КЪМ ОБОРИЩЕ

Владимир Луков

КЪМ ОБОРИЩЕ

            Тук имаше два пъти повече странни лица…
                                                         Захари Стоянов

Да извървим този път…
Да го извървим повторно.
В късна доба да тръгнем
със запалени факли…

И дълго да бъде шествието!…

Да идва от всички посоки възможни.
Светлина да струи по стръмните долове.
Да чезнат в тъмата - и призраци нощни,
и помисли тъмни, и грозни прокоби…

Най-долу в средата на Вечната зала
да лумне огромен и Вечният Огън…

И там… У дома да си дойдем.
Един в друг да се вгледаме.
Да хвърлим в жаравата оня от себе си,
който ограбва, който убива
и който не вижда в другия себе си…

У дома да си дойдем…
В Светлината, която
осветлява душите ни -
грешните,
вечните -
с ония Захари Стоянови
странници,
които винаги съпровождат
шествието…

Огнено!

Към свещеното място!
Към Оборище!


ОГРАДАТА БЪЛГАРСКА - 2000

              … в затвора бях и не Ме посетихте…
                                                    (Матея 25:43)

Висока…
Бетонна…
Марка - петстотингодишна!
С бойници отгоре и шишове остри…

(Кой ще се брани! Кой ще напада!)
Рикошират въпроси и погледи…
                                          Падат
в нозете ми тежки,
сякаш аз съм затворникът…

И не мога да видя зад нея човека.
И не мога да зная живее ли, страда ли!
От мен ли се плаши, аз ли от него!
Разделя душата ми тази ограда.

И нямам понятие кой е оттатък.
И нямам понятие кой е отсам.

Куче, лишено сега от простора,
лае протяжно…
Ауу…ауу…


ПОХОДЪТ, 1989 - 1997…

Ошмулиха се всички подозрения
като листата есенни… И капят
едри плодове от недостъпните дървета…

Тълпа охранени, но изгладнели свини
побърза да се изкачи нагоре,
където зъберите сини
ядат от тези плодове…

Кореми люшкат те, зурли надуват.
Гърбини гънат в непосилен такт.
А в паметта им споменът за ножа
лоясал е… (Тълпата няма врат.)

Но грохват вече. Горе е жестоко
Слънцето. И сурват се надолу с камънак…
Коя - където види. В очите блесва ножът.
И хърка вече в гърлото на всякоя от тях.

Явяват се след тях и старите и новите стопани.
Натикват ги във кочините пак…
А недостъпните дървета - горе на Балкана -
отново раждат подозрения и страх…


БЪЛГАРИЯ - 1997

Оголени до шушчица дървета.
Листа, завихрени по пътя…

И тя -
проскубана, с увиснала муцуна,
откъснала се от синджира кучка,
къс ръждив от който влачи…

Ръждата е прояла всичко.

Останала е сам-сама душата,
оголена като дърветата съсухрени…

И тия кучи синове - децата й -
чиито лай не ще да чуе…


КУЧЕТАТА

           Ще познаете истината и истината
           ще ви направи свободни. (Йоан, 8:32)

Две кучета, Боже!
Едното, вързано със синджир
в двора на Стопанина,
гризе кокал…
Другото - отвъд оградата на Стопанина -
спира като омагьосано.
Първото се залисва
в яростен лай.
(Кокал, а!?… )
Второто - окопитва се,
вдига крак,
пикае…
и отминава…
Ала, отминавайки,
от устата му се проточва лига,
сребриста и усукана
като синджира на първото.
(Ох, кокал!)
Стопанинът…
Боже!


ХВАТКАТА

         Ти помниш ли как някак много бързо
         ни хванаха в капана на живота!
                                                  Н. Вапцаров

Хватката е желязна, Кольо…
При комунизма ни хващаха за душите
и тъпчеха гърлата ни с хляб…
При демокрацията - 2000 -
                        за гърлата ни хващат
и тъпчат душите ни със свобода…

С нашия Хляб!
С нашата Свобода!

Но докато вършат това, Кольо,
            заслепени от сладострастие,
блудстват…
блудстват с майка България…
И не е речено, че ще прогледнат.
Но ще узнаят накрая!

Речено е - сами ще избодат очите си
и ще бродят по сокаците на Вселената
като Едипови потомци…

А ние, Кольо!?
А ние…
ще трябва отново да издържим -
да им докажем отново,
че желязната им хватка
не е желязна.
И че помним!


ПРЕД КЪЩАТА НА д-р МОСКОВ

Най-накрая в Севлиево… Отвъд края!

Пред светлия изход на Историята.

Малка къща от двадесет и няколко квадрата
за социалдемократа… Истинският!

(А зад отходния канал на Историята
по триста и кусур квадрати за
псевдосоциаллибералдемократите…)

И какво от това, Историйо!

За почит свеждаме знамената…
Едни - недояли…
Други - преяли…

Все едно.

Всеки от нас потегля
към един от двата ти изхода,
Историйо…


МАЙКА БЪЛГАРИЯ - 2000

Напича отгоре, препича…
Мараня се вдига отдолу.
Стиска за гърлото птиците.
Гърчи площада, гордият.

Сгърбена суха старица
с тояжка молитвено чука…
В черен чембер чемерен
висне черна сполука.

Восъчни сълзи капят
все от душата й, гдето
огън грабва житата,
дим отнася Небето…

Там ята ципокрили
плъпват в ялови ниви.
Тук кории улитат
в бездни душни и сиви.

Крета насред площада,
крета сама-саменичка.
Мрат над нея и падат
в полет жадните птички.

Стига вече фонтана
сух, до капка пресъхнал…
И грохва до своя паметник
с хиляда и триста възгласа…


ТАТКОВИНА

             На Славе Македонски

Бачо,
Татковината ни е превзета
от нас самите!…

Погледни в очите на бухалите
и ще видиш -
душите ни са изтощени от очакване
на старите комити,
без да знаем,
че това сме ние,
че сме същите -
орисаните
да превземем
Татко-
вината
си…

На хвърлей камък сме един от друг -
и моите Егейци… и твоите Вардарци…
и тия смазани от себе си
нещастни българи…

Делим се като крастави магарета,
за да се яздим някак отдалече,
яздейки самите себе си…
А семето ни все излиза краставо.

И няма нужда друг да ни превзема,
бачо,
Татко-
вината
ни!


ИЗПОЛИЧАРИТЕ

          Така последните ще бъдат първи,
           а първите последни… (Матея, 20:16)

Изполичарите не се явиха
нито в първия, нито в последния час…
Сянката под ореха остана празна.
Не дойдоха този ден.
Разбунтуваха се срещу Стопанина на Лозето
за вчерашното им заплащане…

Първият, който още от вчера стори това,
ясно е: не е съгласен - при условие,
че цял ден е блъскал с мотиката -
да бъде приравнен по заплата с другите,
които - тъй ли, инак ли - се влачиха
до последния час…
Особено с последния,
който само час надве-натри се развъртя
с мотиката…

И другите се разбунтуваха…
Възнегодуваха от незаслужената си привилегия
да получават наравно с първия,
който пред очите им се беше скапал от бачкане
и беше прекопал кажи-речи сам лозето… И…
чоглаво им беше пред него…
Особено на последният!…

Яви се под сянката на ореха
само Стопанинът…
Седна до корена и се размисли
какви нови раздори
и какви нови стомашни реформи
да измисли,
за да дойдат Изполичарите…


МИЛОСТ

Търпение, с което Светлината
нахлува и през северен прозорец,
аз наричам милост…

Милост за несретниците!
За страдащите - милост!
Милост за сираците!
За гладните и за ограбените -
                милост!

И за ограбващите - милост!

Милост и за тях, които мислят
с ненаситната си алчност…
(Светлината поначало
винаги им се полага…)

Милост!

За Светлината - милост!


АПЕЛАТИВНО

           Аз рекох: Богове сте вие…
                                        Пс. 82:6

Всеки застава пред всеки
като пред Бог…

Ученикът пред своя Учител.
Болникът пред Лекаря…

И най-накрая пред Бог,
който ни пита:

- Човече, как живя като Бог?