Цонка Христова

Аз, Пенелопа,
предадох Итака.
Одисей пристига…

Билка за любов.
Само омразата
се лекува…

Върху ми – зима.
Аз – в средната земя,
а отдолу – лято.

Галя спомена –
само той ми остана…
Липата плаче.

Думите са трева
под копитата на коня,
скъсал въжето.

Елхата сънува,
че целува вятъра
в бели одежди.

Жълти цветя.
Тъгата на есента
прогонва лятото.

Златната рибка
искаше само
да поплува в небето.

Истинско лято.
Убива като злато,
а ти – поточе бистро.

Йона мразеше
морето и рибите,
ала те го обичаха.

Кулата искаше
да целуне небето.
Пръстта изревнува.

Ледена пързалка
е твоето мълчание.
Стъпвам предпазливо.

Между пръстите ти
кожата ми лимонена
лепне и ухае.

Някога дните
робуваха на нощите.
Днес са свободни.

Огнен меч
прониза в сърцето
спящото облаче.

Погалих времето,
увито като шал
на шията ми.

Робството
не заличава свободата.
Преименува я.

Светът ликува,
когато с пръсти груби
духа погуби.

Троскот и повет
дебнат между розите…
Бог си отдъхва.

Утрото плаче…
Сънувах прегръдките ти.
Нямаха лице.

Фалшива нота –
земно наказание
на Божественото.

Хлябът е жив,
а колко мъртви чакат
Манна небесна…

Царевиците
люлеят златни гриви
в нестинарски танц.

Черни биволи
сред ленивата вода –
острови на скръбта.

Шумолят листата.
Закъснели мигове
в шепите лудуват.

Щъркелът клъвна
нефритеното жабче.
Звездата угасна.

Ъгълът е дом
за смелото паяче
и гроб на страха ми.

„Ь”се сбогува
с краесловието…
Вкамени се сърцето.

Юли се мръщи –
напуснаха го птиците.
Боли от тишина.

Ябълково вино.
Чашата ме вика
с твоето лице.