Константин Кайзер

превод: Кръстьо Станишев

КОГАТО ПОТРЯБВА

Когато потрябва
предпочитаме обикновени
гробове,
скромни като гробът
на баба ми Анна,
под светлина оскъдна,
полуизвисена светлина южна.

Когато потрябва
желаем
дървесата на живота
зад скала да растат.

Не сме смъртта.
Ние сме дихание, стъпка и поглед.

Здраво са сплетени
възлите на живота.

СЕЛО

Колко тъжно е клекнало селото
на своя завой
и гледа на юг с малки къщни очи,
зад него е защитна гора, а отпред
няма покой,
само улица, обикаляща селото,
селото, селото, което
е възправено
мокро от студове зимни.

***

Зима е в твоите очи, пред нозете
се разпенва листак.
Бледото небе се изгубва
във студ, прах и мрак.

В най-светъл ден отминаха
и страх и самота -
дали спомняш си времето
на бъдността?

Пред твоето лице усмихнато
нима трудното е леснина?
Или е пъпка неразпукната,
промушила се през светлина?

***

През нозете на безработния
сив дневен студ
се разлива

Да вървим, щото той
да има работа,
заради него електростанция
да бъде построена

или бетонен мост
огромен до най-малка подробност.
Безработният може
да рине пясък