Елена Вълкова

***

          “Моят дом - моята крепост”

Земята се тресе!
         От глъбините
ни дават знак
         да бягаме от крепостите,
защото първи ще ни предадат!
Защото са търпяли,
                     както никой друг,
прогнилите устои на духа ни,
разлома между нашите сърца,
пребоядисването на фасадите,
прикриващо
               растящо властолюбие.

Защото им е писнало
                             с години! -
да чакат чудо:
                  да се променим.
Земята ни тресе!
                 Да се смирим
пред истината гола.
                 Не сме хора.

Да почнем нов градеж -
                         от признат грях,
подадена ръка,
                 свещени тухли,
За единение на цял народ!
Земята ни зове.
                    Дали я чухме?

ЗАДУШНИЦА

                 на Страхо

Угасна пред очите ни
                 последният ти дъх…
Лицето ти, от болестта отнето,
пак стана - твоето,
                   отвътре просветля,
като при среща със любими хора!

Не можех да откъсна цяла нощ
очи от теб.
               Последната ни заедно!
И после… сред цветята… до мига
на хлопването на вратата
                                   към небето,
те гледах… гледах,
                     през кристала на сълзите,
облъчвах се
                  с нектара на душата ти,
за дългото “Довиждане!”,
                                      в което
ти ще ни виждаш, чуваш.
                              Ние - не!

Допуснах
            да поискаш да си идеш
и няма да потърся обстоятелствата
за адвокати.
                Знам какво ти сториха
и мислите, и гневната уста.
И Бог да ми прости,
                   ще си простя
единствено, когато претопя
сърцето си,
              себично, горделиво,
във дом за Любовта -
                   себераздаване,
огласян от щурчета
                             като твоето.