ПРИКАЗКА

Найден Вълчев

ПРИКАЗКА

И тъй както моя дядо
бил от дядо си запомнил
тази приказка и бавно
бял и блед ни я разказа,
и в последния си ден,
тъй и аз ви я разказвам.
И на книга я записах,
да се помни и след мен.

Гонят се от старо време,
бият се от памти века
в небесата два сокола.
Ах, крилете им как свирят!
Бият се над този свят -
все кръжат и се гонят:
черният е много силен,
белият е много млад.

Падне залезът. Във мрака,
в тишината и в покоя,
оня, черният се спусне.
Светкат клюнове и нокти.
Долу бездните пищят.
Светне изгревът и види -
белият е по-високо
над света и този път.

И така от старо време.
И така от памти века.
И земята се люлее,
и изтръпнала сънува
своя рай и своя ад.
И соколите се вият.
Черният е още силен.
Ала белият е млад.


БЯЛАТА ЛИЛИЯ

Сутрин.
Август.
Буди ме шум на река.
Косът изсвирва от клена
и пита за мен.
Бялата лилия
разтваря бяла ръка
и ми подава
изгрева,
слънцето,
целия ден.

Вечер.
Залез.
Стихва добрата река.
Косът заспива на клона
на стария клен.
Бялата лилия
затваря бяла ръка
и ми отнема
залеза,
слънцето,
златния ден.


БИСЕРИКА АЛБА

Колко нежно звучи това - бисерика алба.
Не ми го превеждай, остави го така -
като една недокосната печалба
от докосването на невероятната ти ръка.

И дъжда остави да си говори с паважа
и да промива в своя лабораторен свят
това филмче, което някога ще ни покаже
църквичката, двама ни, мрака, нощния град.

След миг ще загърбим мокрите му жасмини
и ще се разпаднем като молекула след час.
Бисерика алба ще ни гледа, додето заминем,
ще се кръсти и тихо ще се моли за нас.


ЗАБРАВА

Озаран, като брулех ореха,
и в слънчевия ден
за още миг живот се борех,
но тупаха край мен

и едри чифтчета, и валчести
и тежки бройки тек,
усетих в тишината, цял че съм
се върнал в някой век -

на два-три века от компютрите,
така назад, така далеч,
където сме си само с утрото
и с бистрата му глеч.

Обрах аз орехите, пръснати
до стария геран,
обелих ги и, гледам - пръстите
ми черни на катран,

но светло бе и вдън душата ми
и грееше пред мен
светът със слънчевите атоми
на слънчевия ден.


ВАРИАНТ

О, мъдри и далечни Саади,
светът от теб това ли наследи?

Ти казваше, че точно тези,
които учи на набези,
на бран, на поход, на арена,
те взели после за мишена.

Ела и ме от ада изведи,
о, мъдри и далечни Саади.


ВСЕ ТАКА

Боже, Боже, колко стари книги
все това ми казваха, но аз
кули и стени срещу им дигах
и не чувах мъдрия им глас.

После гледах как кръвта се стича.
Топлех наранената си гръд.
Свивах се под удара на бича.
И все чаках праведния съд…

А какво след сметката излезе?
Все така животът си тече:
грешникът от рая ми се плези,
честният във ада се пече.


СЛЪНЦЕТО

Кълбо от огън - слънцето опари
ръба на хоризонтната черта,
събуди птици, пътища, върхари,
надникна златооко към света,

отправи взор към сините простори,
видя каква го чака стръмнина
и бавно заиздига го нагоре
невидим асансьорът на деня.

По път се разговори с равнините,
ора с орачите, сади и ся,
игра с децата, гази из реките,
коси с косача с тънката коса

и, грохнало, зад сечището голо
се сля със хоризонтната черта.
Видях го как го спускаше надолу
невидим асансьорът на нощта.


МЛАДАТА ЛУНА И СТАРАТА ЛУНА

Младата луна е
като човешка длан,
обърната нагоре.
Златна, невероятна, медена,
към звездите загледана,
тя “Дай!” като че казва
с протегната ръка.
Добрият свят и дава,
дава,
дава до забрава
и пак богат остава.
Старата луна е
като човешка длан,
обърната надолу.
Златна, невероятна, медена,
към земята загледана,
“Вземи!” като че казва
с провесена ръка.
Светът човешки взема,
взема,
взема до забрава
и беден си остава.


ИЗГНАННИК

Видях го - вървеше сред всичките други,
но нито ги виждаше, нито пък чу ги,

когато подпитваха “Кой е?”, “От где е?”,
“Кога появи се?, “Къде ли живее?”…

Но тези въпроси щастливите хора
ги казваха пътьом, че тръгваха скоро

след своите мисли за хляба насъщен,
след своите грижи и болки към къщи.

А той - с тази шапка, със странното яке,
къде да отиде? В мазето на мрака.

В приюта на нищите. С висшия диплом,
във пликче от найлон във джоба му сдиплен.

Видях го след време - със шапката стара,
с метлата от пръчки - мете тротоара

при черния чичо със черните вакси.
Но даже и той не подхвърля му “Как си?”

Мете тротоара и без да продума
събира в количката жълтата шума,

мете и събира, и аз си помислих,
че тези обрулени кленови листи

на куп ги събира - за своята клада.
И страда, тъй както се страда в балада.

Във Мюнхен ли беше? В Париж? Или в Есен?
Не помня. Студено ми беше. Бе есен.


ПОЯВИ СЕ, ИКАР

Появи се, Икар! Приземи се
с потрошените свои крила
като вик, като сън, като мисъл,
ала жив или мъртъв - ела.

О, ела и от тези омрази
и безумства на хищници зли
изведи ме, че тук ще ме сгазят
позлатените техни коли.

Появи се, Икар! Изведи ме
от нощта на зловонния крах,
да не рухна във някой безимен
безистен, неизвикал и “Ах!”.

Може после сред твойте простори
да угасна и аз като свещ,
но ще бъде високо. И горе.
И далече от черната гмеж.


ПОЛИЧБИ

Първото агънце,
което видях тази пролет,
беше черно,
черни ще са дните ми през годината.

Първият щъркел -
не летеше,
а стърчеше на куц крак край блатото.
На куц крак ще ми върви и на мене.
Няма летене.

Първата кукувица,
която чух по Камен дял,
изкука три-четири пъти и спря.
Нямах и пукната пара,
да звъннат стотинки в джоба ми.

Агънцето - черно.
Щъркелът - на куц крак.
Кукувицата - ку-ку-ку и край.
Ай да му се невиди!

Но годината има 52 седмици.
И картите в колодата са 52.
Пък и лани,
агънцето като беше бяло,
бял ден да се е видяло?

Хама ха!
Я раздавай картите,
па каквото има да става - да става.
Играта продължава.