик…

И макар че ти е мил следобедът - сънуваш го!
В него нищо съществуващо не ти принадлежи…
Смърт прекърши ли съня ти, сам ще отпътуваш…
И светът без теб ще продължи…

Искам читав да те отведа, но пътят към легендите ми е неясен.
Искам да те браня, но не сложи Господ
                                      меча на безсмъртието в ничия ръка…

Слаби сме. В живота ни е тясно…

И все дирим нещо, но какво е - не узнахме досега.


***

Загадки няма тук!… Денят
е само синьо продължение на твоят августовски сън, от който
така сияят миглите ти, че и птиците
в хор се надпяваха за тебе вън… Но вече
пастирите отведоха далече
утринните си стада и стихна
звъна на хлопките - с тях сякаш
омаята на близостта ни се стопи…

И пак в кръга на непредвидени обрати
се стича и променя твоят глас.
А слънцето над върховете се разпалва
и в росата
се стапя като свещ в олтар…

И ти го гледаш,
и мрак расте в зениците ти с болката
на бдели някога над неми кръстове жени…

Тъй времето с четирите сезона те обхожда
и държи
в ръце ръцете ти, в това
крайъгълно свистене на покоя, сред коварно
обземаща те самота…

О, как си устремена
и как бдиш
над всичко туй…

Разсипал се е и ухае някъде
цъфтеж - в начало някакво,
но краят где е? -
В падащия плод ли?
Или по-далеч?..

Мълчиш…
А в арките на клоните се стичат
лилаво-розовите мигове.
Лети денят…
И идва
вечер пак,

и над пембяните води
камбанният звънтеж на бреговете раздвоява
трошливите ситнежи на комарите из тягостните тишини,
хлипането на зверче в бърлога без небе,
клюнът, пъргаво извличащ червея от гниещия плод,
и тия нервни тръпки в свирката на окъснелия пастир,
така потайно мамещ ни
в безкрай, от нови сенки раздробен….

Но там е
пустош - като тук! И никой от нас
нищо не съзира в него….

Август е!…

Началото на зрелостта…


***

Зелен е август, но е вече
            символ на стареенето му
узряващият грозд…

Въртят се пепелявите вихрушки
и проблясват
камъшите като душа над гроб, а рибите,
под низ от гъши крясъци се сгушват
из подмолите на стаената река…

А нощните луни кръжат високо - с тях
сезонът в другите сезони се прелива,
и всеки дебнещ сън под булото им
е повторим като облазващият гърч
на свличащата се по сипея змия…

И е тъй тихо, сякаш там
Христос сред в шипковия храст се е стаил, и тръните
са увенчали вехнещата му глава….
И хиляди слънца облизват
ръждавеещата пот
в кървящите му длани, и стенанията му
излъскват огледалните води…

Така и ти, дух мой, от дълбочините на плътта
към тайнството на вихрени раздоли се стремиш,
но все те връщат тук
съзвучията на всички
запрашени митарства и на всички
хармани, над които зърното
разпуква геометрията на класа, за да поеме
към нови, все по-пръхкави бразди, и нови
архитектонични рождества?… И ти си пак
разкаят кръстопът на светове, тъй малко опознати,
и си пак
една невластваща над нищо доброта,
в която в траен полет само птиците битуват
и все без теб зад синия мираж на любовта
достигат
до жадуван хоризонт…


ЗВЕЗДОПАДИ

Цяла нощ звезди валяха, цяла нощ Всемирът
с кучешките си зъби над мен искреше.
Призори намерих черен камък върху прага си…
Ангел ли го бе оставил там
или сънят ми
беше се втвърдил като сърце, което
нищичко от любовта не е получило?…
А в мъглите влажни, чак до хоризонта
хилаво кладеше свойто огънче зората.
И като черковен звън припряно тичаха,
на възбог, по хълма козите пътеки…

Но небето беше
вече грохнало в реката
и над него гладни
чаплите стърчаха…

Аз вървях сред тях,
но чувствах как стаено
диша долу жабешкото племе,
сякаш че смарагди звездни бяха в пясъка забити…

От небе сме слезли всички,
но различна
е за всички ни съдбата
и си мисля,
че пред нея само
подлият страх от смъртта ни изравнява…

И макар че този камък върху прага ми
е по-чер от гроб, аз като светъл знак го слагам
в пазвата си - да е спомен за страданието
на една звезда далечна, овъглена в път към мене…

И пак сам, пак безнадежден, искам истините си
срещу лаещата морда на живота си да изкрещя аз,
та след време,
като скръбен и внезапен лъч,
да мога,
в лигите на яростен лай отразен,
път, обратен на пулсиращите звездопади, да поема.


***

Навръх трънака паяците в мрежи слънцето повиват -
стъмва се…
И естеството на нещата
тайните си удвоява:

прибира пак на завет сенките си вечерта,
пак стяга сивият си възел кръстопътят под несигурния Млечен път,
и в сумрачната свобода
замлъкват само птиците,
които най-красиво пяха днес…

И се смиряват утаените води.
И саби от камъш посичат рибния пасаж.
И вече всеки полъх е досаден…

Свят е само
мигът, през който
с натежал корем загръща видрата
на рожбите си гладните гърла…

Когато и последният зрак върху урвите замре,
по просеките, с блясък фосфорен, прохладни рамене
на самодиви ще се мярнат…
Но протегна ли ръка,
в миг ще изчезнат те…

Тогава гордото усамотение
ще ми подхвърли
плаща си от плач на улулица -
с него
да покрия хилавата голота
на застаряващият ми копнеж
за обич….

И за други чудеса…


***

Издува се червеният мехур на слънцето
и с малък дар - ръжда от ирисите на шибоите -
посипва
миглите ми залезът…

Троши се
като копито в камък всеки звук… Но там, по остър калдъръм,
с въже от копебание и ярост луда селянка
нехаеща козичка влачи… А зад храстите
отблясъка от късните прозорци са като копнеж
в копривеното изобилие на лишенията…

Раздърпана е
и обезличена тишината…

Само
в коварният смях на разголващата се вдовица,
от март, та до задушница,
елей като в светилище тече…

                                Бих искал
с глас ласкав да я позова и аз, и да се гмурнем
отвъд зелените селения на залеза…

                               Но острието
на погледа й се е вклинило вече
в студа на пеперудената шир; втвърдили са се
над шията й сплетените като бичове коси - с тях вятърът
по тебеширената шир на хълма е подгонил
номадските стада
на вече вехнещите ни мечти..

А там, зад хоризонта, времето расте…
Звезди издебват светлосенките
и мудно
от дългото дихание на кръчмите и на оборите
поредна нощ извира -

в нея ще намерят
гласовете си петлите; ще оближе
раните си кучето; и стинещата ми ръка
ще усмири поредния, най-буен знак на Зодиака, скитащ сам
из лудия безкрай - като зачатие
в утроба на нехаеща жена.


***

До теб - в голямо лято, в ден, от жажда мъчен;
до теб - като в далечни думи - с риза, твърда от солта;
до теб - по-плътно!… Иначе -
какво опълчено
на същността безсмислие!… И ти, и аз - без път в света…

Така страхът
любов подхранва в нас,
мечтата - също!…

А юни - блед в ракитите - с води и отражения блести;
и виждам, в хор от криле и в медоносен сбор, сред тъй насъщния
въртоп от смях и стонове,
как цялостна си ти…

О, нека будната ни страст
в чистилището на телата ни свисти!
И нека в тия посеви с нов глад летим към изначалие
от кълбовидно зреене, с плод - свят за времето ни! - твой и мой…

И нека от обърнатите чаши на гърдите ти да капе този зной
на лятото по устните ми - две пустини от мълчание -
в които - сам не зная - храм
или мираж съзираш ти.