Владимир Янев

*

Камю не опровергава очевидното с големи приказ­ки от рода на „Живеем заради другите, заради утрешните хора!” „Добро ли, зло ли ний сме сторили - потом­ството нази ще съди“, възкликва Ботев. Ала потомство­то и да съди, ще съди тъпо. Как иначе да съди?!
Но дори и умно да отсъди, това не е важно. Важно­то е, че „самата борба за овладяване на върховете е достатъчна, за да изпълни едно човешко сърце“, казва Камю и предлага „да си представим Сизиф щастлив“.
Не е толкова наивно, колкото изглежда.

И:

Да, така е. Да, светът е абсурден. Не, няма какво да очакваме от боговете. Изправени срещу тази неумо­лима съдба, важното е да я осъзнаем, да се научим да я презираме и доколкото можем, доколкото е в кръга на човешките възможности, да я променим.

*

В „Чумата” доктор Рийо казва простичко: „Не ста­ва въпрос за героизъм във всичко това. Става въпрос за почтеност.” За добре извършена работа става въпрос, за ангажимент към другите чрез личното ти дело. „Истин­ското великодушие към бъдещето се състои в това да дадем всичко на настоящето.”
Това е! Обикновена почтеност и нищо повече…

*

За хвалителите Чехов се изразява в свойствения му стил. Когато го запитали за някого си, писателят казал:
- Приятен човек е. Всичко знае. Много чете. Завле­че ми три книги. Разсеян - днес ви каже, че сте чудесен човек, утре споделя с друг, че сте откраднали от мъжа на любовницата си копринени чорапи на сини раета…
Тия сини раета са убийствени!

*

Убеденият в стойността на словото си не е бърза кучка. Той знае, че твърде често Фортуна е сляпа и даря­ва с ефимерен успех амбициозните, но не толкова талант­ливите. Добрият автор не се блазни от пировите победи.
Ето как Едгар По в космогонията си „Еврика” пред­ставя случая с Йоханес Кеплер. Астрономът предложил на някакъв издател съчинението си за „небесния теа­тър“. (Самото това определение е поезия!) Издателят отказал да го отпечата.
- Аз мога да почакам читателя още век - спокойно казал Кеплер, - щом самият Господ е чакал зрителя шест хиляди години.
Колко достойно!
Изкусителна е тази идея - да изчакаш читателя си до век, век и нещо. По всяка вероятност - илюзорна…
И при всички случаи - незначителна, ако не си като Кеплер. Астрономът разчита на бъдещето, но не му кре­щи като български пиит от 60-те години на миналия век. 

*

Архитектът и строителят на барселонската „Саграда фамилиа” („Светото семейство”) Антонио Гауди отвър­нал на въпроса кога ще завърши катедралата:
- Не се безпокойте! Моят клиент е взискателен, но търпелив…
„Клиентът” още чака. Незавършеното творение на гениалния Гауди е предизвикателство и към Него. Към Този, дето създал света за шест дни, а на седмия решил да си почине. Не става тъй, Господи, не става! Седмият ден, па и цялата седмица, ако ме питаш, са, за да си попра­вяш работата. Която, между нас каза­но, е бая кал­па­ва, та има нужда от голямо редактиране. 

*

Може би раздялата с детството e като раздялата с книгата, която пишеш. Всъщност ти не я пишеш, а я жи­вееш. И тя те пише, разбира се, но имаш чувството, че винаги може да я поправяш. Да я напишеш по-добре, а тя да ти се отблагодари, като те направи по-добър.
Понякога имаш такова усещане и много по-често - точно обратното: книгата те прави лош. И сама е лоша…
Мислиш, че си я завършил, а не си.
И отново я доизкусуряваш.
А когато - от суета или глупост, решиш, че е вече готова, когато я занасяш за издаване и когато минат пос­ледните коректури, се чувстваш нещастен и ограбен…
Книгата вече не е твоя.
И не можеш да я поправяш!
Като живота си впрочем… 

*

Не помня откъде съм взел това римско преду­преждение:
Ако сториш нещо прекрасно с мъчителен труд - мъката ще си отиде, прекрасното ще остане.
Ако извършиш нещо презряно с наслада - наслада­та ще си отиде, презряното ще остане.
Пиша мъчително… Мъката не си отива, не съм уве­рен, че плодовете на моя труд са необходими. Но дори да съм създал неща, достойни за презрение, поне не съм ги вършил с наслада.

*

Нямаш надежда? От това положение Сенека е наме­рил изход.
В трагедията му неговата Медея казва, че когато ня­маме надежда, не трябва да се отчайваме от нищо.
И Едип на Сенека си го бива. Той пък твърди, че можеш да отнемеш живота на човека, но не и смъртта.
Утеших ли те, приятелю?!

*

Поостарелият Д’Артанян обича новите „времена на по-малко свобода и повече независимост“.
Колко просто Александър Дюма е очертал разлика­та между младостта и улегналостта. И не само това - без да подозира, създателят на знаменитите мускетари е дал формулата за психическото състояние на следтоталитар­ната интелигенция, осрамена покрай всичко друго и от самата себе си. И продължаваща да се осрамва, недочула вопъла на Христо Ганев:
Ако преди от страх мълчахме,
сега да помълчим от срам.
„Страх потеряли, срам не приобрели”, чух една ба­бичка в петербургския трамвай, където един тип шумно агитираше за Елцин. 

*

За четвъртия мускетар е отбелязано и това: „Едно време Д’Артанян искаше винаги да знае всичко; сега той винаги знаеше достатъчно.” Дай боже, да не стиг­на до второто. Знанието все ми изглежда недостатъчно. Лаком съм за още, за още, за още… 

*

Саади е убеден, че на човека са необходими два жи­вота. В първия той трябва да търси, да греши, да трупа опит, а във втория - да прилага наученото. Самият Саади през младите си години скита от място на място, среща се с какви ли не хора, преодолява множество препятст­вия. А в зрялата си възраст поетът се усамотява и създава най-значимите си творби.
Уви, много повече от два живота са необходими, за да прочета всичко, което искам да прочета, за да превър­на едноличната си наслада от великото в реалност на по­ведението си, на собствените си мисли и думи…

*

Чел съм и съм писал,
пиша и чета,
ще чета и ще пиша -
до края!
Колко безкраен се чувствам в момента…

*

Лорка разказва как го поканили на честване на Сер­вантес в едно училище.
Тържеството започнало с изпълнение на хор, дири­жиран от директорката. В песента за „Дон Кихот” имало следните стихове:
До веки веков ще се чества
по цялата земна шир
книгата, която коментира
Дон Ф. Родригес Марин.
Предполагам, че въпросният коментатор е присъ­ствал на честването, макар поетът да не казва нищо по въпроса. Откакто узнах това, наричам интерпретаторите с претенции „Дон Фъ”. А напоследък често ми се случва да се обръщам с „Донеса Фе”. 

*

Но защо да ги мисля тия донове и донеси, след като си имам Федерико Гарсия. Отдавна са ми го подарили преводачите Александър Муратов и Атанас Далчев.
А той е толкова добър, че е пожалил дори ветропо­казателя. Написал е, че когато умре, можем да го погре­бем „в един ветропоказател“. И ето, че този така нужен, и така обругаван предмет се превръща в компас за ветро­вете на Лорка. Отпада сравнението му с хорицата, ме­нящи възгледите си според всяко ново повейче.
Талантливата поезия е безкрайно добра - тя е ожал­ване на хора, предмети, природа…
Ожалване с поплак, но без сантименти - това е ис­тинската поезия.

*

… пожънаха злощастния Федерико - прекалено та­лантлив, за да му простят… 

*

Потомъкът на обеднели благородници Луиш де Ка­моинш твърде млад е прогонен от Лисабон заради скан­дална връзка с придворна дама. За да изкара прехраната си, става войник в португалската армия. В битка за Маро­ко изгубва дясното си око.
Завръща се безпаричен в родината и, какъвто си е сприхав, тежко ранява на дуел кралско служителче. Осем месеца престоява в затвора. Всеки ден очаква да изпъл­нят смъртната му присъда. Разминава му се - заменили най-тежкото наказание с изгнаничество в Азия. Седемна­десет години едноокият воин служи в Малака, на Молук­ските острови, в Макао, стига чак до Япония.
Най-сетне може да се завърне в Португалия! Но претърпява корабокрушение. Потъва всичко спечелено през годините. Успява да спаси единствено поемата си „Лузитанците”. Знаел си я наизуст.
Слава богу, Луиш де Камоинш смогва да издаде ве­ликата си творба! Това не го спасява от мизерията - жи­вее от милостинята, събирана от верния му явански роб. Когато душата му политва към отвъдното, погребват Ка­моинш в общ гроб за бедняци.
А е създал общопортугалската гордост. Владетелите на половината свят най-сетне се сдобили с поет.

Нямаш ли поет, не съществуваш!
Няма те като човек, народ, свят!

Поезията е опровержение на човешката тленност и затова - истинско и красиво оправдание за съществува­нето на света. 

*

… но без самооблъщение, поете, без… 

*

Тридесет години Мишел дьо Монтен пише своите есета, за да каже:
Съдържанието на моята книга съм аз самият.
Уточнява:
Всеки гледа пред себе си, а аз се вглеждам в себе си; аз имам работа само със себе си; непрекъснато се съзерцавам, проверявам, изпробвам.
Достойно дело за човек, отхвърлил значението на общественото мнение:
Не ме интересува какъв съм за другите, а какъв съм сам по себе си.
Толерантността му е удивителна и изразена по уди­вителен начин:
С готовност бих държал в едната си ръка свещ за свети Михаил, а в другата - свещ за неговия змей.
Това е поетът, това е духовният човек!
Лорка пожалва ветропоказателя, Монтен - змея.
А нашата злоба по незначителни поводи и към мно­зина от заобикалящите ни е убедително доказателство, че сме много далече от поезията, от духовното. 

*

Словото на Монтен е умно и въпреки дълбочината си - просто и естествено. Причината е, че е искрен и не използва неясни и заплетени фрази. Може би затова той с удоволствие цитира философа Аристип, остроумно отка­зал се да тълкува някакви претенциозни сложнотии така:
Защо да разплитам тази плетеница, когато дори и заплетена, тя ми пречи достатъчно?!
А ние все се оплитаме като патета в собствените си кълчища. Кални патета и жални…

*

Страшновато е подхвърленото от Монтен, че „ако човек е живял една година и е видял смяната на времена­та - зима, пролет, лято, есен, - той вече е видял всич­ко“. Това „дежа вю” не ми харесва. Човек не е едногодка. Всеки път е за първи път. Важна е първичността на пог­леда, а и култивирането на взиранията. Всяка пролет е друга пролет. 

*

Чудесен е безпорядъкът на интелектуалните му пиршества! Най-сладкото нещо при него е, че не е систе­матичен. На трапезата му има всичко - от деликатесите на възвишената духовност до пикантността на скепсиса и до уханните плодове, накъсани от разни градини.
Монтен - прекрасният аристократ на духа… Добри­ят плебей на словото… 

*

Според мълвата последните думи на Рабле били:
- Отивам да търся великото Може би!
А на смъртния си одър Монтен изстенал:
- Какво зная аз?

*

Може би зная нещичко, но какво от това? Ами ако зная всичко?! И за тази кощунствена илюзия има лек. На един древен гроб изписали за някого си:
Той знаеше всичко, но това е всичко, което знаеше. 

*

… тъй че - без самооблъщение… 

*

Дъщеря ми Стефка е петгодишна. Моли за химикал, за да си дращи драсканиците. Подавам й един, тя казва:
- Не го искам! Той заеква…
Оказа се, че химикалът прекъсва при писане. А зае­кваше наш познат.
Установяването на нови връзки между нещата ни извежда от коловозите на вече видяното и вече изречено­то. Детето постига това поради рационална неопитност, възрастният следва да го постига, изолирайки разума от секторите, които „когитото” безпрекословно е заело.

*

Искали мнението на Еразъм Ротердамски за разкола между Римската църква и немците:
- За папата или против папата?
- Еднакво ме отблъсква омразата и на едните, и на другите - отвърнал миролюбецът.
Припомнил съдбата на Данте и формулирал: „Аз съм гуелф сред гибелините и гибелин сред гуелфите!”
Колко прав е Стефан Цвайг, че Еразъм „предпоче­те да остане верен на цялото човечество вместо само на една група“!

*

Стиховете са дружелюбността на самотния човек. Такъв по „професионално задължение” е поетът. В анто­логията на съвременната английска поезия „Нощен дъжд” има стихотворение на Стиви Смит. Сравняват я с Емили Дикинсън. В стихотворението й става дума за чо­век, който изрича преди да умре:

Бях по-навътре, отколкото мислехте,
и не махах за поздрав, давех се. 

*

Много ми харесва Набоков, когато изрича:
Шедьовърът на писателя е неговият читател. 

*

Емили Дикинсън: „Ако славата ми принадлежи, тя не ще ме избегне, а ако не - защо да ставам смешна в очите на кучето си?”
Толкова за славата!
Когато си млад, за нея е рано, а остарееш ли - вече е късно. Честното писане не преследва нищо, то следва се­бе си.
Но да се върна към кучето. Почти двадесет години имах интелигентно куче на този свят, вероятно то ме наб­людава и от онзи. Нямам намерение да го разсмивам…

*

Посечено е почти всичко от детството. Останало е само едно дърво от времето, когато най-висшето изживя­ване беше катеренето. Отвреме-навреме наобикалям ста­рата черница в двора на „Мали Богдан”. Същата е - с ед­но момче по-малко. А имало ли е изобщо момче? (Който помни „Клим Самгин”, знае за какво става дума.)
Отдолу милата ми баба, вече отчаяна, че няма да ме види като нормално двукрако, моли да внимавам. Омазан от сладкия сок на едрите плодове, получерен от драска­ниците на прашасалата дървесна кора, разгръщам някоя от книгите, които съхранявам в специално ковчеже, уме­ло прикрито сред клоните. И светът, този обичаен свят на земното съществуване, се загубва сред пространствата на далечното. Колко вълнения и какви въжделения, от чиято фантазна конкретност може би са останали някакви неви­дими, неусетими и от самия мен флуиди. А може би те отдавна са всмукани от шумната прахосмукачка на годините и аз само си въобразявам, че съществуват.
Защото отдавна не съм между небето и земята. От­давна съм момче, слязло от дървото, за да се превърне в обичайно маймуноподобно. 

*

„Но кой все още чете Борхес, след толкова блестя­щи критически студии и статии, написани за него?“, иронично пита в „Музеят на критиката” Йован Христич. Тук се разказва как един иска да види картина на Анри Матис. Предлагат му различни изследвания, а той нас­тоява единствено за нея. Ядосан, уредникът обяснява:
Ние се занимаваме с философия, структури, мито­логии, с обсесивния ониризъм, с архетипна символика и семантика. Не сме импровизатори и шарлатани, не си играем на търчи-лъжи. Нас ни интересува битието на художествената творба, съществените въпроси на не­говата структурираност, реистичността и реифицира­ността му, както и неговата историчност, инфра- и супраструктурите, символите и тяхното значение, се­мантиката и информационната наситеност. Ние не сме импресионисти, които гледат, ние мислим. Поста­вяме същностни въпроси. Картината, та картината! Картината е привидност, случайно явление, зад което трябва да открием същината, структурата, дома на битието, символа, значението, обсесията, съня, трав­мата, мита, архетипа.
След което се оказва, че в музея изгорили всички картини - губивреме било да се гледат, учените се зани­мавали със сериозни неща, а не с някакво си там гледане. Затова залите на библиотеката са пълни със „студии за творби, които са съществували, но никога не са били толкова съвършени, за да задоволят всички изисквания на научния подход“, със „студии за творби, които (за щастие) никога не са съществували” - това било „ис­тинското изкуство, в което нищо не е случайно“. Не мо­жело живописта да се остави на произвола на творците. Учените решили сами да сътворят изкуството - такова, каквото трябвало да бъде.
Постигнали целите си, разбира се - нали затова са учени!
Есето завършва така:
„Исках да погледна през прозореца. Но прозорец ня­маше. А навън и така беше пустиня.”
Както и вътре всъщност - в този музей на ужасите на самовлюбения и самообожествил се сциентизъм!