ТОЧКАТА

Димитрина Равалиева

ТОЧКАТА

Дебелите книги, ах, дебелите книги
и тлъстите мисли,
прахосничеството на чувства
и прелиствания…
Отзад - напред, отпред - назад.
Дебелите книги, ах, дебелите книги…
Охранените посвещения…
А цялата философия
била в точката, в предела на отминаването,
и в ситното паяче,
смазано между кориците;
в любовта - голям формат,
а тревогата - в джобен.


***
Едно ведро стихотворение
се задава по черния път:
роклята му - на калинки,
плитката - отвързана.
Прескача кални бразди и локви.
По същия път ще мине
след още три години
и ще спре до първата си
любовна среща.
И все по три, по три
ще минават годините,
ще отънява стихотворението,
ще се оскубят метафорите му,
ще му опадат сравненията,
ще му помръкнат оксимороните.
И ярките му епитети
ще избелеят от вечното пране
в легена, на открито.
Накрая ще остане един ред -
епитафията.


***
Така облегната
на рамката на прозореца,
все с очи към пътя,
какво чакаш?
Всички безпътици се случиха,
измислени са асфалтовите посоки,
хората по това шосе
другаде ще пристигнат.
           - И тази пролет
жасминът да разцъфти.
Жълта - и тази пролет.


***
Колко пъти
докосвах с върха на показалеца
матовото стъкло на цвета,
полупрозрачната му кожа,
млечния шепот на уханието…
Пролет след пролет
по клоните оставях
невидим отпечатък от плътта.
А по реверите ми -
точки кротка светлина!
После с върха на показалеца
посегнах
към белоцветен лист
от томчето на Дебелянов.
Още помня грапавата му хартия.
Прелиствах
            страниците с вишнев дъх
на Кобаяши Исса.
Сега поетите прелистват същността ми
с върха на показалеца си,
а аз не мога да си спомня
силует на вишнев цвят,
ни азбуката на уханията…
С какви крила
надолу ще се възнеса,
когато време е да се отроня?