БУРЯ
БУРЯ
И тая нощ сърдито виснат небесата,
и тая нощ пак буря зла вилней;
прекосва мълния след мълния тъмата
и дъжд - пороен дъжд, безспир се лей.
Страхотен рев и гръм в настръхнали балкани;
подобно звяр ранен, пищи нощта;
ръка надвластна сякаш в тоя миг се кани
с всесилен мах да провали света.
Ала не бой се, сърце - буря ядовита
не първи път до днеска те налита
и свива, и терзай с зловеща мощ;
не първи път до днеска мълнии крилати
смущавали са твойте сънища благати,
не бой се, ах, почивай, лека нощ!
ЖАЛБА
Денят е мътен и печален,
денят е кобно потъмнел
и стон болезнено-страдален
с нескрити горести дозел
отеква горестно Всемирът:
деца, деца сега умират
и, може би, в несметний брой -
и ти си там, о, сине мой!
И кърви бликнали и топли
оглеждат росни небеса,
през хаоса от скръбни вопли
безотзивно звучи гласа
на тихо молящата нежност -
о, неотстъпна неизбежност -
пред призрака на твоя лик
немее мисъл и език.
Че Бог - и той сега не види,
и той отвърнал е лице,
едничко в тия дни по-свиди
сиротно майчино сърце -
и сълзи, сълзи безутешни:
деца умират днес безгрешни
и, може би, в несметний брой -
и ти си там - о, сине мой!
***
Мъгла се вие, тих дъждец ромони,
плачевно капят сетните листа;
самотни пак под мътни небосклони
в самотност ни завари есента!
А грачат врани тъжно и унило,
отлитат шумно жерави на юг,
и чезнем пак в самотност и мъртвило
един за друг - далече друг от друг!
ПРИ СБОГОМ
Слънцето на път да ме не свари,
а не мигнал минах цяла нощ;
сбират се за сбогом веч другари
от детинство мен познати ощ.
Свети изток в девствена позлата -
ето го на прага е денят;
стар колар разтворил е вратата,
де колата чакат ме за път.
И застискаха ръце ръцете…
Но камшик коларят извъртя,
трепнаха, па хукнаха конете
и колата бързо полетя.
Като сянка нейде в далнината,
мярна се, изчезна старий град,
скоро ще завием зад бърдата -
и извърнах погледи назад.
Мислено поисках да прегърна
родний дом, останал надалеч,
но в очите ми сълза надзърна -
сякаш няма да го видя веч!
ПЪТНИК
Пътник потръгнал на воля
в пътища знойни и прашни;
блъскат ме, бият отколя
вихри - съпътници страшни.
Вихър след вихър приижда -
дълга, безкрайна верига -
края на път се не вижда,
нийде приют се не стига!…
***
Мъгли сключиха кръгозора,
жаловно вятъра зави…
Под чужда стряха с чужди хора
как мудно времето върви!
Стопан прозява се сънливо,
стопанка бъбре с хрипкав глас,
над тях часовника лениво
отмерва бавно час след час.
Есенен дъжд шуми на двора -
досадни думи той мълви:
под чужда стряха с чужди хора
как мудно времето върви!
МРЪКВА СЕ
И вихър, и дъжд, и мъгла, -
и гарван прокоба вещай;
размахала властно крила
смъртта си с живота играй.
Над капнали жълти листа,
настръхнала Есен ридай;
умира безмълвен света -
и мъка, и мъка без край…
МАЙКА
При теб ще се завърна - и ще те позная,
и всичко ще разкажа, майчице, открай:
но, може би, че тъмна участ ще спотая -
по бликналите сълзи нея ти познай.
За истина устата в мен лъжа затвори.
Неверующ - такъв направи ме света;
но бликнала в очите ми сълза говори
по-харно, майко, и от хиляди уста!
КОКИЧЕТА
Първите росни цветя,
първата радост за мен,
вихър ги с бяс налетя
в първия пролетен ден.
Росни ги снайде смъртта
слънце преди да изгрей,
скръбна е пак пролетта -
сън я мъртвешки люлей.
Първата радост за мен
росна погина и тя
в първия пролетен ден
с първите росни цветя.
***
Утро: в далнината очертана
мярка се планинската верига,
де от голи върхища с закана
тъмен облак бавно се надига.
А от изток слънце не излязва,
не бледнеят още и лазури,
над полето вече облак слязва:
тоя ден ще мине, сякаш, с бури!
***
Из безднени тъми ще чуеш горък стон,
от мрачна висина последния ми зов, -
ръми; жена, ще търсиш, може би, подслон!
Посърнали листа размята вихър заледен -
те тихите мечти по хубава любов;
ръми; жена, денят е тъжен и студен!
Под тъмни небеса ще бъда сам, а ти?…
Замира горък стон и глъхне сетен зов;
ръми; жена, листата капят веч - прости!
