Щефан Кръчмери

превод: Кръстьо Станишев

Брулеха нашата ябълка,
още зелена я брулеха
и плодовете незрели
возеха на чужденците,
в техния склад доузряваха,
или там гниеха скрити.

На пиршествата си често
те плодовете поднасяха
и ги изяждаха лакомо -
техния сок животворен
нявга им даваше сила,
но им пресядаше често.

Голо дървото бе, тръпнеше
за плодовете последни,
за скъпоценните накити,
скрити сред дрипи от листи.
няма ли да ги съгледат,
да ги обрулят с греблата?

Вятърът виеше диво,
свеждаше, чупеше клоните,
брулеше немилостиво
малките сетни съкровища.
Има ли още тук жив човек?
Жив словак още под татрите?

Утро велико щом грейна,
без плодове бе дървото.
Но чучулига се рейна,
нежни ръце го обгърнаха -
пак ще разцъфне, ще ражда
и възродено ще радва.

Слънце щом блесна в небето,
спряха се там любопитни.
Каза един: - Виж - решето!
Втори: - Върба с клони дърти!
Трети: - Сама е виновна!
- Удряйте! - викна четвърти.

Спрете! Дървото свещено е,
страда и в свойто страдание
раждаше толкова много.
Пак ще роди. Ще ядете,
ще ви изпълни със сила,
или пък ще ви приседне.