Армен Меружанян

превод: Литературен свят

Кой е този философ, този легендарен поет и музикант, чието име носи един от кратерите на планетата Меркурий? «Аз съм от простолюдието, а не княз, друго звание не искам», - пеел за себе си човекът, когото считали за княз на ашухите в Закавказието и Иран. След Нахбед Кучаг Саят-Нова станал първият арменски поет и първият ашух, чиято муза възпяла не само любовта, светските радости или войнската доблест, но и животът на бедните хора, затова имал право да се нарича «слуга на народа».

Ашухи наричали поетите-импровизатори, изпълняващи свои песни под собствен акомпанимент на тар, саз, кяманче и други народни инструменти. На кяманче и камане свирил един от най- ярките представители на националната култура, основоположник на династия художници, блестящият Нагаш Овнатан, изрисувал Ечмиадзинската катедрална църква.

Ашухът на Изток се ползвал с невиждана почит. Без ашуха не минавал нито един празник, нито един пир, царете и управниците го настанявали до себе си и го угощавали като скъп гост. От разстоянието на годините може да се стори, че единственото занятие на ашухите било да участват в пирове и да създават любовни песни. Не, разбира се. Много от тях останали в народната памет като доблестни войн, отдали живота си за отечеството. Самият Саят-Нова участвал в освободителните походи на грузинския цар Ираклий II и неизменно бил в авангарда на войската, без да се разделя със своето кяманче, получено като подарък от баща му.

Арутин Саядян (или Саадян) се родил около 1712 г. в семейството на установил се в Тифлис пришълец от Алепо. Родителите на бъдещия музикант Карапет и Сара живеели в Авлабаре - арменския район на «изнежения, търговски, славен и велик град Тифлис», както го описва историкът от VII век Мовсес Утеци. Като млад Карапет извършил поклонение в Йерусалим, което му дало правото да носи почетната представка към името си «мугдуси». Възпитавайки малкия Арутин, чието име се превежда от арменски като «възкресение», Карапет-мугдуси го учел на почит към националните светини и народните традиции. Той дал Арутин да се учи на тъкашки занаят и същевременно в мснастир да учи грузинската писменост. Ще минат много години, преди Саят-Нова да напише за себе си, че отсега иска да «съставя песни на арменски език», по-точно, на тифлиски диалект на родния арменски.

Деветнадесетгодишен юноша той, подобно на героя на романтичната повест за ашуха Гариб, тръгнал да пътешества на седем години. Какви пътища е минал Арутин Саядян, какви страни е видял, остава загадка. В Тифлис той се върнал с името Саят-Нова, което в превод от хинди, според Ованес Туманян, означава «цар на песента», или «властелин на музиката».

Слухът за удивителния ашух веднага обиколил града. Съдбата пожелала да направи любимец на града поет-странник, в когото поетичната дарба се съчетавала с тънък музикален слух и, както казват с изключително красив глас. Саят-Нова творил на арменски, грузински, азербайджански, персийски език, владеейки до съвършенство всеки от тях. Песните на ранния Саят-Нова са  написани на персийски, на който обикновено творели ашухите. Но рамките на традицията не могли да сковат поет от такова високо ниво като Саят-Нова. Във вените му кипяла арменска кръв, в душата му звучала мелодиката на грузинската реч, и Саят опитал себе си в арменската и грузинската поезия, дръзнал да направи преврат в ашухската поезия.

В онези благословени времена ашухите обичали да организират традиционни състезания в изкуството на поетичната импровизация. Един от ашухите пеел под собствен акомпанимент и в песента задавал на съперника си някакъв философски въпрос. Съперникът подхващал темата и отговарял на въпроса чрез своя песен - също импровизирана, завършвайки я също с въпрос. И така докато един от ашухите не бил в състояние да зададе въпрос или да отговори на него.

Веднъж Ираклий II извикал музиканти на състезание.  Чувайки пеенето на Саят-Нова, царят щедро го наградил и го направил свой придворен ашух, покорен от сливането на страстта и целомъдрието, източната пламенност и европейския лаконизъм на неговата песен. Повече от десет години живял при двора Саят-Нова, служейки като ръководител на дворцовия ансамбъл, и в края на краищата станал жертва на интриги на велможи, непримирили се, че човек от простолюдието е сред любимците на владетеля. Повод за изгонването му станали слухове, че уж музата на Саят-Нова е дъщерята на грузинския цар Теймураз, съпругата на влиятелния княз Деметри Орбелиани красавицата Анна Батонашвили, на която поетът, както се смятало, посветил повечето от своите песни и стихове.

Върху историята на любовта на поета хвърля светлина изследването на А. Асланян, който настоява, че музата на Саят-Нова наистина била Анна, но съвсем друга - дъщерята на живелия в същия Авлабаре Зала Абашидзе. Някога Анна дала дума за вярност към Арутин и да го чака, и приела от него годежен пръстен. По време на участието на Арутин в индийския поход на персийския шах Анна се отказала от намерението си да стане жена на поета и се омъжила за княз Кайхосро Цициашвили. Шах Надир самовластно поставил на трона на Кахетия царския син Ираклий, което разгневило грузинския цар Теймураз, смятащ, че уж съучастници на сина му са станали царица Тамара и поетът Саят-Нова, влизащ в най-близкото обкръжение на персийския владетел. Затова Теймураз организирал убийството на царицата и метежния княз Цициашвили - мъжа на Анна, а самата нея взел за жена.

Изгоненият «музикант с очи с цвета на мъката», както казал за себе си друг поет, изпадналият в немилост Саят-Нова поел за Алепо, но извикан от Ираклий II, се върнал в двореца, за да го напусне окончателно след три години поради клевети. Царят забранил на певеца в немилост да се проявява публично, нещо повече - заповядал му да се подстриже за монах. Саят-Нова бил наречен Степанос, приел на сан архимандрита и станал член на братството на Ахпатския манастир близо до грузинската граница.

Веднъж, научавайки, че от персийски Исфахан пристигнал прославеният Шаади, отправил предизвикателство към тифлиските ашухи, Саят-Нова, както твърди преданието, тайно напуснал Ахпат и, преоблечен като мирянин, пеш заминал за Тифлис, въпреки силната буря и сняг, когато планинските проходи са особено опасни. Сърцето на Саят се свило, щом като далеч се показали градските квартали и къщи, кацнали на скалите над бурната Кура.

Първи питал Шаади. Отвръщайки на тридесет въпроса, Саят-Нова започнал да пита сам. На двадесет и пет въпроса Шаади отговорил, на двадесет и шестия се запънал. Според условията на състезанието за загубил се смятал онзи, който не е отговорил на три въпроса. Шаади подал на поета своя саз, но Саят-Нова сложил ръка на рамото на Шаади и казал:

- Чест и гордост на ашуха е неговият саз. Остави го за себе си и знай -  с теб сме братя.

Жителите на Тифлис  дълго си спомняли състезанието, спечелено блестящо от Саят-Нова. Но радостта от победата за самия Саят била кратка, тъй като трябвало да се върне в манастира и да отговаря пред настоятеля. В писмата си арменския католикос Гукас I се оплакал на цар Ираклий от поведението на монаха Степанос и му съобщил, че възнамерява да го лиши от сан. Но царят помолил да се остави на мира изпадналият в немилост, но както и преди любим певец.

Кратко продължил мирния живот в Ахпатската обител. Набезите на лезгинските племена и персийските отряди, разоряващи населените пунктове и църквите, отвеждащи в плен населението, принудили братството на Ахпатския манастир да се премести в Тифлис. Но през 1795 г. градът паднал под натиска на пълчищата на свирепия евнух Ага-Мохамед-хан от тюркската династия на Каджарите, завладяла персийския престол година преди описваните събития. Войските на Ага-Мохамед безчинствали, грабели и палели домове, безсмислено убивали мирните жители.

Персите открили в арменската катедрална църква „Сурб Кеворк” (Св. Георги) 83-годишния монах Степанос, който успял да изпрати близките си в Северен Кавказ, но не пожелал да напусне любимия си град. Заедно с народа, намерил последно убежище в храма, Саят-Нова казвал последните си молитви. Безпомощният старец бил извлечен от църквата и под смъртна заплаха поискали от него да се отрече от Христа, на което той отговорил със стих на персийски: «Няма да изменя на своя Бог, няма да напусна светия храм». Това били последните думи на монаха Степанос - Саят-Нова, човека-легенда, възпял любовта и вече двеста години възпяван от поетите. И макар че докато бил жив стиховете му се знаели наизуст от мало до голямо, времето би могло да скрие от нас голяма част от творчеството му. Но…

Премествайки се в Кизляр, по-малкият син на Саят-Нова Меликсет Саядян взел със себе си «Давтар» - знаменитата арменска тетрадка на баща си, а след половин века я донесъл обратно в Тифлис внукът на поета Срапион Саядян. По щастлива случайност през 40-те години на ХIХ век ръкописният «Песенник» на Саят-Нова попаднал в ръцете на армениста Г. Ахвердян, който с подкрепата на видния учен Мкртич Емин издал в Москва първия сборник на великия поет на арменски език. Провидението пожелало да се запази още един ръкописен сборник на поета - грузински. Като безценна реликва пазел внукът на цар Ираклий II тетрадката, на чиято първа страница било написано: «Тази книга принадлежи на внука на царя на Грузия Теймураз. Тези стихове преписа синът на Саят-Новы Ованес в памет на своя баща».

Саят-Нова бил погребан на мястото на гибелта си - под северната стена на църквата „Сурб Кеворк”. Надгробният му камък винаги е украсен с любимите червени рози на поета, които той възпявал и в спокойното време на младостта, и в самотните години на старостта…

Армения моя, 22.05.2008