НОКТЮРНО

Тодор Коларов

Взривът прогърмя по глуха доба, улица „Незабравка” тъкмо доизкарваше първия си сън. От грохота алармите на де що имаше паркирани в близост возила изпаднаха в истерия. Вдигна се вой до възбог, не ще и казване, железариите на гръмнатото беемве се посипаха с трясък по уличната настилка, ведно с потрошените стъкла на прозорците наоколо, като че възвестяваха очакваното второ пришествие.

Мина вечност, преди тимпанистът да превъзмогне собствения си стрес и да си възвърне способността да мисли. Все някога трябваше да се случи, хер Филип, произнесе безгласо сам на себе си, в такъв свят живеем, нали, и ето на, случи се! Едва се насили да надникне от балкончето на своята, както си бе въобразявал, крепост, за да констатира кончината на колата отсреща долу, на улицата, ведно с всичките и екстри.

Гледката под балкончето хич не му мязаше на майтап. Улицата, изгубила ума и дума, се бе изсипала посред нощ навън и тозчас се набърка в суматохата. След взрива бе възникнал пожар. Край заревото му се суетяха огнеборци, припряно заливаха с пожарогасители горящите останки на беемвето, като се силеха да надвикат врявата, сирените на полицейските патрулки и разлаялите се помияри из махалата. Ситуацията бе достатъчно убедителна, каква илюзия се оказа всъщност онази приказка за дома-крепост. Моят дом бил моята крепост? Хайде, холан! Тимпанистът си даде сметка как страхът в случая, добрал се до седмия етаж, превзе обиталището му и както изглежда, за дълго време.

Можеше да се спори, разбира се, доколко минава за дом боксониера на седмия етаж, току под таванските помещения и горе-долу с кубатурата на манастирска килия. Ще е нужно при това немалко самочувствие, та да приемеш панелката за крепост на всичкото отгоре. Но домът му, резултат на половин живот, посветен на тъпана в прекия смисъл, него го устройваше. В мигове на самоотчет понякога стигаше до заключението, че непоправим ерген в есента на дните си надали се нуждае от по-висок жизнен стандарт. Къде, по дяволите, по-високо от седмия етаж?

За годините труд по чужбина съумя да се издигне дотук. От тъпанар, па макар и с диплома от консерваторията, не би могло да се търси повече. Ти, глупакът, ще дъниш тъпана, а други ще събират парсата, разочарован отсъди баща му навремето за несносния избор на сина си, никой не е прокопсал от тъпани, тъпанар къща не свърта. Покрай гурбетчилъка синът така и не се сдоби със семейство, но с дом сколаса някак. Имаше си оазис в житейската пустиня, философски погледнато, където да дочака в мир и покой съдния час. Кой да ти предполага, че мирът и покоят могат да се окажат сред неосъществимите мераци?

Оазисът му бе с балконче. То позволяваше да се вмести на открито само люлеещият се стол - гордост на скромния интериор в боксониерата, затова пък предоставяше богат кръгозор и възможността да се гледа на живота отвисоко.

И тимпанистът го гледаше, проклетия му живот, проследяваше от балкончето как щъка с всичките си правди и неправди по земята, оценяше го от висотата на своето положение. Далече уж от конфликти и проблеми, хер Филип се чувстваше на седмото небе, настанен върху стола-люлка, особено през нощите лятос, с чаша марково питие и в приятната компания на Моцарт, на Хайдн, на Шопен. Въпрос на настроение. От транзистора до него виенският симфоничен оркестър с покойния вече фон Караян обагряха в оптимистични тонове сивотата на делничното му, общо взето, поносимо битие.

Добрата музика в добавък към „Джони Уокър” с лед тимпанистът можеше да си ги позволи. Скиталчеството из бившата ГеДеРе му докара пенсия колкото офицерска заплата у нас днеска, плюс надбавките за звание и длъжност. Тя му гарантираше безгрижие в мяра, в границите на боксониерата и без излишества. Скоч, ноктюрно и звездни фиести през нощите. Отвреме-навреме разнообразяваше живота си с гледки от разстелената под балкончето улица „Незабравка”.

Улица като улица, от средностатистическите, с царяща всеобща немара около войнишкия строй на многоетажните панелени кошери от двете и страни, които се различаваха само по номерацията си. В строя, дявол знае защо, се бе набутал и някакъв котедж отсреща, стоеше отчуждено, едно такова знамение за промените напоследък - къде видими, къде химерни, но необратими по всяка вероятност. Котеджът бе извънбрачно отроче на корупцията и закона, види се, тъй като се бе пръкнал в междублоковото пространство, където довчера съществуваше градинка с кътове за детски игри. На тяхно място за броени дни се извиси кошмарен мелез между подобие на замък в холивудска интерпретация и нашенски рококо без претенции за изисканост. Тимпанистът го оприличаваше на сладкарско изделие, торта на етажи, каквато поднасят на нечия сватба колкото да се отбие номерът.

Махаленският фолклор бе включил въпросната къщичка  в репертоара си. Обилието от кулички по нея, от стаи, коридори, холове и лоджии, еркерите с причудливи прозорци, колоните, стълбищата събуждаха завистта на махалата и даваха повод за одумки. Разточителството в архитектурата и целеше да внушава аристократизъм. На практика, поне що се отнасяше до улица „Незабравка”, то подклаждаше мнителност.

Както и да е, но котеджът и обитателите му няколко сезона бяха шлагерът, неотменната тема из заведенийцата в прилежащата околност. Собственикът на имота, мутра по всеобщо убеждение, се водеше за бизнесмен в търговските регистри на съда. Как и с какво бе вписан в регистрите обществеността се затрудняваше да каже. Сред бизнессредите обаче той пребиваваше с изразителното прозвище Питона.

Бизнесът на Питона хитроумно бе прикътан из усоите на икономиката в сянка, както от приличие наричаха пазарната джунгла, та оттам и приказките в капанчетата по време на аперитива. Приказките изобилстваха с небивалици, в които чудотворстваше тоя махаленски Али Баба, ала далеч по-допустими хипотези за доморасъл мафиозо намираха повече поддържници.

За хорските усти било и небило нямаше предел. Обитателите на котеджа пукнат грош не даваха кой какво мисли за тях, те ясно го показваха с безразличието си към заобикалящия ги всемир. Бяха се обособили в свой свят, в  Едем за частно ползване, скрит зад слепи зидове и почти недостъпен за любопитството на улицата.

Едема бе сътворен донякъде с въображението на Питона, а парите му бяха свършили останалата работа. И понеже парите правят чудеса, получило се бе райско кътче наистина, с присъщите му за предназначението си флора и фауна, чиято екзотика фрапиращо контрастираше с реалностите на улица „Незабравка” при сегашното и дередже. Рай с отвъдморска растителност, редки храсти и дървеса, със жасмин от остров Майорка, с олеандри, с финикови палми в качета, дискретно обграждащи плувен басейн, чехълче по форма, в задния двор на котеджа.

Фауната се оглавяваше от неотменната за всяко райско кътче Ева. Тази роля Питона бе поверил на своята съжителка, бивша „Мис Някакваси” от регионален мащаб. Преди година-две кичозните й прелести на кукла Барби му бяха завъртяли главата дотолкова, че той да хвърли купища валута в зелено за сътворяването на Едема. Това подсещаше по какъв способ ще да е била спастряна валутата, щом с лекота я бяха прахосали за нищо и никакво. Или може би Питона я караше по принципа, че веднаж се живее и животът, уви, нямаше как да е вечен.

Зад стените на райското кътче Ева разполагаше с неограничени правомощия. Тя господстваше над банда клонинги на Джак Изкормвача, наети да обслужват сигурността на Едема. Бяха еднакво безлични, с еднаква нагласа откъм акъл, съобразителност и пригодност за занаята си, с бръснати глави и нископробно турско злато по ушите. Краен продукт на разните кеч, кик-бокс-клубове и каквито там ги има още, бандата съпътсваше Питона в прехода му към Европа.

От сутрин до вечер клонингите се мотаха между качетата с палмите по застеления с карарски мрамор двор, следвани от устрашаваща глутница ротвайлери, търчаха вкупом подир един щраус ему от Австралия, когото Ева ласкаво наричаше Аделаида. Търчането им се съпровождаше с ръмжене и с непристойни закани към Аделаида, изтървани през зъби, защото тя щедро цвъкаше куришки по вносния мрамор, а бандата трябваше да отстранява последствията.

На Аделаида, любимката на Ева, й се позволяваха всякакви прищявки. Птичката мереше ръст с клонингите, проявяваше любознателност и докато те с метлички и лопатки в ръце възстановяваха достолепието на мрамора, налиташе с човка към бръснатите им глави с намерение да ги опита на вкус. От човката й бягаха и ротвайлерите, и сиамският котарак Сандокан, другият любимец на Ева, придобит на котешки търг зад граница срещу безбожна сума в евро. Сандокан своевременно успяваше да се добере до перваза на най-близкия прозорец и оттам чак до залез слънце с азиатско безразличие съзерцаваше идилията в райското кътче.

За идилия впрочем, по убеждението на тимпаниста, и дума не можеше да става. Онези там долу пропиляваха дните си със същата безсмисленост, с каквато пръскаха пари. Попаднал сред ощастливените тоз-онзи да надзърват оттатък каменните стени на Едема, любопитството му отдавна отстъпи място на отегчение, защото животът зад зидовете бе лишен от интрига. Докато си пиеше кафето заран на балкончето, той проследяваше как Питона отпрашва с луксозен джип мерцедес по улица „Незабравка” към пазарната джунгла. Ева развяваше кимоно из лоджиите още час-два, увлечена да дърдори по джиесема, после и тя възсядаше беемвето, дадено й да го ползва, заминаваше по фитнеси, коафьори, по салони за козметика. Следобедите си жертваше за светски партита да показва тоалети от Армани и модни бижута, или пък около басейна-чехълче устройваше барбекю с много шик, рок-музиканти и провинциален, божем, хайлайф.

В този хъс да се симулира живот имаше доста скрито напрежение и нещо би следвало да се случи. Все така ли мислят да я карат, питаше се тимпанистът неведнъж, впечатлен как онези от Едема бързаха да избягат от скуката на менажерията сред финиковите палми. Регистрирал поредния им губи-ден, той натрапчиво усещаше нещото, което витаеше в сегашно време и зареждаше улица „Незабравка” с тревога. Долче вита, долче вита, ама всичко на тоя свят си има цена, коментираха по гаражните капанчета.

Разискванията в кафе-аперитива, където тимпанистът се отбиваше за каре на бридж, нищеха проблема с подчертана угриженост. Дружно се застъпваше убеждението, че рано или късно на Питона ще му тръснат сметката и ще му се наложи да плаща. Колкото и странно да бе на пръв поглед, улицата не изпитваше възхита от предполагаемата долче вита като белег на благосъстояние. В съжденията на хората се предугаждаше съчувствие като че ли, здравият им разум възприемаше парвенющината за заболяване с предсказуем изход. Хепиенд те не предвиждаха. Тимпанистът, вглъбен в бриджа, разсеяно изслушваше споделяните становища, съгласяваше се наум или им опонираше, без да се обажда, тъй като бе убеден, че в наши дни да си мълчиш е печелившата инвестиция да останеш встрани от сътресенията. Трайко Мълчанов да ти е името, инатливо съветваше своето „Аз” в нескончаемия им спор за стил на съществувание.

През онази злополучна нощ разплащателната сметка я бяха тръснали пред Питона с такава категоричност, че каквато и да е надеждица за хепиенд отпадна безвъзвратно. Както полицията установи, беемвето го бяха гръмнали от дистанция, за сплашване. Улица „Незабравка”, доколкото интуицията и подсказваше, би могла да се окаже заложница на нежелани събития. Взривът промени хорските представи за сигурност, опасенията им прерастнаха в чувство на безсилие пред възможните последици.

Зад стените на Едема видими промени след инцидента не се забелязваха, сякаш зловещият хабер бе попаднал на погрешен адрес. Нито Питона прекрати загадъчния си бизнес в джунглата, нито Ева кандиса да обикаля по партита. Далеч по-скромно мицубиши й замени беемвето, но за разлика отпреди, и тя, и съжителят й потегляха на път, придружавани от клонингите в битността им на шофьори и бодигардове.

С настъпването на вечерта бандата в райското кътче грабаше пушки-помпи и спотаена сред отвъдморската растителност, пускаше ротвайлерите да душат из мрака. От балкончето си на седмия етаж тимпанистът мяркаше скритото им присъствие, ала вместо да му вдъхнат кураж, засилваха внушението за предстоящо бедствие. Измъчван от безсъница, той дочакваше властелинът на Едема и неговата Ева да се приберат след изнурителните си миткания по нощни клубове, обикновено по първи петли, и да се посветят на интимен живот, така да се каже. Питона се разхвърляше по адамово неглиже, а Ева - по евино, и се захващаха да правят любов. Забавлението протичаше в покоите им на горния етаж върху ложе, просторно колкото татами, така че героите бяха в състояние да покажат в неограничен режим възможностите на младостта си и на страстите, които ги обземаха. Любеха се на осветление, с незавесени прозорци и вдигнати щори. При такъв щедър показ мъжкото съсловие пубертети от панеления кошер на тимпаниста нямаше как да не надуши импозантното зрелище. Пубертетите овреме се промъкваха на тавана да заемат позиции край прозорчетата на покривните помещения, пушеха евтини цигари в предвкусване на шоуто отсреща и от възбуда потропваха по бетона над боксониерата. Питона и Ева се отдаваха на сърдечните си пориви без да ги е еня гледат ли ги или не. Тимпанистът се силеше да отгадае дали се отнася до изпепеляващи чувства, или двамата върху татамито бяха поредните жертви на робинзоновия синдром - самотата си бе болест, откъдето и да я погледнеш. Това театро вече сме го играли, казваше си понякога, когато му се случваше да мерне трогателните им усърдия да обогатяват еротичната класика на „Кама Сутра”. Пубертетите екзалтирано трополяха над главата му, той си ги представяше как се бутат около прозорчетата в желанието да не пропуснат сюблимните подробности от зрелището.

Любовната забава в Едема се проточваше понякога. Неволно попаднал сред зрителите, тимпанистът не я удостояваше с подобаващ интерес, макар да я намираше за единственото смислено занимание на двойката от котеджа. Той предпочиташе звездороя по нощното небе с романтиката на ноктюрното, даряваха му тихи радости.

Всичко с времето си. През далечната му младост неустоимото тайнство на любовта го бе въвличало в съответни приключения. Дамите по него време го намираха привлекателен, забелязваха присъствието му в оркестъра зад тимпаните и литаврите. Случваше се любвеобилни почитателки на симфоничната музика да се сближат с хер Филип до съкровеното „майн лиебер Филип”. Тимпанистът остави зад себе си не една вечна любов, преди жените да започнат да преминават през живота му като през терминалите на летище „Шьонефелд”. Минаваха и заминаваха, без да се застояват твърде, с някое и друго изключение може би, като отнасяха с багажа си и оскъдните спомени, тъй като очевидно е липсвало неповторимото съпреживяване. Не бяха кой знае колко завоеванията му, а и той не се имаше за Казанова, просто така се случваше. Гурбетчийска му участ - днеска тук, утре там! С появата на паспал по сколуфите стремежът към истинска любов бе отстъпил пред съвсем човешката потребност от близка душа до него през самотата в нощите. Докато накрая не се оказа сам-самин тука, във въжделения си дом-крепост.

Дните се изнизваха гузни покрай усилията на улица „Незабравка” да забрави, стига да й се удаде, безработицата, скъпотията и връхлетялата я нищета изневиделица. Само бомбата бе позабравена сега-засега, след като прозорците ги остъклиха наново и нищо не предвещаваше други изненади, ако се изключи внезапната кончина на щрауса ему. Една заран в разгара на лятото ротвайлерите намериха горката Аделаида бездиханна във водите на басейна-чехълче. Птичето бе захвърлено там с прекършена шия, псетата обикаляха в недоумение около басейна, като проскимтяваха, обезпокоени от неутешимата горест на Ева. Гибелта на любимката й я бе потресла издъно, тя чупеше пръсти и сълзите в обилие се стичаха по кукленския й образ. На Сандокан му додея от хленча на неговата господарка, запиля се чак на покрива, притаен зад куличките, при гукащите гълъби и къде-къде по-поносимите за слуха му врабешки разправии.

Проследил от балкончето малката драма в Едема, тимпанистът се двоумеше дали се касае за още едно красноречиво послание до Питона, или клонингите я бяха свършили с умисъла да се отърват от куришките. По гърба му плъпнаха мравки пред близката неизвестност, той въсеше чело, опитваше се да се пребори със страховете си, въпреки че нищо не го свързваше със злощастията в райското кътче.

Времената, трябваше да си признае, бяха неустойчиви, а това се отразяваше на самочувствието му. С полъха на ветрец по здрач августовската жега отстъпваше за през нощта и тимпанистът се устройваше на стола-люлка, решен да не се кахъри за чужди проблеми. Всяка коза за свой крак и … мементо мори! Помни, че си смъртен, майн лиебер Филип, промърморваше си за напътствие, радвай се, докато можеш. И ако можеш, защото този лукс бе достъпен за малцина. Предвкусваше любимото си тържество за сезона, огненото шествие на персеидите. Звездите масово се откъсваха от небесния купол, прочертаваха ярки щрихи в тъмата и фойерверките им придаваха празничност - човек, без да усети, се освобождаваше от гнетящи мисли. Животът, какъвто и да е, не бива да се пренебрегва, бодряшки се уговаряше тимпанистът под въздействието на обсебилото го приповдигнато настроение.

В Едема явно предпочитаха земните удоволствия пред феерията на звездния дъжд. Питона утешаваше Ева с подбрани ласки след сполетялата я загуба и този път комай без свидетели, съдеше ли се по необичайно тихия таван над боксониерата. Тропот по бетона не се чуваше, на пубертетите със сигурност им се е отщяло да се самоизтезават в задуха около прозорчетата пред възможността да се кефят другаде на купон с ледена бира и рап-парчета.

На покрива изненадващо гръмна пиратка, както погрешка предположи тимпанистът, сякаш за да се оборят наивните му очаквания, но освен него надали още някой я бе чул. Абе тия пъпчиви хашлаци, изрече в пристъп на неприязън, копелетата им с копелета, нямат ли си по-предпочитани развлечения от зяпането в чужди постели? След панаирджийския пукот друга шумотевица откъм тавана не последва все пак.

Неистовият вик на Ева, пронизан от ужас и болка, разгони с отчаянието си тишината на улица „Незабравка”. Тимпанистът скочи, сякаш го жигосаха с бич, боже господи, възкликна, а сърцето му диво заблъска да търси спасение, когато той откри Питона проснат сред кървища върху татамито. Ева се мяташе гола и обезумяла из покоите в котеджа, нелепо осветлен от полилеи, торшери, настенни лампи и многото фенери по двора. Писъците й измъкнаха бандата извън райското кътче да се щура по улицата нагоре-надолу с безполезните си пушки-помпи. Трябва да се звъни на телефон сто шейсет и шест, ей, вие там, чувате ли, крещеше им тимпанистът от балкончето на своя дом-крепост на седмия етаж, или си мислеше, че им крещи, понеже клонингите и псетата продължаваха лутаницата си по улицата, без да бяха наясно какво и кого именно търсят. Трябва да се предприеме нещо, Филипе, подканяше се тимпанистът трескав и объркан, хайде, човече, не стой като истукан.

От транзистора до стола-люлка се лееше приятна музика, изпълняваха ноктюрно на Чайковски, ала това комай бе от друго време и друго място, сега повече от всичко бе необходимо да се звъни на телефон сто шейсет и шест. Нямаше кой друг да го стори, то се разбра, и тимпанистът стана, решил да поеме нещата в свои ръце. Вдигна глава към звездите, за да се убеди, че заразителните с лекомислието си персеиди все така щедро сипеха искри над земята и празникът им си течеше по древното разписание от милиони векове насам.

Тогава, съдено му било, тимпанистът се срещна с неизбежността очи в очи. Той улови нечий взор, прикован в балкончето му, няма грешка, каза си разтреперан, открил какво може да види човек, когато очите на страха стават големи. Беше маска, такава, дето си я нахлузват спецченгетата при акция, или наемните убийци, все едно, маската скриваше кой кой е, ала тимпанистът не се самозалъгваше. От таванското прозорче неизбежността се бе вторачила в него, две късчета лед заменяха зениците и в тях нямаше и следа от пощада. Маската държеше пушкало с оптичен мерник и заглушител. Подобни джаджи ги показваха в тъпите криминалета, екшъни, трилъри и прочие гадории по екраните, а дали ти е забавно, скучно или противно, зависеше от багажа под шапката. На живо, тимпанистът бе готов да се закълне, никак не бе забавно. Ако се позамислиш, можеше да се окаже последната ти гледка от този свят. Само това не, изкрещя тимпанистът, или си мислеше, че крещи, получило се е недоразумение, маско, която и да си, не слагай излишен грях на душата си!

Маската насочи пушкалото към нещастника, прикован върху стола-люлка, съвсем като в криминалетата, макар да не таеше нищо против тимпаниста и си и личеше. Ти, майн лиебер Филип, попадна на неподходящо място в лош момент, тъкмо когато се готвеше да звъниш на телефон сто шейсет и шест! Съдба, какво да се прави, трябва само да я приемеш по мъжки, човек и добре да живее, нали, стига до съдния си час, и…

Нищо повече не можеше да се направи и тимпанистът в последния свой миг, преди да пропука пиратка за втори път нея нощ, осъзна цялата жестокост на абсолютната истина.