Ян Бото

превод: Пенчо Симов

Огън пламва на върха на урва гола.
Кой го е наклал? Дванадесет сокола.
Те са там, дванадесет сокола бели,
други като тях до днес не сме видели!
Татрански соколи, смели и калени,
сякаш от една и съща майка са родени,
къпани във мляко, хранени богато
и повивани във пелени от злато.
Всеки има като свещ осанка права,
гдето те минават, блясък засиява.
Везаните ризи ярко зеленеят,
орлови пера по шапките им греят,
с пушка, с брадва, всеки е готов за боя -
ех, юнаци, вие сте утеха моя!
Щом запалят огън горе в планината,
ден изгрява сякаш долу по селата;
щом хоро подхванат, празник засияе -
цялата страна във такт със тях играе.
Щом проблеснат над глави им саби стари,
чак във Будин трепват злите господари!
Планините горди са им родни двори,
нависоко търсят волност и простори,
вместо замък имат Криван, планината -
кой ще им отнеме горе свободата?!…
Най-юнашки е видът на капитана -
със перо на шапка, с алена премяна,
тръгне - над полето сякаш зазорява,
стъпи - и светът разтърси се тогава!
Шепне се от Татрите до Дунав чак:
Господарю, вземайте данъците пак,
вземай, но ще заплатиш със свойта кожа,
вълчо, знай: ще заблестят дванайсет ножа,
„Стой! - ще чуеш - богу дай душа си клета,
а жълтиците - на моите момчета!”,
ще стоиш между пищови, саби голи:
„Господарю, виж словашките мазоли!”
Пее се от Татрите до Дунав чак:
Боже, подкрепи планинския юнак!
Нека щастие небето да му прати,
както той раздава между нас дукати
с пълна шапка от душманските кемери
и от бук до бук платно червено мери.

Ей, перо белее горе на скалата:
Поздрав, хижа! Иде, замъци, разплата!
Яношик, когато иска да накаже,
не помага царската закрила даже,
на когото прати той писмо-заплаха,
няма мира и под крепостната стряха.
Свирне Ян - и виж дула стотина;
свирне пак - наскача хилядна дружина;
щом потрети - звън от саби проехтява
над Похронско, из планинската дъбрава
и навред отеква глас - от бук до бука:
„Ний сме у дома си - ний владеем тука.”

Огън пламва, но не пламва като лани -
само десет души там сега са сбрани.
Те седят, седят, във огъня се вглеждат,
в огъня се вглеждат, дума не процеждат.
Само щом дочуят вятъра в гората,
те въздишат тихо с болка на душата:
„Яношик, къде си, наше слънце ясно,
чакаме те както утрото прекрасно!
Боже, нека светне утрото по-рано,
та да ни огрее слънцето желано!”
Огънят догаря - сякаш гаснат клади,
сякаш статуи са там момците млади.
Те седят, седят, във огъня се вглеждат,
в огъня се вглеждат, дума не процеждат.
Пламъците гаснат, трепкат искри само -
сякаш рой светулки там блуждаят нямо;
но и те изчезват, мракът ги поглъща,
тихо е като сред гробищата също.
А отнякъде звучи с неземна мощ:
„Яношик е хванат! Братя, лека нощ!”

Стенат планините и полето равно,
а момците пеят: „Беше време славно!
Беше, но отмина и е тъй далече -
скоро ние също ще изчезнем вече!
С нас изчезва и родината ни мила
както стрък, когото буря е сломила;
заедно със нас ще свърши този свят -
както скършената роза с ален цвят.”