Йон Дезидериу Сърбу

превод: Огнян Стамболиев

Цял месец не можах да напиша и ред (четох разни историйки и всякакви глупости), а сега се залових да препрочитам „Името на розата” от Умберто Еко.
И разбрах, в края на краищата, че човечеството живее под знака на Каин. Брат убива брата, а Бог, равнодушно, лениво, безсилно, се взира в нас, диви ни се и говори: „От морална гледна точка от вас няма никаква полза, на вас ви трябва един Варава, да споделите неговата съдба!”

* * *
Колко много общо откривам между средновековната религия и днешната политика, между монашеските ордени и партийните активисти и догматици!
И си казвам: докато свят светува, борбата между бедните и богатите ще продължава, защото човекът е звяр и макар да може да размишлява и философства, макар да има религия, той, при всички тези „научни” и „теологически” аргументи, е способен да убива, да пали, да руши…

* * *
Вече две седмици боледувам, не зная точно от какво – някакъв вирус, простуда… Миналата година пак ми се случи и тогава прочетох куп книги за варварските нашествия, за Чингиз хан, Тамерлан, Атила…

* * *
Всеки диктатор се превръща един ден в неосъзнат палач. Той е твърдо уверен, че ТОЙ, единствено ТОЙ, стои зад тези жертви.
През Средновековието считали дявола за маг, за философ, а в наше време той е класикът на марксизма, който ни обучава как да стигнем до тоталната диктатура, която ще ни донесе щастие и светло бъдеще…

* * *
Спомням си как ме разтърси твърдението, че: „Онези, които започват войната, най-често я губят.”

* * *
Питам се: може ли да се приложи този морален закон, осигуряващ победата на онзи, когото нападат, а не на нападателя, приложим ли е той в условията на т.нар. класова борба?

* * *
От всички места за заточение Крайова беше за мен най-жестокото и абсурдното място на този свят. Защото се оказа, че ще е до живот. Аз имам право тук на писма, колети, на срещи, на разходки, но никой не ми пише, никой не идва да ме види, дори и на разходка почти винаги ходя сам. Ето вече почти петнайсет години (до 1972 година имаше с кого да си побъбря в кръчмата), никой от приятелите ми не е пристъпвал прага на моя дом, няма приятели и в този град („най-голямото университетско градче в страната” – известността на неговия университет сега се свежда до известността на футболния отбор тук!) имам само неколцина благоразумни познати съседи и колеги, добри, но страхливи хора. Никой не питаше за моето мнение – беше ужасно да бъдеш стар, макар и доста образован учител в един град, където, според мълчалива, полуофициална уговорка, трябваше да ходиш със загасена свещ, да живееш в пълна изолация, подобно на Робинзон на острова на сенките и всеобщата безпаметност. Имах си и своя Петкан, моята предана съпруга, тя – като посланик на румънския език, беше призвана да ме отвлича от мисълта за самоубийство – и от още по-страшното: от мъката или обезумяването…

* * *
Аз написах в този град десетина книги, подготвям още три или четири. Моите пиеси и романи – дори и вече публикуваните, – едва се търпят, както и мен, вечно са под подозрение.

* * *
Ние заедно очакваме амнистия или помилване. Ако другарите благоволят…

* * *
През своя живот видях толкова много диктатури (Антонеску, Хитлер, Сталин, Георгиу Деж, Хрушчов, Брежнев, Чаушеску), че мисля, че имам право да изложа някои свои идеи, вместо завещание или молба за оставка – идеи от своята класа, етика, век, живот…

* * *
Всички диктатури, дори и най-малките, в същността си са империалистически или комунистически: те не се задоволяват само с управлението, армията, вътрешните и външните работи, финансите, а искат непременно да командват и образованието, културата, децата и предците, да въведат свой ред в историята, на Небето, да влязат във всяко индивидуално съзнание, във всяка душа…

* * *
Политическата сила се дублира от политизираната армия, чиято власт може да стане неконтролируема. Нейните методи радикално променят определението и структурата на преследваната цел. Народът се превръща в подозрително малцинство, те се стремят всячески да промият неговия мозък, да го накарат да им служи и безпрекословно да им се подчинява.

* * *
Всички ценности, богатства, правови норми, подчинени на това всеобщо политическо насилие, след кратък период на мними успехи и благоденствие показват истинската си същност и цена: на фалшификати и кич. Така у нас и индустрията, и земеделието, и строителството, и фолклорът, дори и целият живот са истински кич. До учителите, писателите и свещениците!

* * *
Аз вече не вярвам в стила, за мен той означава отношение – към родината, към народа, към човечеството, към историята, към духа.

* * *
Човек, болен от рак, съзнаващ, че скоро ще умре, мисли, говори и вижда сънищата си по друг начин, за разлика от здравия, който знае, че ще живее още дълго.

* * *
Не се чувствам болен, но съзнавам, че съм злощастна клетка от един уморен, болен организъм, осъден не на смърт, а на гибел.
Накъдето и да се обърна, във всичко виждам неизбежността на Небитието: в очите на децата, в тъпата физиономия на началника, дори и в небесните знамения, в листата или в дъжда.
Ако бях по-млад, ако имах повече сили, за да страдам красиво и достойно, бих потърсил една позната пътечка, за да стигна до смъртта, гордо и достойно…

* * *
Но аз съм вече стар и болен и ще свърша някъде по пътя.

* * *
Моят живот беше глупава поредица от безсмислени жертви, недоведени докрай, претърпели неуспех всеки път, на финала.

* * *
Забрава, изтриване от паметта на всички думи, идеи и заблуди, които успях да запиша, да формулирам писмено. Анатол Франс обърна внимание на този парадоксален феномен: като подчертаваме в книгата основните идеи, за да акцентираме върху най-същественото, рискуваме в един момент то да се изтрие напълно от нашата памет. В паметта ни, подобно на чакалня, се съхраняват живи, или присъстват тези идеи, които още нямат „билет” за писмено изразяване, които са били формулирани само устно, тоест, които още не са били преминали през паметта ни ad actam, ad scrittae, заради забравата.

* * *
Интересно защо например във Франция и изобщо на Запад животът е лишен от политическа острота?
Може би, защото всичко, което е наболяло или още боли, е пренесено, записано в книгите, намира се в библиотеките, в библиографиите.
Всеки проблем, за който се пише, снема от нашите плещи болката и отговорността.

* * *
По-свободната преса, като например унгарската, способства за нарастването на апатията и безразличието в обществото. Злото, за което е написано и във вестника, не предизвиква разговори под сурдинка или шепнешком.
Когато нашите братя комунистите разберат очистителната роля на свободната преса, позорното ни настояще ще започне да се забравя.

* * *
Имам един герой, който направо не ми дава покой: някакъв колега или съсед. Наричам го „господин Нимбус”. Като мен и той е самотен, изоставен, нещастен.

* * *
Срещаме се с него и си говорим за някой квартал на Лондон или Лисабон (като описваме в детайли улици, градини или кръчми), после, с небрежността на великите пътешественици се преместваме на Тайван или в Хонконг, Виена или Сигет. Ние спорим, караме се, припомняме си подробности, уточняваме. (Например: „Вие грешите, колега, този музей в Танжер се намира не в стария град, а е на брега на морето и се казва „Касб-ал-Ухар”. Или: Това е вярно. При индианците от Мато Гросо съществува традицията мъжът на жената, която е била нападната и изнасилена от приятел на семейството, да изпраща на другия ден след случилото се на този приятел, направил от него рогоносец, подарък!”)…
Така ние бродим из Южна Америка, и двамата сме влюбени в град Сао Пауло, дълги години сме живели във фавела – какъв е животът там, какви само са нравите?! От Сао Пауло бързо прелитаме до Тирол или Самарканд, спомняме си имената на улиците, обичаите на местните хора, красотата на пейзажа, общите приятели и познати.

* * *
Ние си измисляме, фантазираме, заливаме се от смях. Нито единият от нас е ходил някъде!
Да, аз много съм чел, и той доста. И двамата сме ходили до Орадя или Браила, с влак. Но за тези градове не говорим. Разделяме се, доста уморени, сякаш току-що сме се прибрали от дълго и трудно пътешествие.

* * *
Сега, когато литературата стана индустрия и обект за потребление, когато над нас се изля мусонен дъжд от млади таланти, когато се появиха хиляди поети, белетристи (за жалост малко драматурзи – този жанр бе убит от режисьорите!), когато концепцията за литературата като изкуство бе разширена безумно, бепределно (например Камило Хосе Села писа: „Романът вече няма определение и всяко литературно произведение с подзаглавие „роман” може да се приеме за такова!”) – в тези условия от миналия век определението за талант като „жизненост на слога” и „богатство на въображението” може да се счита за остаряло.
Аз мисля, че в крайна сметка у нас за таланти могат да се приемат само най-рядко срещани личности, притежаващи характер и голяма смелост, способни все още да възприемат света и да го отразяват отвън и отвътре.

* * *
Днес талантът е нещо като радар, годен да приема в границите на своето полезрение и великата болка на трагедията, и смеха на комедията, и заплахата за света и живота.

* * *
Късна нощ, Велики четвъртък на 1989 година.
С ужас разбирам, че окончателно съм изгубил много ценности и реални неща – една органична част от моето същество.

* * *
Аз изгубих „владенията” на моето детство – не само пейзажа, реката, планината, не само родителите, роднините, приятелите, но също и Небето, трансцеденталиите, субстанциите и същностите, с помощта на които съществувах интелектуално.

* * *
Изгубих вяра във философията, в свещениците, в политиците, вяра в убежденията, идеалите, ценностите, целите, изгубих напълно вярата си в човека и човечеството, в историята.
За мен сега Европа – в края на века – е само дим, лъжа, измама.

* * *
Аз вярвам само в Езика, в Добротата, в Саможертвата.
С тяхна помощ, отново и отново като дете сглобявам разглобената си играчка, наречена НАДЕЖДА.