ИЗПОВЕД

Панчо Панчев

Изповеди се правят от престъпници. Или грешници. Аз не съм такъв. Аз съм само едно съвсем малко оръдие на един съвсем малък грях, извършван от инак порядъчни хора. Затова приемете, че този разказ е една приказка за възрастни.
Накратко - аз съм малка правоъгълна розова хартийка, на която със сини букви пише „билет за единично таксуване”, със бели букви на син фон пише „перфорирай тук”, а с червени цифри два пъти е маркиран номер „40983″. Дискретно в едно от ъгълчетата ми има още две букви - „МФ”. Точно те, струва ми се, или скритата зад тях институция са причина за престъпленията, които се вършат с моя помощ.
Но нека започна изповедта си…
Ако на някого се стори необикновено, че я прави не човек, а билет за градския транспорт, ще му припомня, че това е приказка. А както е известно, в приказките жаби се превръщат в красавици, Снежанки възкръсват и изобщо за разлика от действителността там е пълно с радостни и щастливи мигове.
Ще започна с това, че доста време бях престоял (заедно с пет-шест лева) във вехтия портфейл на сравнително възрастен, инак добре изглеждащ мъж, облечен скромно, но спретнато. В този ранен следобед господинът се качи на тролейбус номер 5, перфорира ме, огледа се дали не стои прав някой по-възрастен от него и седна на празното място до себе си.
- Я! - изненада се съседът му по седалка, защото се оказа негов съученик от прогимназията. Не бяха се виждали повече от двайсет години, обещаха си скорошна среща и съученикът слезе. А моят човек ме стискаше внимателно, защото върху малкото ми гръбче беше записал телефонния номер на приятеля си. Лесен номер - само от петици и шестици. Дупчиците от перфорацията ми също бяха пет, подредени точно като петорката на зарче за табла или „Не се сърди, човече!”. Хубаво е да не се сърди човек, когато губи в игрите за развлечение. Лошо е когато губи равновесието, а понякога и смисъла на живота си…
Потънал в такива мисли, моят човек за малко не пропусна спирката си. Бързо слезе, но на вратата успя да ме подаде на едно качващо се момиче. Момичето каза „благодаря” и хитро се усмихна, а вече бившият мой човек щеше да се мъчи по-късно да си спомни записания на гърба ми телефонен номер. Първо 66, а после?
В ранния следобед тролеят не беше претъпкан както обикновено и новата ми приятелка седна, отвори книга и се зачете. Четеше един от онези размножили се напоследък като хлебарки любовни романи, в които млади милионерки, изтегнали розови снаги край светлосинята вода на луксозни басейни, страдат, че са влюбени в милионери, пък те могат да си помислят, че ги обичат заради парите им. Точно такива терзания бяха описани на отворените две страници.
Доста време изпитвах удоволствието да бъда в нежните пръстчета на моето момиче, но то трябваше да слиза. Пъхна единия ми край между страниците на романа, за да отбележи докъде е стигнало и тръгна към вратата. Там обаче се сети как ме е получило, извади ме от книгата и ме остави на крайната празна седалка.
Качи се дебела жена с две големи пазарски торби, пълни с червени чушки. Остави ги на земята и тежко седна върху ми. Не бих казал, че ме е сплескала, защото съм си плосък, но ме притисна до задушаване. Молих бога да я свали по-скоро от тролея, но той не ме чу - толкова плътно бях изолиран от външния свят между седалката и седалището на жената, че как да ме чуе? Аз обаче чух по едно време някакви викове и обидни думи. Нахални нередовни пътници и скарани с възпитанието контрольори общуваха по познат начин. Моята дебелана, която явно си имаше билет, не помръдна от мястото си и това ме спаси. Ако ме бяха видели, контрольорите щяха да ме накъсат на парченца (за да сложат край на престъпната ми дейност) и - сбогом, живот! Толкова ненужни квитанции, фактури и всякакви други бюрократски формуляри щяха да продължават да пречат на хората, толкова нечетени от никого книги щяха да събират прах по библиотечните рафтове, а мен вече нямаше да ме има. Мен - дето мога да спестя по някоя стотинка на още много пътници в тролея.
Това и продължих да правя. Дебеланата с чушките слезе, аз си отдъхнах от тежестта й, разкърших изтръпналите си ъгълчета с помощта на духналия откъм вратата ветрец и зачаках. До следващата спирка. Тогава един дядо (от онези, за които софийските шегаджии казват, че са тръгнали за „Орландовци”) понечи да седне върху мен. И щеше да седне, ако пъргав младеж, видял ме със зоркото си око, не ме грабна в последния момент. Разгледа ме внимателно и си помисли: „Гледай, билет си намерих - с дупчици като петорката на зарче. От тичане насам-натам една табла не съм изиграл от сума ти време.” И ме пъхна в джобчето на ризата си. Разтревожих се, че ще ме забрави там и ще прекъсне благородната ми престъпна дейност. Но се излъгах. След като се топлих няколко спирки до сърцето му, което беше точно зад джобчето, младежът ме извади, мушна ме внимателно в едно от дупчилата за перфориране на такива като мен и чак тогава пъргаво скочи от тролея.
Не всички пътници обаче имат неговото зорко око. Неколцина се качиха и минаха покрай мен, без да ме забележат, спряха до съседното дупчило и си перфорираха чисто нови билетчета. Така пътувах две-три спирки неупотребен. После ме забеляза и ме взе слаб и скромен на вид човечец, който, измъквайки ме от дупчилото, плахо се оглеждаше - или го беше страх от контрольори, или го беше срам, че върши това малко престъпленийце. Дори бих казал, съвсем малко престъпленийце, защото той се беше качил само за една спирка. И от смущение щеше да слезе с мене в ръка, ако на вратата не го беше посрещнало високо момче, чуждо на всякакъв страх и срам. То само ме взе от ръката му, но кимна признателно, затова не се изненадах, когато още на другата спирка отстъпи мястото си на една дама - даже не грохнала бабичка, будеща съжаление, а просто дама.
- Браво на младия кавалер! - оцени гласно жеста му възрастен господин, на когото изглежда, по-често му се случваше да мърмори критично, та сега за компенсация намери повод да изрече нещо похвално.
Преди да слезе, момчето ме закрепи внимателно за дръжката на една седалка. От там ме взе млада жена с дете, което веднага поиска да ме грабне от ръката й, но тя не ме даде. След нея „возих” екстравагантно облечен господин, който в момента преди да слезе ме отстъпи на една жена на средна възраст с вид на учителка или лекарка. Точно тогава обаче пред „дарителя” ненадейно изникна контрольорка и се развика.
- Извинете, защо ми крещите? - с влудяващо спокойствие каза виновникът.
- Защото въпреки разпоредбата дадохте билета си на тази госпожа! - злобно изсъска контрольорката и посочи почервенялата от неудобство жена.
- Какъв билет и каква госпожа? - зачуди се с невинен вид „престъпникът”. - Аз изобщо не съм имал билет. Три лева ли е глобата? - попита все така спокойно той, бръкна в джоба си, подаде парите и невъзмутим напусна тролея като артист в ролята на Сирано дьо Бержерак. А блюстителката на разпоредбата остана с отворена уста и с мисълта, че този не си е с всичкия.
Беше се свечерило. Бяха минали няколко часа от момента, в който първият ми пътник ме перфорира и после записа на гръбчето ми телефонния номер на съученика си. И какви бяха изненадата и радостта ми, когато отново попаднах в ръцете му. Но представете си колко по-голяма беше неговата радост, когато видя записания и после загубен номер! Преписа ги на бялото поле на вестника, в който носеше нещо увито, остави ме на близката седалка и слезе.
Значи продължавам. И значи трябва да призная в тази си изповед не само направените досега грехове, а и следващите - които ми предстоят и които бих искал да са повече!