РЪКОСТИСКАНЕ
Всеки пътува към смъртта.
Пътуването е неотменимо.
Не е определено само за колко време ще извървиш този незнаен път. За пет ли, за петнайсет, за петдесет или за повече години. И от теб ли зависи, или от някой друг. От теб, от теб, уверена е Олга. Животът е в нашите ръце. Ние го управляваме и никой друг.
Съпругът й, известният скулптор Бойков, клати невярващо глава, вдига показалец нагоре – към тавана ли, към небето ли – и мълчаливо продължава да бие с чука върху сплесканата глава на длетото. От камъка хвърчат отломки, засипват синята му престилка или се пръскат по пода, а някои отскачат чак до краката на Олга.
Този спор между двамата бе отдавнашен. Но откакто Бойков се поболя и тръгна по болници, а от пролетта се прибра във вилата си в малката махаличка в недрата на тетевенския балкан, този спор не беше подновяван. И двамата сякаш нарочно го отбягваха. И двамата не бяха уверени вече в крайните си твърдения и нито Олга повтаряше, че „всичко е в нашите ръце”, нито той поглеждаше с увереност към небето. Напротив, Бойков – корав като камък човек – изглеждаше леко смутен и като че ли примирен със сполетялата го съдба. Прогнозите на лекарите не бяха обнадеждаващи. Никой не ги изричаше гласно, но той ги усещаше в полуусмивките и особено в смутените им погледи. А за окуражителните думи да не говорим – те звучаха фалшиво и болезнено засягаха достойнството му на човек, силен и откровен както в общуването с камъка. Не че се беше предал съвсем. Тъпчеше се с лекарства, насила се хранеше, но като виждаше, че нещата отиват все по- на зле, често махваше с ръка и си казваше: „Майната му! Да не съм първият, който ще мре!”
Олга беше по-куражлийка. Тя дори не помисляше за фатален край. Вярваше в силната воля на съпруга си и бе сигурна, че смъртта ще го отмине, както бяха го отминавали не една и две беди. Разбира се, не разчиташе само на силната му воля. Тя търсеше. Тичаше от професор на професор, стоеше над главата му и го тъпчеше с предписаните лекарства точно в определения час. Дори един път съвсем сериозно му предложи да опитат с билките на нашумелия в Северозападна България народен лечител. Билки са, ако не ти помогнат, няма да ти навредят.
Той я гледаше с изненада и се чудеше откъде извира тази страстна упоритост в Олга в битката за живота му. А в минути, когато пристъпите на болката поутихваха, той дори успяваше да размисли все такава преданост ли е имало у нея в дългия им семеен живот, или сега, вече в зоната на старостта, тя просто се страхува да не остане сама. А че ще остане, той беше сигурен, но не искаше да й го каже. По-скоро нямаше право. Двамата бяха извървели живота си в сговор, на който негови колеги и техни приятели завиждаха. За дълги години той бе фигура от национален мащаб. Негови скулптурни композиции всеки ден напомняха за името му от площадите в най-големите ни градове или привличаха погледите на наши съотечественици и чужденци от култовите исторически места. В създаването на тези творби, признаваше пред себе си знатният скулптор, делът на Олга бе решаващ. Тя бе само негова съпруга и колежка. Тя бе критерият, който определяше стойностите на всяка творба. Той й се доверяваше напълно. Заедно бяха следвали, в института се обикнаха. Нейните живописни платна респектираха с неповторимите си цветни гами и с оригиналната си композиция, но неговото име и внушителните му творби хвърляха огромната си сянка върху Олга. За него се пишеше, спореше, говореше. За нея не остана място по вестниците и телевизията. Той беше националното знаме по върховете на културните форуми и у нас, и в чужбина.
Но един откровен мъдрец отдавна, много отдавна бе казал, че по върховете винаги е ветровито. Смяната на политическата система удари най-напред по върховете. Унищожителна бе тази духовна буря. Бойков заживя като в сън. Гледаше и не вярваше на очите си. А когато много от творбите му бяха съборени или опозорени с цинизми на лумпенизираната площадна паплач, той съвсем рухна. Напразно Олга се мъчеше да го измъкне от този кошмар. Напразно ценителите му, приятелите му, се надяваха, че човек, който побеждава студения камък и му дарява душа, ще издържи и на тези изпитания.
Не издържа.
Затвори се вкъщи. Посърна, отслабна. Зачестиха ония кръгове пред очите му, които го стоварваха на дивана в хола като парцал. Гласът му падна. Често с часове дума не отронваше. Олга бе тревожна. Тя не искаше да повярва, че това е човекът, който с камъка разговаряше като жив и дори закачливи песнички му тананикаше. Насили го – тръгнаха по болници и доктори. Но и оттам го лъхна вятърът на бездушието. Веднъж случайно чу реплика на известен професор, дългогодишен познат, към сестрата: „Какво иска той! Да треперим над него, както бе по-рано? Свърши тя!” Тази случка съвсем го сломи.
Вчера пристъпите на болката бяха нетърпими. Главата му се пръскаше. Друг път лекарствата попритъпяваха остротата им – сега сякаш я усилваха. Олга го държеше за ръката и нежно, и състрадателно, и окуражително му шепнеше едни стари, стари и вечни техни думи, които бяха си продумали за първи път преди много години, когато ги сполетя нещастието с катастрофата на единствения им син и ги остави завинаги самотници. Оттогава, при всяко изпитание, Олга стискаше до болка ръката му и все този стон повтаряше: „Дръж се, стопанино мой!”
С горест шепнеше този зов и сега, а той я гледаше с кафявите си очи, които сякаш бяха леко посипани със сив като дим прашец, и се опитваше да отговори на ръкостискането й, да й подскаже, че още е силен, още вярва.
- Утре отивам за Лечителя. Не ми отказвай. Може животът ти да е в неговите ръце.
Нищо не отговори. Притвори само клепки и едва забележимо одобрително кимна с глава.
Олга докара с колата си Лечителя. Бяха тръгнали от далечното селце в Северна България малко преди обяд. Беше му разказала по пътя всичко за съпруга си: за болестта, за лечението, за настроението му. Лечителят, или както го наричаха с обич в този край бай Еньо, се оказа, че знае доста за скулптора Бойков. Дори спомена скулптурните му фигури във Вършец и край селцето Байкал на Дунав – и двете със сюжети от Септемврийското въстание през 1923 година. Олга беше поласкана от тази осведоменост на Лечителя, за когото, честно признаваше, малко знаеше и естествено имаше друга представа. Мислеше го за някакъв самоук човек, надарен от природата. В известна степен то беше си така. Бай Еньо бе народен човек, макар че на младини бе учил в гимназия и фелдшерско училище. Именно като медицински работник бе участвал в последната голяма война и бе спасил със своите билки и мехлеми много войници и офицери от осакатяване и смърт. Сега бе грохнал вече от годините. Бръчките бяха набраздили лицето му по всички посоки, но от очите му лъхаше невероятно добролюбие и живост, които пораждаха в болните силна вяра. Олга някак изведнъж повярва на тези очи. „Ще помогне! Ще помогне!” – започна да си повтаря като заклинание тя и за кой ли път се упрекна, че не е потърсила стария човек по-рано. През пролетта например, когато съпругът й още се движеше: излизаше по двора, понякога тръгваше с бавни крачки по пустата тясна уличка и стигаше до бързоструйната рекичка Зелениковец, чиито бистри води денонощно скачаха по излъсканите камъни и веселеха с игривостта си планината и близката махаличка.
Преди да влязат при болния, бай Еньо помоли да измие ръцете си:
- Нещо друго ще Ви трябва ли?
Той погледна Олга и поклати глава:
- Ще се оправя. Помогнете ми само да разгледам добре ирисите.
Бойков лежеше по гръб. Прозорецът бе открехнат и отвън се чуваше лекият повей на есенния вятър, който си играеше с оранжевите листа на старата липа. Изглежда, че болният бе заслушан в тази игра на вятъра, но щом чу отварянето на вратата, обърна глава. Опита да се надигне, но приглушеният глас на Лечителя и жестът с ръка го спряха.
- Не ставайте, не ставайте.
Бай Еньо пристъпи до леглото. Посивелите очи на Бойков живнаха и Лечителят се зарадва. „Не е изплашен. Мъждука и надежда.” Тези констатации бяха му нужни. „Може би ще се доверим един на друг”. Лечиттелят много разчиташе на доверието. Породи ли се надеждата, че ще помогне, лумва и в него.
- Вашата съпруга ми разказа за сполетялото Ви. Ще ми се да погледна очите. Знаете ли, понякога там е написано много.
Бойков като че ли се изненада от тези думи, макар да знаеше, че Лечителят е ирисолог. Около устните му плъзна плаха усмивка.
- Погледнете. Слушал съм за Вас….
- Аз не само съм слушал, а съм се възхищавал на изключителни творби.
- А! Мигар…
- Знам ги, знам ги. И в Байкал, и във Вършец.
Лицето на Бойков се озари. Той погледна Лечителя с такава преданост, сякаш за първи път чуваше похвали за своите творения.
Бай Еньо извади от джоба на сакото късо цилиндрично прожекторче и дебелостенна лупа и ги остави на леглото. Сложи длан на челото на болния, задържа я, спрял дъх, сякаш се вслушваше в нещо, което се обаждаше под пръстите му отдалече, от много далече.
- Хайде погледни ме сега. Спокойно, както си гледаш обикновено. Така, така…
Лечителят прикрепи лупата на дясното си око и освети с батерийката ириса на неговото ляво. Стоя така прикован повече от минута. После светлината на прожекторчето се пренесе в другото око. И там се закова за минута. Щракна копчето на прожекторчето и светлината се стопи. Бойков по инстинкт премига.
Лечителят бавно се изправи и скрито въздъхна. Олга чу тази въздишка и пристъпи крачка напред, готова с едиствената думичка – въпрос, но тя заседна на гърлото й там си остана. Лечителят на свой ред я погледна и направи опит да й се усмихне. Тази тъжна усмивка каза на жената всичко и тя, прехапала устни, извърна поглед към прозореца. Точно в този миг от липата се отрони оранжево листо, завъртя се като зашеметено и бавно се сниши към влажната есенна земя.
Настойчиво гледаше Лечителя и Бойков. Чакаше ли да чуе друго от това, което сам усещаше, че бушува в главата му и изтръгва от душата му и сила, и мисъл? Едва ли. И все пак няма ли Лечителят да произнесе поне една думичка? Двамата мъже срещнаха погледите си. Задържаха ги повече от обикновено. И като мъже се разбраха. Лечителят му подаде ръка. Бойков я пое и скланяйки благодарно глава, се опита да я стисне силно. Не се получи, но Лечителят усети това последно усилие и му отвърна с продължително, силно ръкостискане.
Така се прощаваха хора, тръгнали на далечен път.
