ЖЕРАВНЕНСКИ БАЛАДИ
ПРЕЛЮДИЯ
Стефане жерунянино,
Стефане кючук Караджа,
мало ли ти е на село,
свидна ли ти е майка ти?
Та си очите не снемеш,
от Разбой, от куриите,
от твойто село хубаво,
от сефалия Жеруна.
Народна песен
Колчем спомня тая песен чудна -
аз я чувам сякаш и сега,
пей в шумака птичка ранобудна
за овчарска, йовковска тъга.
За хайдушки времена размирни,
за набучени на кол глави.
За стада из равнините ширни,
за кавали, звъннали в зори.
Пее тя за къщи чардаклии,
за далечни отшумели дни,
за дворове с ябълки и сливи,
с кладенци, чимшири и треви.
И е пълна с топлина душата,
с дъх на здравеци зеленина.
Оживява с призраци гората,
с приказки от стари времена.
ВЪЗРОЖДЕНСКИ КЪЩИ
Тия къщи в Жеравна и медвен,
в Нейково, Градец и Ичера!
Откъдето и да ги погледна,
в стих не мога да ги побера.
Трудно е с очи да ги обгърна,
малко е сърцето ми за тях.
И насън съм искал да се върна
в тях, където раснах и живях.
Къщи, на които са се вяли
кървави хайдушки знамена,
къщите, които са горяли
в тъмни, кърджалийски времена.
Сечени в хайдушкия Балкан,
в Равно буче и Кадънкория,
в тях Инджето е разпъвал стан
и е плакал от любов Шибиля.
Тръгвали са в бой юнаци млади
с тънки пушки и зелен байрак.
Покрай тях е паднал Дели Ради,
тоя славен нейковски юнак.
Стари къщи от бащи и дядовци,
в тях бунтовен огън е подклаждан,
къщи, във които са се раждали
Сава Филаретовци -
Захари Стояновци…
СКАЗАНИЕ ЗА СМУТНОТО ВРЕМЕ
Жеруна ми е бащино,
а Казан-Котел майчино.
Народна песен
Смутно време. Кърджалийски орди
прекосяват робската земя.
Пламнало е цялото Загоре,
пламнала е равна Румъня.
Гръм на тюмбелеци, бурозани
огласява тъмния им път.
Цвилят отдалеч конете врани -
дето минат - колят, безчестят.
Идат те от юг, от Бакаджика,
дето бродят Добри и Вълчан,
дето мъката народна блика
под надвиснал кървав ятаган.
Газят родната земя без милост
бейове, султани и паши.
И настъпва в черното тъмнило
страшният Сиври билюкбаши.
Иде той към Жеруна богата
дето „Малък Филибе” зоват,
дето нямат брой, ни чет стадата
и от злато раклите пращят.
Дето стигат Смирна и Дубровник
абаджии, майстори, купци,
дето всеки двор и къща помни
дарове, трапези и свирци.
Тая чутна Жеруна ги мами,
дето никой не я е видял.
Нея искат черните низами
да отронят като плод узрял.
ПРОЛЕТНО ЗАВРЪЩАНЕ
Щом лъхне над земята топъл вятър
и се обкичат дървесата с цвят
и чуя птича песен от гората
да слави тоя бял, разцъфнал свят;
щом се разлисти всеки храст и букне
тревицата под свежа синина
и във усоя гълъбица гукне
и слезне от небето тишина,
аз тръгвам с мислите си и желая,
далеч оставил тоя шумен град,
опит от лека пролетна омая,
да върна мигом времето назад.
Да спра в познат, потулен дом, без хора,
със дъх на дюли и на старина,
със плочите, обраснали на двора,
с мушкатото край бялата стена.
И някъде в лехите, под чардака,
приседнала във залезния час,
умислена старица да ме чака
и плаха да ме срещне тя без глас.
Да спя във стара жеравненска къща,
да ми бълбука вада нощ и ден,
да чувам вятър клони как разгръща
и да е близо Разбойна до мен.
НА ЙОРДАН ЙОВКОВ
По случай 90 години от рождението му
Няма българско сърце, което
да не пази твоя образ скъп,
образ, слят с Балкана и полето,
свеж като старопланински дъб;
да не помни, да не му е леко,
че си бил на тоя свят и ти,
че за нас, за всички, за човека
с обич твоето сърце тупти.
Жеруна разтваря порти вити
да посрещне своя син сега.
Нему се покланят равнините
с добруджанска есенна тъга.
И навред се носи просто слово,
сладко като песен на кавал.
Сякаш Йовков е дошъл отново,
сякаш тук от века е живял.
НАСТАНЕ ВЕЧЕР
Гора. Небе. Звезди. Повява вятър.
Дошла е с песен тука младостта.
И диша тя дъхът на планината,
и Ботев диша цял във песента.
Шуми гората. Трепкат надалече
звездите. Грей небесната трева.
Като насън мълвиш: „Настане вечер …” -
най-хубавите български слова.
„Настане вечер…” - чезнат в мрак следите,
любовно шушне папратта край нас.
И месецът изгрява над скалите,
„Настане вечер…” - шепне той без глас.
И песента поемат върховете,
поемат я хайдушките места.
Балканът сам запява с ветровете
най-хубавата песен на света.
