Никола Инджов

Разказвам за Христиана историите на моите седем кучета или моите седем живота

ОРИПС

Он авот е атяиротси ан отечук орипС! - би възкликнал Момчил, ако бе още петгодишен. Тогава той говореше езика на държавата Пазугания, която бе сънувал в облак. Илан арбзар, на пазугански думите се изговарят обратно. Някои, ако се произнасят с ударение на последната сричка, стават като че ли френски, например акшапо, рианап, леро, ханом, шабала…А други думи могат и да се поунгарчат, стига ударението да падне на първата сричка: караток, таборка, ришебет, мидивен, ерагам… Е, има и такива думи, които на пазугански звучат направо страшно: арбегла, аксуказ, онсалк, акйовд, револуп…
Та аз видях Спиро на Първа улица в хаванския квартал Мирамар, където живеех през 1971 година. Той ме джафна от храстите с колибри пред хотела, обитаван от чужденци. Нарочно бе оставен там, защото през онези години в Куба месото бе с купони, а чужденците пазаруваха в специални магазини и можеха да се сдобият поне с един кокал повече. Месото не достигаше и за хора, и за кучета, а в същото време островът приличаше на безкрайно пасище, из което бавно преминаваха гърбати волове себу и крави с вимета като камбани. Воловете влачеха из канявералите високи двуколки с окастрена захарна тръстика, а кравите направо си бяха подвижни млекоцентрали. Една от тях, известна под името Убре Бланка, даваше по стотина литра мляко всеки ден! А щом позастаря и престанаха да я доят, кубинците й вдигнаха паметник от бял мрамор в естествена големина. Защото когато нямаше пържоли и кебапчета, тя бе осигурявала мляко за всички деца от градчето Нуева Херона. Както други крави изхранваха други деца в други селища. Не случайно тогава лос грингос бяха забранили на световните търговци да снабдяват острова с каквото и да е месо - свинско, говеждо, овнешко, заешко и дори кенгурско, да не говорим за филе от игуана и пастърма от бизон, както и за жабешки бутчета. Ах, да, лос грингос в Америка са същите хора, които ние в Европа наричаме янки.
Но да продължа за Спиро. Като всички кубинци, и той миришеше на сапун, и той бе току що изкъпан. Бе бяло безпородно кученце, но гледаше като икона. Ако си забелязала, очите на иконите са нарисувани така, че както и да се въртиш, те все гледат право в твоите очи. Спиро ме джафна още един-два пъти, колибрите се разхвърчаха като рояк пчели, и аз го гушнах…
Моите хора още не бяха пристигнали от България и Спиро бе постоянно с мене. Поради това го взех и на плажа Хибакоа, където прекарвах съботите и неделите. Там, под огненочервените фрамбояни, под дивите лимони… Там още първия път Спиро се хвърли след мене във водата. Храбро цапаше с малките си лапички, едновременно гълташе горчивосоления тропически океан и лаеше, сякаш ме предупреждаваше за разпененото чудовище, което синееше и се нагъваше до хоризонта. Вярност - това бе първото чувство, което той показа, макар да пресипна от отчаяния си лай.
Момчил бе още малък и щом пристигна, прие Спиро като жива играчка. С кученцето той си играеше в къщи, но навън се бе посветил на бездомните котки Хосефина и Тересита, които бе открил в малката градина до устието на хаванската река Алмендарес. Там пък цяла година цъфтеше и не прецъфтяваше цветето марипоса или пеперуда на български. То е най-милото цвете за кубинците, а навярно бе най-обичано от споменатите котки, които ухаеха на марипоса. Важното е, че около котките Момчил намери разноцветните си приятелчета от квартала, кубинчета на неговата петгодишна възраст. Около котките той научи и онези думи на испански език, които ги няма в никакви учебници. Но и българските, и испанските слова той предпочиташе да произнася на пазугански. На заспиване с много думи в гърлото той успяваше все пак да отрони “Акел щон!” и “Санеуб сечон!”, което е едно и също.
Спиро растеше бързо като всичко на тропическия остров. Там една доматена семка става пурпурен домат само за два месеца, а едно абаносово момиче, навърши ли десет години, вече се кипри с дрехи на госпожица. Нашето куче стремително се превръщаше в силен пес и по цял ден се мотаеше из квартала. Съседите го опознаха, но колкото и да го примамваха с ласкави гласове “Спиро! Спиро!”, той към никого не се приближаваше. Но викнеше ли му Момчил на пазугански “Орипс!” - и Спиро мигновено долиташе, залепваше се за него, тичаше по футболната топка, като винаги я изпреварваше и влизаше преди нея във вратата на противника. Веднъж заедно подобриха личния рекорд на Момчил за скачане от трамплина на басейна - осемдесет и шест пъти за един следобед!
Вечер, където и да бе скитал през деня, Спиро се прибираше в нашия апартамент на десетия етаж по едни вити железни стълби или като се шмугваше в асансьора скришом от портиера. Да ти кажа сега, че името Спиро аз си бях харесал от брадатия виц за лъвчето, което някакъв нашенец представял за паленце в кучешки борби по панаирите и го насъсквал с бойния вик “Дръж, Спиро!”
Но Спиро се връщаше все по-мръсен и все по-опърпан. Явно бе, че бесуваше с другите бездомни кучета. Денем не му се стоеше в къщи, ръмжеше и драскаше по вратата. Бе послушен само късно вечерта, когато изяждаше приготвената за него храна и се отпускаше в съня си. По едно време се усетихме, че нашите приятели Марта Касас и Нивалдо Морейра ни идват на гости без децата си. Питахме ли ги къде са Олгита, Франк, Марта-Майра, Магали и Джамила, и те разсеяно уж обясняваха отсъствието им с курсове по руски език, със състезания по надигане на хвърчила, с репетиции за хаванския карнавал. Често казваха, че са останали да гледат Олгита. Олгита бе обречена да изкара целия си живот с ум на малко дете, макар да бе най-голяма сред дечурлигата в приятелското семейство. Но тя бе и най-обичната рожба заради злото нещастие, което бе я сполетяло по рождение. Някои родители в подобни случаи са сподавени и от мълчаливо страдание, и от непреодолимо стеснение. Те сякаш се опитват да скрият децата - уроди и от света, и от себе си. Марта и Нивалдо измежду всички най-напред представяха на познати и непознати именно Олгита. Те не се срамуваха, че първородната им дъщеря е недорасла, те биха се срамували, ако се правеха, че нямат такова дете… Обаче истинската причина Олгита да не идва у нас бе Спиро. Тя не разбираше, че не трябва да го прегръща и целува, че е нездравословно куче, което скита къде ли не, да споделя покрив и постеля с невръстни създания. И Момчил не разбираше това.
И така, след дълги сантиментални колебания решихме да потърсим за Спиро друго обиталище. Познавах добре просторната Хавана и избрах предградието Аройо аренас зад населения с работливи кубински негри квартал Марианао. Надявах се на края на големия град вярното куче да ни забрави и да се приобщи към други покровители. Оставих го под високо и широко като цирков купол мангово дърво. В разпиляната подобно дим сянка се бяха наместили една престаряла зелена игуана, едно въглищарско муле, един петел с накълцан от неделни битки гребен, и един скитащ кърпач на обувки с дръпнати очи на китаец и с начупена коса на мулат. Попитах жълточерния човек бива ли такава достолепна дружина да няма куче с очи на икона? Щом не бива, ето ви го!
…Една късна вечер, докато гледахме телевизията на Форт Уейн, за която океанът ни служеше като спътникова антена, доловихме познато шумно сърцебиене на входната врата на апартамента. Отворих - и прехвърча Спиро с такъв радостен лай, че някой се разплака от умиление. Бе се върнал на третия ден, отъркалян като че ли в пепел. Искали са ад ог такепо - изхлипа Момчил. Мене пък ме пронизаха очите на икона, които в случая блестяха от вярност. Изкъпахме го с бананов шампоан, дадохме му всичката наша храна. Топъл и сит, Спиро се протегна на обичайното си място в хола и заспа. За три дни бе започнал да хърка насън. О, колко о мъчно ни стана, че сме постъпили
нечовешки с него, обещахме си повече да не правим така…Но още на сутринта Спиро издраска вратата да му отворим, изчезна, никакъв не се мярна през деня, а вечерта отново се появи измърсен и със сплъстена от прах и океански пръски козина. Бе уверен, че само него чакаме, въртеше опашка и се правеше на по-голям светец, отколкото бе.
В края на краищата стана ясно, че съвместният ни живот не може повече да продължава. Реших да го оставя на такова място, което е хем далече, хем привлекателно за куче като Спиро. Стори ми се, че най-подходящ за целта е подветрения нос Ел саладо след западния хавански квартал Санта фе, където имаше моряшки пост. Там около военните бях виждал и други бездомни кучета, там все нещо оставаше от моряшката кухня. Шеговито го предадох на часовия като заловен диверсант. Спиро веднага се присъедини към една малка глутница. Новата му тайфа наподобяваше кубинска детска градина, в която под един и същ покрив растат чеда на всички човешки раси и от всички расови кръвосмешения. Спиро, както забелязах, попадна при жълтеникав косматко, черен коприненокож, риж лъвоподобен, проскубана надменничка, окуцял ловджия и зядлив маймунолик. А той самият - бял и с очи на икона! Не на края на света, но все пак го оставях а лос куатро виентос, както казват кубинците. Момчил, ако беше още дете, щеше да ти преведе този израз на пазугански така: ан етиритеч арътяв…
Минаха двадесетина дни. Една нощ се връщахме по Кинта авенида от концерт с кубински сонове, аржентински танга и венецуелски болера. Изпълняваше ги знаменитият чернокож пианист и певец Бола да ниевес или Снежната топка, както гласи на български артистичния му псевдоним. И моят фолксваген като всички стари коли в Хавана нямаше климатична инсталация, та го карах с отворени прозорци. На светофара с Осемдесет и втора улица, докато чаках зелена светлина, изведнъж в костенурката ми се бухна нещо, което квичеше като прасенце, въртеше опашка като павианче, подскачаше като котараче. Спиро… Понеже от изненада и захлас не потеглях, полицаят регулировчик дотича да види дали не ми е станало лошо. Като съгледа как Спиро се хвърля да прегръща ту мене, ту Люси, промълви замислено: “Това куче се върти тука от няколко дни, стои и оглежда фолксвагените”. И добави: “Дочака ви…”
Дочака ни, но ние се готвехме да пътуваме за България в отпуск и нямаше на кого да го оставим. Вярно, когато наши приятели заминаваха за месец-два, ние гледахме техните домашни любимци. Например котарака на руския дипломат Олег Смоленски и папагала на френския инженер Филип Оливие. Освен това поливали сме цветята в дома на полския боксов треньор Бронислав Юшкевич, припалвали сме колата на перуанския журналист Едгар Кампо. Но те вече си бяха окончателно заминали от Хавана и ние действително нямаше на кого да оставим Спиро, особено с придобитите му улични навици. Трябваше да му потърся ново място.
Избрах му най-доброто според мене - болница-сантаториум в една палмова гора край квартал Лас наранхас, чак към международното летище. Бе изключено оттам да се върне в Мирамар, понеже трябваше да пресече булеварди с разтопен от жегата и колите асфалт, където изчезваше дори специфичната миризма на моя фолксваген.
И Спиро повече не се върна.
Моят отпуск се поотложи с няколко месеца, а когато трябваше вече да пътуваме се наложи да си правим ваксинации в същата болница-санаториум, където бях оставил Спиро. Като отидохме за ваксинациите и излязохме от колата, Люси съзря няколко кучета, които си играеха на петдесетина метра от нас, и прошепна: “Това там не е ли Спиро?”. Бе Спиро, разбира се. Той се обърна към нас и подобно на кубинския шампион Хуанторена на едри летящи крачки долетя мигом. Не се описва този момент! Трогнати и стреснати решихме, че няма да си ходим в отпуск, ще си го гледаме каквото и ще да става! Спиро зае мястото си във фолксвагена - на пода до предната дясна седалка, ние се спогледахме със светнали очи и се усмихнахме виновни, но щастливи.
Пътят през палмовата гора на болницата-санаториум е тесен, има няколко стръмни завоя, които вземах бавно и почти спирах колата. Неочаквано при един такъв завой Спиро изскочи от същото прозорче, през която бе влетявал, и хукна назад. Навярно бе решил, че не го заслужаваме…
Още няколко години живяхме в Хавана. Спиро не се появи, пък и не ни се налагаше да посещаваме болницата-санаториум. Но кучета с осанката и цвета на Спиро аз като че ли срещах на различни места в кубинската столица. С очи на икона те ме гледаха право в очите, както и да се опитвах да избегна погледа им. За мене бе ясно, че Спиро е жив и здрав. И действува в условията на кучешката свобода, която предпочете пред кучешката вярност към човека.
Орипс, ит ис миварбазен!

СЪС СЪГЛАСНАТА БУКВА Ж В ИМЕТО

Момчил започна четиринайстата си година в Мексико и това важно събитие бе отбелязано с важен подарък. Преди обаче да изберем окончателно подаръка, трябваше да преодолеем страхотни изкушения. Защото пазара Тепито, където отидохме, е най-големият пазар в най-големия град на света, какво друго да ти кажа. Захласнахме се по окарина, направена от индианците, които живеят в затънтената планина Тараумара и не познават обикновения вървеж - придвижват се само бегом. Те са ловци без пушки и бързо настигат тапира, сърната, игуаната. А защо тараумарската окарина бе във формата на костенурка и досега не знам, макар да си въобразявам нещо, каото слушам бавните им мелодии. После се залисахме по Дървото на живота, изваяно от грънчарите маи, обитатели на полуостров Юкатан. По клоните му като по коледна елха висяха сякаш направени от тебешир всякакви птици, всякакви зверове, всякакви риби. Не подминахме и огромна тиква, лакирана и нашарена като земно кълбо, където и най - далечната държава бе отбелязана с цветето, което я символизира. Нали знаеш, Испания е клавел (карамфил), Русия е ромашка (лайкучка), Никарагуа е сахуанхоче (омайниче от склоновете на неугасналите вулкани). Имаше на тиквата и една малка роза, малка, но я имаше!
Тогава в шаренията и громола на Тепито съзряхме жената с кученцата. Те бяха загнездени в оплетена от езерна тръстика кошница - седем на брой, всичките зеленооки и всичките с пепелява кожа. Били от порода ваймаранер. Така ни каза жената, като добави, че е учителка и можем да й вярваме.
Купихме най-хубавото женско кученце и тръгнахме направо към квартал Текамачалко, където бяхме виждали странната табела “Училище за кучета”. Аз си мислех, че ще трябва да оставим за няколко дни нашето ваймаранерче да го научат на каквото трябва, но се оказа, че в такова училище се учат не самите кучета, а покровителите на кучетата. Никой от нас нямаше свободно време за специално кучешко образование. Все пак там разбрахме две неща. Първо, че названието на породата е ваймарски пойнтер. И второ, че е добре в името на кучето да има някоя съгласна буква като Ж например, за да не могат да го примамват лоши хора. Ние, мексиканците, каза главният учител, не можем да произнесем подобна съгласна, сеньор… сеньор… Индиов, нали? Ние дори я нямаме в азбуката и ето на, вместо буквата Ж във вашето презиме на визитната ви картичка е сложена буквата Y. Така говорят и пишат в Аржентина, но ние не сме аржентинци, и слава богу!…
След тези филологически и етнически разяснения важният подарък бе наречен Джуди.
Джуди растеше с една педя на седмица и придобиваше навици от хората. Трябва да знаеш, че е не по-малко важно кучетата да изкарат някое човешко училище, каквото е, да речем, семейството, макар без домашни работи и класни упражнения. Но и без ваканции.
Ние живеехме във високата част на Мексико, в хълмистия район Ломас де Чапултепек. Сутрин докъм осем часа през нашия източен прозорец се виждаха снежните върхове-вулкани Попокатепетл и Истаксиуатл, един до друг като двама дядомразовци. Джуди опираше лапи на перваза и се вглеждаше в чистия утринен простор. Постепенно към нас допълзяваше смогът - смрачената от автомобилни газове омара на най-големия град в света. Пейзажът с вулканите изчезваше до следващия изгрев слънце. Тогава другата ваймарска знаменитост (знаеш ли кой още е от Ваймар?) наостряше уши в очакване на камбаната. Да, срещу южния ни прозорец имаше католическа църква с девически колеж. В Мексико се отбелязват всички религиозни празници и камбаната биеше напомнящо почти всеки ден. След като чуеше дълбокия и бавен звън, Джуди се убеждаваше, че и днешния неин свят започва с църква и колеж. Опъваше се на земята по корем, подставила петички на слънчевия лъч. Провлачваше се със слънцето из хола и ние знаехме къде да я търсим надвечер, когато се завръщахме всички - при западния прозорец. А след това Джуди чакаше в засада да се отправим към трите кресла пред телевизора. Подлайваше от нетърпение, подканваше ни - и пъргаво се наместваше в моя фатерштул миг преди аз да седна. Вторачваше се в екрана, само дето не слагаше моите очила. Гледаше или не гледаше телевизия, Джуди заемаше позата на зрител и се принудихме да намерим и за нея едно кресло. И тя подремваше в това кресло пред програмата на Хоакин Дорига - мексиканския Кеворк Кеворкян. Но не всяка неделя, а всяка нощ.
Джуди изглежда разпознаваше цветовете. Знам какво твърдят учените - че кучетата възприемат света чернобял. Но нашето куче бе по-друго. Освен това защо лаеше ядосано, мернеше ли в двора на църквата свещеник с лилаво расо? Да не би защото този цвят не се съчетаваше добре със зелените й очи? Освен цветове тя май разпрознаваше и омразните думи. Веднъж Сашо каза в нейно присъствие, че е видял котка - и Джуди мигновено изръмжа както дотогава не бе ръмжала, тъй като още не бе виждала котка. Интересно бе, че вглеадана в телевизионния екран, тя разбираше кой е човек, кой - кон, кой - министър. Със скимтене, израз на силно вълнение, изгледа филма за бандата на доберманите. Ще ти го разкажа с две думи.
И тъй, един безработен младеж е нает от богат американец да се грижи за новородените му доберманчета, шест на брой. Той ги храни, чисти ги, разхожда ги, обучава ги да изпълняват различни команди. Обаче тайно започва да им преподава специални уроци. Напримвер да заемат заплашителна стойка срещу чучело на полицай; да се изправят пред банково гише, изобразено на гигантски фотос в естествена големина; да намират пътя от търговския център на Сан Франсиско до една сламена колиба в извънградските ферми…Това е всъщност филма. В края на краищата доберманите влязоха в истинска банка, заставиха истински полицай да не мърда от ужас, поднесоха на касиера свито на тръбичка писмо с указания как да разпредели парите в торбички и как да ги окачи като дисаги на гърбовете им. Касиерът се опита да пробута фалшиви банкноти, но доберманите бяха научени да ги разпознават. Е, точно на това място във филма Джуди заръмжа яростно, сякаш и тя участваше в обира и бе възмутена от измамника касиер…
Най-интересните ни преживявания с Джуди бяха по време на неделните екскурзии из Мексико. Петметровите базалтови статуи на странни хора край града на толтеките Тула я ошашавиха. Усещах, че ни сравнява с тях и като че ли долових в зелените й очи някакво съжаление. Друго бе при най-малкия вулкан на света в града на олмеките Пуебла. Там Джуди изрази превъзходството на живите хора и кучета над живия огън като се разкрачи над кратерчето и се опита да го загаси. Но вероятно и за самата Джуди нямаше нищо по-необичайно от Пирамидата на Слънцето и Пирамидата на Луната край най-големия град на планетата. Тогава, през 1980 година, Мексико наброяваше 19 милиона жители и кой знае колко кучета. Плюс Джуди.
Пирамидата на Слънцето в древния град Теотиуакан е останала от неизвестен народ, следи от който има и на небето. На върха на каменната грамада се извършвали жертвоприношения в чест на бога Кецалкоатл, пратеник на планетата Венера. Старите мексиканци са вярвали, че са дошли на земята от красивата звезда, която ние нарчаме Вечерница. Ето защо са построили и Пирамидата на Луната - друг знак на техния небесен произход. И друга площадка , от която принесеният в жертва се възнася щастлив към люлката на човечеството. Тогава това означавало не край, а начало на живот с бога Кецалкоатл. Кой ли не е мечтал да стане богоравен?
Джуди долавяше вълшебството на пирамидите по човешкото ни сърцебиене там. Там наистина чувствахме сърцата ни да туптят по-различно, отколкото във всекидневието. Нашето куче усещаше променения ни пулс и се държеше като нас. А ние стихвахме пред каменните изваяния на Кецалкоатл в образа на змия с орлови пера; оглеждахме древните чучури, изобразяващи бога на водата Тлалок; или се опитвахме да произнесем името на бога на зората Тлауизкалпантекхутли…
С този бог мексиканците постигнаха реванш за съгласната Ж в името на Джуди. Аз и досега сякаш преразказвам името му на срички, а Джуди още тогава го излайваше. Въобще Джуди доказа, че ацтекските имена могат по-лесно да се излаят, отколкото да се изговорят. Ето, например, Богинята на звездната одежда е назована Ситлаликуе; Богът на смъртта е наречен Миктлантекхутли; Тлаламанки е Богът, който дава опора на света. Представи си колко още пресукани и преплетени имена излайваше Джуди, след като ацтеките имат на всичко отгоре Бог, който движи сечивата на земеделеца; Бог, който се явява вместо другите; Бог, който прекланя глава… И така нататък до Бога, който изрича “И така нататък”, защото не може да няма и такъв бог!
Някои подробности от живота на Джуди са свързани с парка Чапултепек, където правехме неделни сутрешни разходки. Там Джуди видя за първи път броненосец, едно момче го водеше на въженце, а въженцето бе вързано за предното дясно краче на чудноватото жвотно. Мисля, че нашето куче разбра какво точно представлява смокиновия кактус, когато веднъж набучи нос в зеления му игленик. В Чапултепек тя дълго не се подчиняваше на командите ни да си вървим. Харесваше й там и всъщност тя разхождаше нас, вместо ние нея. И по-дълго, отколкото си бяхме наумили.
Но дойде време да се връщаме в България…
Джуди вече бе хубаво и силно куче. Бе мексиканка, въпреки ваймарската си порода. Можеше да живее само в Мексико, където никой не би успял да я примами заради съгласната Ж, а пък самата тя умееше да излае имената на толкова много ацтекски богове, че все някой от тях би й обърнал внимание, ако се наложеше. Достатъчно причини, за да не я лишаваме от отечество и език. Тогава моят приятел поетът Мигел Гуардиа ни подсказа да оставим Джуди на нашата обща приятелка ЛМЧКАИСМДО. Така наричахме за по-кратко Лаура Моктесума Чулул Куаутемок Алварес Ибаргойен Севилянос Монтес де Ока. Хубава млада жена, която в нашите представи олицетворяваше мексиканския народ, защото бе потомка по бащина линия на ацтеките, а по майчина - на маите. И изповядваше католическата религия в храмове, построени върху езически оброчища. И имаше за роден език испанският поради изчезналата писменост на предишните мексикански цивилизации. И фамилното й име бе съставено от имена на вождове, жреци, откриватели и завоеватели на Новия свят, записвачи на легевнди за Кецалкоатъл, пирати от юкатанското крайбрежие… Цяло едно човечество, което се бе пренесло в Мексико не от някоя звезда, а най-наппред от Азия, после от Европа. И нашата Джуди там!
Обаче най-важното в случая се оказа, че ЛМЧКАИСМДО бе завършила висшето си образование в София и можеше да произнася съгласната Ж! Гаранция, че Джуди щеше да разпознава новата си покровителка в най-важните моменти на приятелството между човек и куче - когато единият зове другия.
Особено в най-големия град на света, където самотният човек би бил също най-големият самотник на света, ако до него нямаше едно куче.