МИХАИЛ ХАДЖИМИШЕВ ПОСВЕТИ ЖИВОТА СИ НА БЪЛГАРСКАТА ОПЕРА

25 години без именития български режисьор

Огнян Стамболиев

Михаил Хаджимишев /1914 - 1987/ бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век. Освен в Софийската опера, в която бе на щат от 40-те години до пенсионирането си, той работи активно и плодотворно и за останалите български музикални театри - от водещите в Русе, Пловдив и Варна, до тези в Бургас, Враца, Сливен, Благоевград. И навсякъде остави следа. Неговите стилни, прецизно изработени постановки се играха дълго и с успех. Солидно и логично построени в духа на най- добрите традиции, повечето от тях като: „Лоенгрин”, „Дон Карлос”, „Риголето”, „Мадам Бътерфлай”, „Бохеми”, „Тоска”, „Вълшебната флейта”, съхраниха замисъла си през годините, при все че през тях минаха няколко поколения певци, а и значителен брой наши и чужди гастрольори.
Роден е на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на български дипломат и художничка /американка/. Учи пиано, а след това и пеене при Михаил Попов. През 1937 г.е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва тригодишния курс на Скола канторум , завръща се в България и попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски /1938/. Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа. Към това трябва да се прибавят и солидните познания и широкия кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. А също и владеенето на няколко чужди езика - английски, немски, френски и италиански. На него дължим и голям брой преводи на класически и съвременни опери - близо 50, голяма част от които той постави сам. През 1946 г. Хаджимишев е помощник- режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор- постановчик. Дебютира с „Момчил” на Любомир Пипков. Премиерата е на 26 септември 1948 година. Паметна дата в историята на родния музикален театър. С тази първа голяма българска опера, създадена след 1944, националният ни оперен театър започва триумфалния си гастрол в Москва. През целия си творчески живот Хаджимишев се чувстваше дълбоко свързан не само с българските оперни театри, но и с българската оперна драматургия. На него дължим редица абсолютни премиери на опери от Пипков, Хаджиев, Големинов, К. Илиев и други наши големи автори. Чувстваше се българин и работеше много за България, въпреки че бе ценен и на Запад и имаше възможност да емигрира и да направи европейска кариера. Беше редовен гост на редица големи театри в Англия, Белгия, Франция, Аржентина, Щатите.
В първите години след създаването на държавните оперни театри във Варна, Русе, Пловдив и Стара Загора Хаджимишев работеше със солистите и хористите студийно- много упорито и всеотдайно и винаги постигаше големи резултати..Наблягаше много върху майсторството на жеста, върху мимиката и пластиката, търсеше у тях скулптурната изразителност.
През 1982 година, когато постави „Любовен еликсир” на Доницети, имах възможността да разговарям по-дълго с именития наш режисьор. Беше изключително приятен, деликатен и учтив събеседник и наистина човек с огромна, енциклопедична култура, с чувство за хумор, много толерантен, широко скроен, и с много такт. Обичаше, уважаваше певците, съзнаваше, че те са най-важното нещо в спектакъла и винаги го повтаряше. Качества, които не се срещат често сред оперните деятели. и особено сред диригентите. Наблюдавах работата му с изпълнителите на главните роли в „Любен еликсир” - Виолета Шаханова /Адина/, Хари Анмахян /Неморино/, Иван Добрев /Белкоре/ и Иван Дяков/ Дулкамара/. С тънки и добре обмислени и пределно деликатни забележки Хаджимишев насочваше фантазията на четиримата певци, като всеки път поставяше пред тях нови и по-сложи задачи. Той прекрасно разбираше сложния комплекс на актьорското изкуство на оперния изпълнител и се стремеше да му даде самочувствие свобода, условия за най-пълното им разгръщане. Като фин и висококултурен човек, Хаджимишев се отнасяше с уважение и внимание към артистите, беше готов във всеки момент да ги разбере и подкрепи, за разлика някои свои колеги, отнасящи се нерядко грубо и с неразбиране към тях.
Подпомогнат от своята съпруга, талантливата и ерудирана художничка- сценографка, родената в Русе, Ани Хаджимишева, той решаваше своите спектакли в духа на реалистичния психологически театър, винаги неизменно верен на автора. При него нямаше самоцелни ефекти и неоправдани експерименти - всичко бе построено логично, четливо и според партитурата. Годините бяха такива, че експериментите и по- авангардните автори и заглавия си пробиваха трудно път у нас. Но Хаджимишев все пак успя да се докосне до някои от тях и особено до любимия му Бенджамин Бритън, с когото имаше личен контакт. На Софийска сцена постави за първи път драматичната „Питър Граймс”, а на варненска - комичната „Албърт Херинг”. Тези две постановки се посрещнаха като истински събития в нашия оперен живот.
Ето какво споделя за него колегата му режисьор проф. Петър Щърбанов:” Непогрешим в тълкуването на оперната пиеса като специфика и драматургия, Хаджимишев познаваше нашата и чуждестранната традиция, но винаги търсеше своя собствен изказ чрез осмислените средства на реалистичния музикален театър, на който той бе убеден привърженик. Михаил Хаджимишев беше враг на бъбривата илюстративност и на самоцелния ефект както в цялостното постановъчно решение, така и в работата си с певеца-актьор…”
Години след смъртта му /почина на 27 декември 1997 във Фрибург малко преди премиерата на последната си постановка на „Така правят всички от Моцарт”/ - през 1988 г., успях да видя видеозапис на неговия „Макбет” /беше поставял същата опера и в София през 1974, но с неособено подходящи изпълнители/ на фестивала в Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спиро Малас. Останах изумен - това бе един невероятно динамичен , вдъхновен, модерен в изразните си средства спектакъл, доста по-различен от този в София, където той, все пак, минаваше за „традиционалист”.