Жерар дьо Нервал

превод: Георги Михайлов

ФАНТАЗИЯ

Аз знам един напев, отдавнашен и стар.
За него бих аз дал и Вебер, и Росини.
Един напев тъй стар - но още век да мине -
за мен ще пази той пак своя тайнствен чар!

И щом го чуя, в миг все тъй - все тъй открай се
въззема моят дух с два века подмладен.
Това е времето на Людвика Тринайсти…
И аз съзирам хълм при залез осветен…

До него замък стар от камъни гранитни,
с червени отливи в прозорчните стъкла;
голям вековен парк; поток с завои китни
в подножието му сред листнали стебла.

А на прозореца жена с коси от злато,
в старинно облекло - замислена в тъга…
Която в друг живот съм виждал и която
съм любил може би!… А спомням чак сега!…

ЕПИТАФИЯ

Той мина своя век ту като в блясък пир,
ту влюбен и самин, ту странен и сиротен,
ту като никой друг, ту като стотний стотен -
докле смъртта дойде при него най-подир.

И той я увеща за малко да почака,
докле последен стих написа в самота;
в ковчега легна сам и угаси свещта -
и върху свойта гръд ръце той сложи в мрака.

А често бе ленив и гаснеше унило;
в мастилницата му засъхваше мастило -
и туй, що тук узна, съвсем бе малко то.

И в онзи зимен ден, щом от живота земен
той бе позван към друг, наречен тук нетленен,
замина, питайки: „Аз дойдох, но - защо?”