Никола Инджов

Има едни мили на сърцето ми убежища на тракийски бежанци, раздвижени като мравуняци и разговорливи като кошери… Могъщите градове Варна и Бургас и прелестните туристически, рибарски, земеделски градчета по Черноморието; китни селца покрай долните течения на устремените към Беломорието реки Арда, Тунджа и Марица; вграденият в Тракия със своите висоти многоименен полис на всички епохи Кендрисос - Евмолпиас - Филипополис - Пулпудева - Тримонциум - Улпия - Флавия - Юлия - Пълдин - Плоудин - Филибе - Пловдив. И Родопа - щит пред сърцето на Тракия.
Това е българският югоизток, предоставен като изгнаническа територия за чедата на Тракия, която обаче изгнаниците превърнаха в своя обетована земя, и където за тях най-сетне роден край и родна държава придобиха единен образ и подобие. Макар че в историческата памет на бежанците родната държава е тук и днес, а родният край - там и вчера… Аз помня, че в благосклонните към ориста ни убежища бежанският живот проличаваше и защото сред многото православни свещенодействия ние, придошлите от друга България, не правехме одуша - задушница. Празнувахме Валикден и Коледа, светците, които възричахме с имената си, Цветница и Трифон Зарезан, но нямахме задушница, защото нашите гробища бяха останали при нашите люлки. Там…
Тук българският бежански югоизток остана навеки осеян със скромни паметници, побити на слънчасали селски мегдани, до черкви с дървени клепала, на Вълчи връх и Черни рид, в преддверието на прохода Маказа. Знаци на позабравен живот и на притихнала слава, тези паметници в нашето тракийско съзнание изглеждат величествени по една разбираема причина - съградени са в чест на известни и неизвестни ратници, на редовни набори и на доброволци от народни опълчения в единствената Отечествена война на България - Балканската. Войната не за присъединяване на Тракия към България, а за възвръщането на български народ в изконната отечествена покрайнина Тракия. Обезбългарена с огън и меч, обезкръвена с немилостиви договори между великите сили на времето. И не царски - генералски, това са войнишки паметници - някъде от гранит, някъде от цимент - и навсякъде белег на родолюбив подвиг.
Героите на Балканската война имена не паднаха за Тракия, не, те се вдигнаха за Тракия! Вдигнаха се от нищетата на битието, от непосилния работнически и селски труд, от сиромашки хижи със сламени стрехи. Те - занаятчии, овчари, ковачи, миньори, медникари, градинари, зидари, селски учители, прекъснали науките си студенти, млади поети и млади художници… Не паднаха за Тракия, а се вдигнаха! Падна Одрин и се вдигна над крепостта му българското знаме!
Ние, тракийците, наричаме нашите мъртви “ангелски човеци” - мимолетни видения в среднощни безсъния, вятърни сенки на деди и прадеди в душите ни, незрими закрилници на нашия тракийски дух. Те са там, където сме ние, и ние ще отбележим стогодишнината на отечествената война за Тракия навсякъде! В гарнизонните градове на Първи конен полк, на 36 пехотен Козлодуйски полк, на 18 Ловчански полк, на 23 Шипченски пехотен полк, на 13 Рилски пехотен полк, на 25 Драгомански полк. По незабравимите места на опълченските сборове. В Народното събрание. В Хасково, Асеновград, Харманли, Димитровград, Елхово, Ямбол, Сливен, Нова Загора, Карнобат, Тополовград, Свиленград, Любимец, Симеоновград, Кърджали, Момчилград, Ивайловград, Крумовград и в другите убежища на тракийските бежанци.
Но и в Стара Загора - тогава команден пункт на победата, силово поле на военно-стратегическите замисли. Днес - седалище на Тракийския женски съюз, на Тракийския Младежки съюз, на Тракийско дружество, назовано с исторически предимства „Одринска епопея”. Градът, който пръв възвести идеята националното честване на Балканската война да започне от сърцето на Тракия. А сърцето на Тракия - това е Стара Загора!