ИЗ „СВРЪХБАГАЖ: НОСТАЛГИЯ” ІІІ

Димитрина Равалиева

ДЕНЬГИ ЕСТЬ!

Заспах в самолета и сънувах контролни. Сепнах се над Манхатън - за проспания час от февруарската вечер не съжалявах. Да проспиш нощен полет над Манхатън, обаче, не е пропуск, а престъпление. В дневника си съм записала: “Небостъргачите светеха като запалена каменна гора. Софи ме чакаше на летището - същата като преди седем години, само че с тъмна коса и по-слаба. Пътувахме с такси до Бруклин и пак минахме през Манхатън - видях нощната панорама и от земята. Таксито беше като по филмите - с преграда между шофьора и пътниците. Шофьорът беше индиец, с тюрбан на главата. Още от Ла Гуардия усетих стотиците акценти. Ню Йорк наистина е модерният Вавилон.”
Софи живее в квартал, преди години смятан за италиански. Евреите постепенно изместили италианците. Днес там се заселват руснаци и китайци.
“Много близо е до Кони Айлънд и Брайтън Бийч - Малката Одеса. Надписите са на кирилица. Американец може и да се загуби в тази част на Ню Йорк.” - вмята тя, докато се опитваме да наваксаме седемгодишен отрязък от време, в който сме живели от двете страни на Атлантика.
Любопитна съм да вляза в руски магазин - да видя кирилица и български туршии - от шест месеца не съм виждала етикет “Произведено в България”. Спираме до кварталния супермаркет - кисели краставички, лютеница, царска туршия, саламурено сирене, печени пиперки - и всичко “Сделано в Болгарии”. На щанда за козметика виждам кремове “Дева”. От десет кутии боя за коса ми се усмихва едно и също познато лице под разноцветни перуки - нужна ми е минута, за да включа, че е Жени Калканджиева.
- Българските бои за коси все още са маркови за рускините - обяснява Софи.
И изобщо, българската козметика, заключавам от изобилието по рафта. През следващите дни намираме време и за същинската Малка Одеса. Кафе “Арбат”. Ресторант “Татяна”. Пълнички жени с кожени палта и кожени шапки. Плакати на Алла Пугачова и Филип Киркоров. Малката водка не е 25 грама, а 50. Никъде не се налага да говоря на английски. Ям българска лютеница и ръся всичко с чубрица - като че ми е за последно.
Руснаците са окупирали целия район около плажа на Атлантика. В началото на всяка учебна година Софи ходи до училището на дъщеря си заради избора на предмети и доза отвращение от бюрокрацията.
- Винаги попадам на някой руски дядо, който е командирован да запише Володя или Ваня, ама и дума английски не знае. Гледаш стареца със сив костюм, можеш да си го представиш с всичките му медали и ордени на ревера, и се чудиш кой вятър го е довял и как ще се оправи със секретарката, която не може да му произнесе името. Нямаш представа колко са щастливи, като предложа да им превеждам.
Американец би се загубил на Брайтън Бийч, ако изобщо се осмели да отиде там. По-късно в Охайо ужасявам приятелките си с разказа си за руския квартал - те не биха рискували, там е и руската мафия. Само лъскавите коли, които среден американец не може да си позволи, ми дадоха да разбера, че приказките за мафията не са съвсем безпочвени. Мафиоти, пази Боже, не срещнах. По-късно дразнех американците:
- Ти виждал ли си жив руснак?
- Не.
- Трябва да видиш. В полунощ им израстват два дълги зъба и пият кръв.
Реакцията закъснява. Дават си време да преценят дали ситуацията е достатъчно вицова, че да се смеят.
- И на българите им израстват. Само че в 11.30, защото винаги сме били с една крачка пред руснаците.
Съдейки по единствената българка, която познават - мен - решават, че вампирската ми история заслужава смях.
В началото на учебната година представителка на училищния борд завърши речта си така:
- Не искаме проектът да завърши като руски филм, в който накрая свири тъжна музика и всички умират.
Ококорих се. Че не беше гледала руски филм, не беше. Но и останалите колеги не бяха. Смехът им доказваше, че шегичката е успешна.
Студената война в нашата част на света свърши преди 15 години. Негативни и скептици по природа и орис, ние сякаш никога не станахме напълно жертви на пропагандната машина. Българинът слуша политиците и си мисли: “Къде ме излъгаха?” Средният американец лековато вярва в изявленията на държавниците. Пропагандата на Студената война днес е по-актуална в Америка, отколкото в Русия и Източна Европа.
Отново поръчвам такси до летището - учителският дълг ме зове в Охайо. Този път колата е без обезопасяваща преграда. Възрастен чичко със славянски черти ми помага с багажа и потегляме към “Ла Гуардия”. Радиовръзката с диспечера звучи като руски, но се чува лошо и аз питам на английски какъв е езикът.
- Руски е. Сега ще я спра, само да се разберем.
- Нямам нищо против. Аз разбирам руски, само говоря лошо, с много ошибки - обяснявам.
Чичкото светна от радост. Пусна Алла Пугачова и ме за¬разпитва каква съм, откъде съм. Научих, че “восемнадсет лет был за рулям в Одесе”, че не може да търпи американците и цялата им прехвалена държава, че в тази държава “деньги есть” и нищо друго, че не можеш с комшията да си пийнеш водчица, като ти дотежи животът. Щом разбра, че живея близо до Черноморието, почти се просълзи от спомени за Сольнечний берег и Золотые пески.
- Ех, Варна, Варна…
Казах му, че съм учительница и той искрено ме съжали. Съчувстваше на внуците си, че трябва да учат “не с деца, а с побойници”. В Бруклин полицията разтървавала учениците, а те се местели на другия ъгъл да довършат боя. Хвърляли якетата и чантите право в калта. Около побойниците се събирала група зяпачи. “Бий, бий, бий”, викали.
- А черные имеешь?
- 15 процента - отговарям.
Нацяло изостави правилото за политическата коректност. Разбрах, че “черные убили руский парень” и руснаците в Брайтън Бийч побеснели. После те убили “черный парень”. Краят на междуплеменната война не запомних, може би нямаше край.
Умълчахме се за минута. В огледалото видях, че ме наблюдава с интерес и умиление. Леко се притесних от погледа му.
- А лицо у тебя хорошее, европейское…
И пак подкарахме старата песен на нов глас - всичко европейско е хубаво и всичко американско е лошо.
На “Ла Гуардия” се притесняваше дали ще се ориентирам до гейта. Задълженията му приключваха с това да ми извади багажа и да го постави на тротоара. Всеки американски шофьор би потеглил веднага - времето е пари. Пет минути загуба на време могат да ти струват клиент за 50 долара.
Но той предпочете да ми мъкне багажа до паспортния контрол, съветваше ме хич да не се ядосвам на неграмотните ученици, махаше за сбогом и викаше “Счастливо, счастливо”, докато дърпах куфарите си към Security.
Понякога си мисля за него и си представям как се връща уморен след смяната и как няма съсед, с който да си пийне водчица. Ну, деньги есть.