Никола Инджов

7 СРЕЩУ 7 ПЪТИ ПО 7, ПЪК МОЖЕ И ДА СА ПОВЕЧЕ

Нашите кучета с биография са общо седем: Спиро, Джуди, Лао, Мартин, Бубчо, Джери и Дарко. А ти знаеш, че в света има седем пъти по седем котки, пък може и да са повече. Нека да са повече, обаче какво друго може да ти даде една котка, освен понятие за неизрязани нокти и за оперна певица от грамофона на прабаба ти? Но кучето, особено кучето Лао…
Има един много далечен град - чак на брега на мореподобната река Меконг и в подножието на тъмнозелената индокитайска джунгла. Това е Виентян, построен сякаш само от пагоди с извити покриви и населен сякаш само от монаси будисти със жълти наметала през оголено рамо. Именно във Виентян една ранна тропическа сутрин чаках в българското посолство да телефонират от летището кога най-после ще отлети самолет за Ханой, а оттам - за Европа. С посланика Ж. Р. се бяхме настанили в люлеещи се бамбукови столове, разговаряхме с разтопени от жегата думи, и изневиделица едно малко бяло кученце се позавъртя - позавъртя, аз го взех на ръце, а то пропълзя по мене и заспа. Заспа точно на сърцето ми.
Тъкмо тогава от летището се обадиха, че вече е време да тръгвам, и като ми дожаля да събудя кученцето, помислих си дали пък да не го взема със себе си? “Вземи го, но не го оставяй във Виетнам, моля те!” - каза посланикът Ж.Р. Той знаеше защо.
Така започна славното пътешествие на лаоското кученце към България. В подоблачния въздушен път от Виентян за Ханой най-после успях да го разгледам внимателно. Бе женско и с дълги крака, както подобава на породата, която още не знаех каква е. Малка рунтава опашка полягаше на гръбчето му, когато не я въртеше от радост, че лети със самолет. Очертаваха се две-три кафяви петънца по лекото му телце, а над остроносата му муцунка примигваха черни-черни очички.
Но без паспорт с ветеринарна виза твоето кученце няма да стигне до България. Все някъде някой медицински контрольор ще се заяде - предупредиха ме в Ханой. Тогава потърсих и открих край едно от ханойските езера националната ветеринарна служба на Виетнам.
Главният ветеринар на Виетнам лично прегледа кученцето, издаде му паспорт, като написа вместо име породата му - пекинска пеперуда. Удари държавен печат, усмихна се и каза: “Сега може да го отнесете до края на света чак. Но паспортът му е фалшив…” Заекнах от изненада и ппроизнесох възможно най-дългото зззззззззащо “Защото след десет дни трябва да му направя още един контролен преглед, а вие заминавате утре” - каза главният ветеринар на Виетнам. От което разбрах, че и той знае поради какви причини кучета в Ханой не бива да се изоставят …
От Ханой за София през ония години се летеше дълго, но интересно. След четири часа полет самолетът кацаше най-напред
в Рангун, столица на държава, която тогава се казваше Бирма, а сега ти знаеш ли как? След още пет часа идваше ред на Бомбай. Там на летището имаше някаква локва вода, в която лежеше бивол, един човек се плискаше в нея, а голо детенце загребваше от същата локва и пиеше жадно…После самолетът поемаше курс към Карачи, там автобусите са изрисувани открай докрай с цветя, снежни планини, употребени са всички възможни багри, а с красиви зелени букви са изписани най-важните молитви, които един пакистанец трябва да преповтаря и в автобуса, и когато го изпраща с поглед… След Карачи бе Минерални води - огромно летище между четири - пет рускогрузински градове, към което самолетът започваше снижаване между двата кавказки върха Елбрус и Казбек. И едва там започваше последния прескок над голямата руска равнина към Москва. От Москва до София полетът вече бе лек и кратък като хубав сън.
Лаоското кученце издържа това пътешествие през половината свят в една бамбукова кошничка. Стюардесите от пет авиокомпании хранеха гостенчето с течен шоколад и бисквити. Със същия полет пътуваше и руско семейство с петгодишно момченце. То се бе прехласнало по кученцето, молеше се да го подържи още малко и още малко, а когато слизахме на московското летище, попита: “Чичо българин, не искате ли да останете у нас на гости?” Казах, че много искам, но и мене ме чакат в София. “Ами тогава може ли кученцето да остане?” - прошепна русначето. “Него чакат ли го?”
Чакаха го, без да знаят, че точно от Лаос - Страната на хилядата хиляди слонове, ще донеса такъв мъничък подарък…
Мъничък подарък, но каква разправия стана за името му! Най-напред Момчил поиска да наречем кученцето Джуди - за да ни напомня мексиканката. Отпадна, защото хем щеше да се казва Джуди, хем нямаше да е Джуди…Не се прие и името Меки - от Меконг, тъй като другите кучета щяха да се присмиват, че името идва не от голяма, голяма река, а от смачкана мекица…Най-накрая аз споделих моите бегли познания по езика на страната Лаос и решихме да го наречем Лао! Хем съдържа нещо кучешко на български, хем подсказва необикновен произход…
И се започна съвместен живот, съставен от едно куче и няколко човека. Дали Лао усвои от нас внушенията за добро поведение в центъра на града не знам, но знам, че доста бързо ние започнахме да възприемаме света наоколо според нейния лай и нейното ръмжене.
Лаят й означаваше радост, възторг, обич, блаженство, вярност и апотеоз. Последната дума прибави Момчил, който бе я чул по радиото в предаванията за класическа музика. От което се разбираше, че той приема лая на Лао като симфония. По тази логика ръмженето й можеше да се сравни с изпълненията на преграгнали, прехрипнали, пресипнали и прекукуригали естрадни певци.
И така, ръмженето на Лао означаваше появата на птица, велосипедист или войник - гвардеец с перо на калпака. Запомнил съм почти хвърковатия неин бяг след гълъбите по градината зад белия мавзолей, както и опита й да полети към всякакви синигери, косове, сойки, свраки и кълвачи в Южния парк. “Птичарка е !” - казваха за нея познати ловци, такова куче вдигало от гнездата им пъдпъдъци, яребици, фазани. Аз се подсмивах под мустак, защото бях виждал как нашата птичарка вдига птици при устието на река Камчия. През един септември, когато дъхът на лятото започва да се изпълва с повеи на зряло грозде, ние с Лао поехме по широкия плаж край Лонгоза. Там имаше само гларуси и Лао, естествено, хукна към тях. Гларусите са бъбриви птици, но не са разсеяни. Те изчакваха устремената към тях Лао да се приближи - и с лек мах на крилете подхвъркваха току над носа й. Лао развиваше бясна скорост, но по пясъка, а те по въздуха леко отлитаха на плавни тласъци. Все пак Лао достигна и сграбчи сянката на един гларус, но сянката се изплъзна по земята, а след това и по морето. Лао доста озадачена зае ловджийска стойка и след този случай никога повече не тръгна към гларус. Бе разбрала нещо.
Ръмженето към велосипедистите аз свързвах с нейните спомени от Виетнам. Колкото виетнамци има там, има и толкова велосипеди. След тях живо куче не остава, ето защо Лао предупреждаваше за опасността. Тя смяташе, че всички велоспедисти са виетнамци, включително и Дон Базилио - мой приятел писател, чието истинско име е друго. Ти го знаеш, нали? А по войниците - гвардейци с пера на калпаците Лао ръмжеше вероятно заради хаоса, който ги съпровождаше. Защото отекнеше ли по никое време насред града оглушителна военна музика, прогърмеше ли някакъв свръхмощен уличен високоговорител, затичаше ли се нервиран главнокомандуващ началник - тогава именно се появяваха войниците - гвардейци с пера на калпаците. Лао не разбираше защо им е нужен на хората такъв един и същ хаос, въпреки че посрещат различни човеци. Веднъж чуждестранен посланик, втори път футболиста Стоичков, трети път Симеончо. Него пък цял народ наричаше с бебешко име, а той се оказа плешив и брадат дядка, но не заради това Лао ръмжеше при пристигането му.
Не искам да кажа, че и ние ръмжахме в подобни случаи. Ние просто започвахме да разбираме света и чрез Лао. Повярвай ми, едно куче може да даде на стопанина си нови представи за някого или за нещо. Да кажем, имах един познат, с който често пиехме следобедни водки в писателското кафене. Лао още като го видя за пръв път, изръмжа. След години се оказа, че той ме е заприказвал за туй - онуй, а сетне е предавал доверително нашите разговори на хора, грижещи се гражданите да не разменят опасни за властниците думи и мисли. А как да забравя постъпката на мой колега, който се самоописваше като човек с гордост и достоинство? Един ден се разчу, че той се хвърлил да целува ръка на най-големия големец. Тогава си дадох сметка, че Лао не понасяше целувача на ръце още преди ние да разберем истината и за фалшивата му гордост, и за фалшивото му достоинство. Въобще за много хора Лао можеше да ни отвори очите, но ние се подвеждахме по нашите собствени илюзии . Ние вярвахме в наивна идея - човек е такъв, какъвто допуска, че е другият. И още вярваме.
Все пак заради Лао започнахме да се вслушваме по-внимателно в тътените, които достигат до боянската ни къща от витошките каменоломни. При един особен гръм кучето изръмжаваше и започваше да търси насам-натам убежище, гушваше се в мене и трепереше. Веднъж реших да проверя защо е така. Отидох при каменарите и разбрах, че те употребяват различни видове взрив за разбиване на скалите. Ползували и военни динамити, именно те издавали особения гръм. И си спомних тогава, че донесох Лао от страна, в която почти половин век трещеше и ехтеше война. Поколения хора и поколения кучета се бяха родили и израснали с оглушителни военни динамити. В родовата памет на Лао този тътен се бе вградил като представа за света. Тя помнеше, а аз като че ли бях забравил лаоската война…
Но памет ли имаше Лао или предчувствие? Аз мисля, че тя не помнеше какво се е случвало, но тя предвиждаше какво може да стане . Не бе като сляпата пророчица от Рупите , по-скоро бе като оня мъдър писател, който познаваше по очите възрастта на хората, наклонностите им, та можеше да предположи как ще постъпят в един или друг случай. Тя предусещаше, че човекът, който ровеше в нашите кофи за боклук, ще ще се самоубие, и колчем го срещнеше, почваше да скимти. По некролога после разбрахме, че той бил инженер, останал без работа, и за да купи маратонки на синчето си, продал приживе своя скелет на медицинската академия. Лао предусещаше и смъртта на високия млад човек от архитектурното проектантско бюро. Той бе намерен , завързан в чувал, в Перловската ръка. Говореше се, че проектирал някакви тайници в някаква сграда на някакви бандити - и те го удавили, за да запазят тайната на тайниците.
Когато някой от нас не бе в къщи, Лао клечеше до входната врата, чакаше и усешаще отдалече кой се прибира. Веднъж, както ми разказа Момчил, накиприла се да ме чака мене…и аз след два часа долетях от Берлин. Но аз пък знаех как тя ръмжи и лае заради самия Момчил и как, щом го усети да идва, отскача назад. Защото той отваряше вратата със замах и навярно бе я мацнал някой път по любвеобвилния и любопитен нос без да иска - и без да запомни, че така врата не се отваря. Не че Лао помнеше - тя предусещаше, за което стана дума вече.
Сватбите на Лао не се забравят. Тъй като бе единствена от своята порода в цяла София, а може би и в цяла Европа, нямаше куче лика - прилика с нея. А и на нас обикалящите я мъжкари ни се струваха неподходящи. Един - защото кожата му бе нагъната като на акордеон, макар че бил в състояние само за два часа да се приспособи към нов климат. Става дума за съседския шарпей , нали, той много разчиташе, че е китайско куче, а тя - пекинска пеперуда, но тези отношения по земляческси признак не се уреждат. И друг познат мъжкар не съумя да спечели нейните симпратии, защото му връзваха ушите при ядене, тъй като той самият можеше да ги сбърка с продълговато нарязани тиквички. Появи се и още един явен кандидат, но той така и не можа да покаже чувствата си по причина на безизразното си лице . Той бе от породата , да речем, “планински равнинец”, нали се досещаш защо му приписвам известна само на мене порода? Да, а аз лично набелязах един жених с много шансове, но той пък не й обръщаше внимание, защото бе изпълнен със съзнание за своето расово превъзходство. Понеже бил дакел!
Да нe си дакел е нещастие, разбира се, но Лао имаше и други обожатели. Това бяха храбрите безпородни боянски кучета, които подушваха чак от църквата със стенописите, че е дошло време за поредната сватба на Лао. Тези истински песове правеха какви ли не опити да привлекат нейното внимание. Надбягваха се покрай оградата на лятната ни къща в Бояна, но Лао изчезваше в избуялите глухарчета на тревясалия двор, макар да не се криеше от своите поклонници. Тя просто през май приличаше на глухарче, а през юни - на бял божур. Но в края на пролетта и началото на лятото тя бе преди всичко хубава млада невеста - и чакаше своя избранник.
Един ден разбрах, че избранникът е дошъл. Видях в двора не много едро, но здраво и силно куче от ония хубавци, познати като безименни представители на породата “боянска превъзходна улична”. Тъкмо се питах откъде ли и влязъл, избранникът направи цирков лъвски скок, но не през запален обръч, а през декоративно слънце в решетката на желязната дворна врата. Нищо странно, обаче отвора, който наподобяваше слънце, бе на височина около метър и половина и не бе много широк, та трябваше да бъде уцелен с голямо самочувствие. В този миг Лао не се престори нито на глухарче, нито на бял божур, а застана до вратата в очакване. Тя вече знаеше, че за сватбата хубавецът ще се върне, а пък аз знаех, че той няма да се върне след сватбата. Така и стана.
Лао през живота си се окучи два пъти. Тя даде на България общо осем палета от нова раса - “пекинска пеперуда” плюс “боянска превъзходна улична”. Имената на нейните рожби подсказват годината на раждането им, напомнят нещо съществено от времето, а защо не и от епохата? Първородния й бе наречен Фалконети - заради петно, закриващо едното му око, и заради филма “Октоподът”. Първородната й дъщеря бе назована Лоа - с ударение върху буквата О, това име напомняше знатен произход от отечество между лотос и слон. Имаше един Лъм, за когото казвах на любопитните деца, че е от породата “лъвски тигър”. А през септември 1988 година тя роди във Варна, в писателската творческо- почивна станция. Най - сетне, казаха шегобийците, нещо да се роди и в тази станция…Варненските палета - момчета се сдобиха с почти исторически имена - Сеул и Олимпий. По простата причина, че се появиха на света в деня на откриването на Олимпиадата в Южна Корея. Сеул остана да пази лозето на сатирика Красимир Машев. Олимпий бе куче другар и модел на художника Симеон Спиридонов в прочутото, но неизвестно къде точно намиращо се село Дрен. Олимпий падна в люто сражение за единствената отвързана кучка в Дрен. Защо ли стопанинът му не беше зограф, та да го обезсмърти в икона?
…Имаше едни седем месеца в моя живот, през които никому не идеше наум да ме попита как всъщност я карам. Бях се усамотил с Лао в малката ни къщица в Бояна. Единственото същество, с което разговарях, бе тя. Мисля, че разбираше всичко и ме спаси от подивяване. По залез слънце ние излизахме към местността Яневица и присядахме на една самотна морена. Така ни виждаха боянските шопи - човек и куче, но ни запомниха като куче и човек на морената.
Лао остана завинаги в Бояна. Тя е погребана под люляк и под калина. Всеки ден поне веднъж се сещам за нея. Всеки ден толкова години вече…

ГРЪМОЛАЕЦ

Стихотворение за бездомното куче Бубчо, написано на български език от готвача на китайския ресторант в Бояна през 1993 година, когато Бубчо наобикаляше неговите тенджери, но живееше у нас и искаше да бъде дворно куче, а не домашно, пък ние не го разбрахме .

Буб - чоу халесва олиз със светулки,
обаче китаец тука съм аз!
Буб - чоу лае на плесекулки,
но китайски пород не само глас!

Буб - чоу е голямо съпелник
на Ша - лоу, на Мул - чжоу и на Мас - тиф,
Буб - чоу е куче най-малко от Пелник -
много хлабъл и малко див.

Ясно, че Буб - чоу не е китаец,
макал да плави китайски бели.
Буб - чоу какъв е такъв глъмолаец?
Такъв е какъв, нали?

ОТ ПОРОДАТА НА БОГОИЗБРАНИТЕ

В ранната пролет на 1989 година, когато централният софийски площад всъщност бе свободна територия на пешеходците през нашия квартал, един дакел всеки ден към четири часа следобед заставаше в очакване на стълбището на художествената галерия. Че е в очакване си личеше по източеното напред вратле и по немигащите очи. Той бе толкова вглъбен в състоянието си, че минувачите май го вземаха за малка пластика от прочутия ни съсед Чапа. Чапа, между нас казано, не ваеше в мащаб едно към едно и дакелът знаеше това, поради което не се фукляваше в заучената поза на някакъвси художествен модел. Бе куче, което очакваше друго куче да се появи в същия час откъм мавзолея. И то се появяваше, като водеше на срещата най-често мене.
Очакваният бе Мартин, очакващият - Жерко, неговият баща.
…Кучетата произхождат от кучета, но като навлязат в живота на хората тях вече сякаш ги вписват в семейното родословие. Поради това за майка на Жерко минаваше леля Вили, но по същата загадъчна човешка логика Жерко не минаваше за сираче по баща, макар леля Вили да бе вдовица. Може би защото произхода на Жерко е известен до девето коляно, както казват за хората.
Жерко е от същия край на света, от който е и моят брадат белградски приятел Адам Пуслоич. Адам е роден на оня завой на река Дунав, където се събират землищата на три народа. Единият прозорец на родната му къща гледал към сръбско, другият - към румънско, третият - към българско. Какъв съм аз, казваше той, след като говоря трите нашенски езика и отгоре на всичко нося името на първия човек? Колко лесно е да кажеш за Джерко, че е дакел, но достатъчно ли е да кажеш за Адам, че е дунавец? Моят брадат белградски приятел си бе избрал съдбата да стане сърбин поради поетичния си талант - прописал поезия най-напред на сръбски. Но на какъв език бе пролаял най-напред Жерко? И какви са кучетата около къщата на Адам - български или българи, румънски или румънци, сръбски или сърби? И така нататък…
Ние с тебе сме виждали какви ли не песоглавци, особено в Южния парк и в Морската градина, които още повече ме объркват, като разсъждавам имат ли кучетата националност. Ще се опитам да ги изброя, без оглед от коя страна на Берлинската стена или Шенгенското шосе произхождат. Ето: канадска лисица, сибирска лайка, шотландско коли, асирийски дог, афганска хрътка, кавказка овчарка, английски мастиф, немски пинчер, малтийска болонка, московска сторожевая, мексиканско чиуауа, японски хин, френски булдог, лхаски апсо, тибетски териер, аполдски доберман, китайски шарпей, италиански пудел, лабрадорски ретривер, нюфаундлендски великан, персийски тайган, унгарско пуми, санбернардски спасител, ирландски сетер, ваймарски пойнтер…Те проглеждат и пролайват в България, но изглеждат като странници и пришълци заради названията на вековечните им породи. А дакелът е само дакел навсякъде, той се приобщава към всички народи, без да си прибавя географски прозвища като благороднически титли. Това го измислиха някои писатели и претъпкаха най-тънкия учебник с образи като господин Ганьо Балкански, месю Тартарен Тарасконски, дон Кихот Ламаншски, принц Хамлет Датски. И с един Тошко Африкански, за когото и аз навремето четях с усмивка. Но що за гордост при кучетата е да си хем английски, хем испански кокер, след като нищо друго не означава в превод породата “английски кокершпаньол”; или да си източногерманска овчарка, когато вече няма нито такава държава, нито такъв народ; или в края на краищата да си далматинец - иди разбери за куче ли става дума или за човек…
И аз си мисля, че както има един богоизбран народ - еврейският, така има и едно богоизбрано куче - дакелът. Той е достоен да бъде любимец на Европа и Африка, на Америка и Азия, на Австралия и Океания, на Антарктида и дори на Космоса - звездния континент на земните хора. Където и да бъде, дакелът си е дакел и за легитимация пред човечеството са му достатъчни неговата дължина, неговата… кхм,кхм… височина, плюс някои повръхностни характеристики. Дакел късокосмест, дакел дългокосмест, дакел острокосмест - какво повече за едно богоизбрано куче? Щом си дакел, бъди дакел за пример и назидание на всички разумни и неразумни същества на планетата!
…Преди да дойде да живее с нас, Жерко прекарваше почти целия ден на улицата, защото съпровождаше навсякъде леля Вили. Вероятно това бе най-щастливото негово време. Сутрин заедно те ходеха да купуват мляко, хляб, вестник с по-голяма кръстословица. Жерко се движеше без каишка, тъй като леля Вили го бе научила да изчаква зелената светлина на светофарите, да не пресича булевардите извън зебрите, да не тича след автомобилите. В тролеи, трамваи и автобуси той се качваше и слизаше, като изчакваше реда си. Контрольорите не смееха да се заяждат с леля Вили заради него, понеже той предизвикваше умиление сред същите пътници, сред които контрольорите предизвикваха ръмжене. Такъв е живота в обществения транспорт и Жерко бе стигал с трамвай чак до квартал Връбница, а с тролей - чак до град Люлин. Жерко вероятно бе убеден, че щом е толкова отдалечен от стълбището на художествената галерия, и щом е толкова обоклучен и окъртен, Люлин направо си е отделен извънстоличен град.
Град да бие, сняг да снежи, всеки ден към обед леля Вили и Жерко, поразходили се малко и из градската градина, стигаха до оперетния театър. Там още помнеха леля Вили като балерина и макар да бяха изминали доста години от нейната артистична дейност, тя бе запазила привилегията да се храни в стола на оперетата. Да, където се е хранила Мими Балканска и където се хранеше Видин Даскалов, а Жерко го подминаваше без да го излае, нито пък той него. Вярно, Жерко не знаеше как хората от стола изглеждат на сцената, предрешени като цигански барони, прилепи, царици на чардаша, хубави Елени, българи от старо време и българи от младостта на Маестрото, но той знаеше кой как се храни и кой колко кокалчета му отделя. По-неизвестните артисти бяха по-общителни, питаха леля Вили как е тя, питаха и Жерко как е той. А прочутите солисти постоянно говореха как са пяли самите те на снощното представление, как ще пеят самите те в Любляна или Братислава, кой от самите тях ще става народен и кой - заслужил артист, а кой пък - лауреат. На Жерко последната дума му се счуваше като “лауре -ап!” Въобще той често не разбираше кое ли е по-добре в очите на хората. Например да закичиш на блузката си някое цвете, както правеше една малко известна артистка, или на всяка дреха да окачваш ордена с червено знаме, както правеше знаменитата примадоната. Мярнал същия орден на ревера на страхотен мъж, Жерко смяташе, че той пък трябва да е примадон - и не беше прав, разбира се.
Привечер, както ти споменах, започваше Жерковото очакване на стълбището на художествената галерия. Тогава откъм белия мавзолей идваше Мартин, синът на Жерко, повел не друг, а мене. Двамата се втурваха с радостен лай един към друг и тръгваха да обикалят царския дворец, където имаше какво ли не, но нямаше цар. Често Жерко захапваше Мартин за ухото и го водеше така по алеите между странни дървета и храсти, посадени още от завинаги последния български монарх. Разходката завършваше почти по един и същи начин - Жерко се вглеждаше в мене с умилителния си въпрос дали ще го поканя на вечеря у нас или не. Ах, да, Жерко не ползуваше асансьора в нашата сграда - да не би да се развали на път към големия кокал с многото месо…
През лятото ние се пренасяхме в лятната къща в Бояна. Леля Вили ни гостуваше по празниците и тогава обикалях Витоша с двама верни стражи - Жерко и Мартин. Изкачвахме се до Боянското езеро, от което винаги повяваше хлад. После по една пътека през морените стигахме за около час и половина до Драгалевския манастир, където е идвал Васил Левски с пищов, кръст и евангелие да записва селяни и калугери в съзаклятие за свободата. Пиехме мека букова вода от Паша бунар и си тръгвахме по долната пътека през брезовата горичка и ручея при филмовия град. Филмовият град бе построен на поляната зад киноцентъра и се състоеше от преславски дворци, балдуинови кули, атонски манастири. Която и врата да отворехме там, зад нея изникваше пак поляна. А един приятел си въобразяваше, че е попаднал на остров Малта при толкова каменни огради, каменни колонади, каменни керемиди. И всичко от пресован картон, така се прави кино.
Жерко е безкрайно любопитен и си навира носа навсякъде. Освен това зададеше ли се кучешка сватба или кучешка свада, леля Вили го напътстваше с едни и същи думи винаги: “Иди, моето момче, да видиш какво става там!” Жерко отиваше, участвуваше според силите си в гюрултията, но винаги се връщаше, защото който получава свобода, той се сдобива и с чувство за отговорност. Така се опазваше от ухапвания и одрасквания. Но един ден…
Беше Великден на 1992 година. По долната пътека се разминахме с един вълкодав, който беше с намордник, пък и стопанката му го държеше на здрав повод. Жерко по навик завъртя опашка към него, подуши го приятелски, но оня не се заигра. Отминахме между току що разцъфтели глогове и заради шума на потока на връщане едва дочухме женски глас да вика “Стой, Рики! Стой!” Видяхме как вълкодавът, кой знае защо отвързан и без намордник, вече бе полетял към Жерко. Никой не очакваше, че огромният Рики ще затисне малкия дакел и ще започна да го ръфа. В суматохата отчупих някакъв клон и заудрях по гърба побеснелия звяр. Успях да го отместя от Жерко, но вече бе късно - така ми се стори в ония зловещи минути. Жерко бе с почти прехапана шия, главата му се държеше като че ли само на гръкляна. Кръв течеше и от гърдите му, в които вълкодавът бе впивал нокти. Грабнах разкъсаното и окървавено куче и се затичах към “Соларис” - забутана в местността “Манастирски ливади” ветеринарна лечебница и пансион за кучета. Великден, неделя, следобед…Но лекарят бе там, лекарят пое Жерко в силните си млади ръце, лекарят му сложи упойка и започна такава хирургическа операция, която аз, да речем, не бих издържал. Жерко даваше слаби признаци на живот единствено чрез потръпвания при съшиването на разкъсаните мускули и кожата. След почти два часа лекарят въздъхна и каза: “Каквото можеше да направи човекът - направих го. Останалото зависи от Всевишния!”
Шест вътрешни и десетина външни шева, едно счупено ребро, няколко дълбоки драскотини по гърдите - с такива следи за спомен от Рики отнесохме Жерко в жилището на леля Вили. Упойката още действуваше и ние успяхме да му направим специално болнично легло. В един миг почувствувахме, че Жерко е прескочил трапа - бе отворил очи. Нямаше сили да издаде какъвто и да е звуков сигнал, но успя да мръдне връхчето на опашката си…
Тогава всъщност научих и пълното име на Жерко по родословната му свидетелство, което леля Вили извади от някаква ракла. О, то е име преславно и предълго, за самия Жерко написано на български, за баща му - на сръбски, за дядо му - на румънски, и е подредено ето така: Джеръми Jеrемiah Jeremias, пък ние си го наричахме Жерко. А всъщност е име библейско и кой знае как е променено в говора на други народи, ако и те имат щастието да притежават дакел.
Леля Вили ми връчи на мене като спасител на Жерко неговото родословие и направи устно завещание - ние да се погрижим за Жерко, ако той я надживее.
Тя изглежда предчувстваше, че така ще стане. Три години след великденското жерково премеждие леля Вили починала по време на сън. Жерко, както винаги в дотогавашния си живот, е бил до нея. С особен лай уведомил съседите за смъртта на своята стопанка, която хората наричаха негова майка. Оттогава насам той е при нас - едновременно баща на Мартин и другар в лудориите му.
Годините минават, Жерко започна да побелява и странно заприлича на някого, чийто портрет всички сме виждали, но кой беше той? Внушението за приликата с необикновен човек идва и от жерковото изпъкнало чело, зад което все има някаква мисъл. Че Жерко мисли си личи по тъжните му очи. Нали, ти не си виждала досега мислещ човек, който да не е стихнал и тъжен, няма и да видиш, ако хората не се променят. И все пак, кого ми напомня той? В средата на двадесетия век оприличаваха един велик англичанин на булдог и той наистина имаше надиплено от бръчки лице, но пушеше пури и това означаваше, че не е съвсем булдог. По същото време един велик французин пък странно навяваше представа за афганска хрътка - заради големия нос, дългите крака и още някоя човешка черта, която пасва на кучетата от споменатата порода. Меланхолични очи на лабрадор, скръбно изражение на скочтериер, заплетена походка на басет - това е образът на гениален киноартист и може би заради споменатите прилики половината кучета от света са кръстени на негово име. Искам обаче да ти кажа, че аз не търся кучешкото у човека, а обратно - търся човешкото у кучетата. Ето защо за Жерко мога да кажа, че сутрин прилича на първолак, който е чул будилника, изслушал е със затворени очи детското радиопредаване, но душата му още спи. Към обед той е вече юноша, изпълнен с настроение за спорт и приключения. Привечер се превръща в нещо като сериозен момък, който оглежда околния свят без желание да участвува в някакви събития. Е, вечер той позагасва очи и позатихва глас, но хайде сега пък да не си правя автопортрет…Уверен съм обаче , че кучето представлява пред човека всички животни. Жерко у нас е цяла зоологическа градина, защото за него спокойно мога да кажа, че е гальовен като котка, пъргав като катеричка, любопитен като лалугер, скоклив като заяк, гръмогласен като лъв, безстрашен като тигър и така нататък. Иска ми се да го сравня и с бяла мечка, но не знам тя какви привички има и нека да си остане единственото животно, на което Жерко не прилича по нищо! Така й се пада на бялата мечка, след като живее по места, неудобни за късокосмести златистокафяви дакели.
След всички тези описания на Жерко би трябвало вече да се досетим на кого от великите хора прилича той. Да добавя още, че Жерко се ориентира в правилата за поведение в нашия дом без никой да го учи. Налага и свои предишни навици - да дреме в скута ми с муцунка, напъхана под мишницата ми. Възприе и някои хитрости от Мартин, например може да се качи по стълбата до втория етаж, но уж не може да слезе - и го сваляме на ръце. В такива случаи също върти върха на опашчицата си и напомня случката, която ни свърза завинаги.
На кого прилича ли? - казах си оня ден, озарен от внезапно прозрение. Ами я си представи към изпъкналото чело и замислените очи на Жерко едни рошави побелели мустаци…
Да, няма спор!

PS.
Жерко почина в 7.14 ч. на 22 март, първия пролетен ден, 2001 година. Цяла нощ той умираше - и знаеше, че умира. Гледаше ни в очите и вероятно разбираше, че сме безпомощни. Но защо вероятно? Той разбираше! Разбираше, че ние два пъти му спасявахме живота, но третият път неговата старост се оказа по-непреодолима от нашата добра воля. Разбираше, че Люся му бе истинска майка - последните минути на живота си Жерко прекара на нейното легло, положил глава на нейната възглавница. Почина, събрал сетни сили да дойде при нас в кухнята, където вече плачехме.
Погребахме го същата сутрин в Бояна. До двете нови рози, които засадих няколко дни по-рано между вратата на гаража и входната врата. Те вече ще се наричат Жерковите рози!
Сега да кажа какво означава последното изречение в разказа за него - на кого приличаше Жерко. Той приличаше на Айнщаин, той бе кучешкият Айнщаин! Той дори не приличаше на куче, бе толкова схватлив спрямо помислите на човека. Внимавайте какво мислите, ако имате куче! То започва да мисли като вас и горко на всички ни, ако сте зъл човек, ако сте несправедлив, жесток, тъп, мнителен, двуличен… Ако не сте сигурни в своята добродетелност, не завъждайте куче! Вие ще формирате едно зло като вас повече! Само добрите, само порядъчните, само умните хора трябва да отглеждат кучета! Хора като Люси! Защото кучетата са паралелното човечество и не е все едно какво човечество са те!
Написах тези редове веднага след погребението на Жерко. Той лежи до Лао и Лоа. Ние направихме с това едно добро за всички - и не за себе си. Нашите родители са с изчезнали в забравата и пръстта гробове. Не сме поклонници на култа към смъртта - за себе си. За кучетата направихме повече, отколкото за себе си.
Жерко, прости ни, че не можахме да те спасим!

22 март 2001 г.