Иван Краско

превод: Димитър Пантелеев

ВАЛИ, ВАЛИ…

Вали, вали, не престава…
Как бледнее, остарява
образът чист на земята
в есенния дъжд и вятър.

Вали, вали, не престава…
А главата, натежала,
скланя чело в къта мрачен,
иска й да се да заплаче.

Вали, вали тихо в мрака…
Ако можех - бих заплакал
над един гроб в далнината,
мокър гроб в земята свята.

Вали, вали… Щом престане,
в мраз ще блеснат черни грани:
що ще избере ръката?
Тъжна, пуста е земята.

МРЪКВА СЕ

Мръква се, тъмно е, нощ наближава.
…………………………………………
Жалби и плач от гората политат,
нечии укори давят душата.
… Те се простиха с надеждата скритом
и изоставиха морни борбата.

Облаци ниско се спускат във мрака.
Някакъв скитник, в простора зареян,
жали, че много е вярвал и чакал
и че косата му вече белее.

Мръква се. Лудо нагоре, надолу
мятат се гарвани в бездни вечерни.
Някакъв скитник за помощ се моли,
хвърля в лицето ни спомени черни.
………………………………………..
Мръкна, да тръгваме, среднощен час е.

ТОПОЛИ

Хей, тополи, високи тополи
сред полето широко и голо!
Черни, високи стърчите в простора
като нечии горки неволи,
тополи.

Хей, тополи, безлистни тополи!
Като сенки от мрачни раздоли,
брулени от непрестанния вятър,
гордо стоите с измръзнали стволи,
тополи.

Хей, тополи, безмълвни тополи!
В кръг наредени без дъх и без воля,
призраци, сякаш дошли от нирвана,
в пусти пространства взор сте заболи,
тополи.

Хей, вие, горди, високи тополи!
Моят дух като вашия чезне…
Нагоре?… Надолу?… Ил към нирвана?
- Като проскубана врана
във мрака!