ПОДВЛАСТЕН НА МУЗИТЕ
Един художник написа книга с поезия. Не е странно, защото примерите в света на изкуството са много. И Микеланджело е писал стихове, и Бешков е посягал към словото… Може би, когато се съберат двете музи - поетичната и художническата, се получава една необичайна симбиоза. Защото това не е просто илюстрирана книга, а книга в която и поезията, и рисунките са едно цяло - израз на една човешка същност, родени от една творческа натура и вдъхновение.
Художникът е Валери Петров. Поетът - също е Валери Петров. Той е роден в Плевен. През 1985 година завършва Художествена академия в София, като специализира графика в класа на проф. Петър Чуклев. Член е на СБХ и Групата на плевенските художници. Негови творби са притежание на много частни колекция освен в България и в други страни - Австралия, Австрия, Китай, Корея, Германия, Унгария, Холандия, Полша, Русия, Швейцария, Великобритания и други.
Книгата с поезия и рисунки е наречена “Плевенски есени”. Тя съдържа четири цикъла, които почти преливат един в друг, защото са изпълнени с едно и също чувство - тъга. Тъгата е най-голямото човешко чувство, казваше някога Павел Матев. Тя е дълбока вода. От нея се раждат истините за живота ни. И не сте ли забелязали, че дори когато сте най-щастливи, ви изпълва една странна тъга. При Валери Петров тази тъга се ражда и извира от всичко, тя е проникнала във всеки стих, с който авторът ни рисува есенните картини на Плевен. Дълбоко в тези картини са закодирани човешките му чувства - в тях са срещите и разделите, копнежът за единение, любовта , зелените очи на любимата, жълтите листа, които капят, дъждовните капки, времето, което бавно тече, момчето и момичето, които му напомнят за нещо лично и изгубено завинаги, болката, че не си обичан. Една философия за Времето, Хората и Живота.
“И идваме, и го напускаме света.
Не знае никой за началото и края.
В спирален философски кръг
и разум, и душа са се побрали.”
Душата е много сама, независимо, че наоколо е пълно с хора, че зад голямото стъкло те седят всеки ден, все едни и същи и пият своето кафе. Душата иска да изживее своя живот по един по-различен начин, но няма как да се изстръгне от обичайното всекидневие. Тя намира своя “бял площад” в един “бял град”, където всичко е бяло - и жените са в бяло, с бели цветя. Това е може би мечтата на художника и поета. Стиховете на Валери Петров са заредени с лиризъм, с едно странно тъжно чувство чрез което той приема всичко, случващо се в живота му и около него. Много рядко има стихотворение, в което ще прозвучат такива стихове:
“Дори останал сляп и глух,
ти никога не падай духом.
Върви напред
и следвай своята звезда!”
Или:
“Причините във мен се умориха,
нашепват ми, че има край.
Дърветата във мрак се потопиха.
Ще чакам май, ще чакам май”.
Трудно е да се цитират всички стихове, в които любовта и тъгата вървят ръка за ръка. Още по трудно е да се разкажат рисунките на художника. Те трябва да се гледат. Валери Петров пише стихове отдавна, още от ученическите си години. За него не е странно, че е направил поетична книга. Странно може би ще изглежда за другите, които го знаят изключително като художник. Аз бих казала, че думата странно не е точна. Сигурно е необичайно за някого, че художникът може да посяга и към перото, за да изрази по-пълно себе си. Но не мисля. Подвластният на музите им е отворил вратата на душата си - мечтателна и угрижена, но винаги очакваща пролетта, винаги търсеща любовта и чрез нея своята човешка реализация.
“Ела, небе, над мен. Елате, птици.
Вземете ме под своя благослов.
Изгрей, небе, над мен, изгрей, звездице,
и озари ми пътя труден със любов!”
Валери Петров има особено изострено чувство за красотата. И това най-силно си личи в малкият цикъл “Кристален свят”. Тук графикът е нарисувал многоцветието с думи. Не по-малко силен е цикълът “Парещи сълзи”, в който са включени стихотворения, посветени на любимия човек. В този цикъл има едно невероятно по дух стихотворение - “Прах”. В него е заложена цялата мъдрост на преживяната загуба, на самотата, на прозрението, че душите не могат да бъдат разделени, на копнежът за единение. Раздялата е само физическа. Но нека спрем до тук. И вместо да дирим думи за финал да ви дадем възможност, уважаеми читатели, да прочетете едно цялостно стихотворение от “Плевенски есени”. Тогава и без излишни думи ще разберете художника и поета.
Прах
Моята жена няма да дойде
при мене.
Аз ще отида при нея.
Моята жена е на прах
и я носи вятъра,
и тя гали лицето ми,
и ми е хубаво, толкова хубаво!
Всеки петък сядам
на дългите пейки под фонтаните
и минават хора, и деца, и жени,
и ме милват с присъствие,
и са чужди хората!
Не, тя няма да дойде
всред хората.
Но аз ще отида при нея.