КНИГА ОТ ПЕПЕЛ ІІ

(В търсене на мястото ни в историята на света)

Неделчо Неделчев

Пред читателя на книгата от пепел е един нов вид - историческа хроника или българска историко-изследователска житиепис. В новия жанр, авторът е съчетал поставянето на научен проблем и родовата памет, за съжаление оставаща безписмена. Безписмена поради практиката и състоянието на българското общество в условията на турското робство - историците медиевисти внимателно отбягват проблема за загубената грамотност на българите в първите три-четири века на поробването. А било аксиома, че културата имала разцвет по време на политическа криза!

Чрез обединението на сведения от западни, византийски, български и други текстове от средновековието, и на собствени наблюдения, проучвания и коментари Димитър Михов постига създаването на историческа хроника. Съчетани са сведения за общата история и историята на българските земи, в която са и родовите корени и спомени на самия Димитър Михов. Изследването на родовата памет е внимателно и точно описано, за да се потърсят загубените, изтлелите, станалите на пепел следи, сред които авторът търси обяснения за миналото. В това възстановяване е и новостта и силата на автора.

Включването на обяснения за родовата си история в историята на България, и в общата история позволява на автора да създаде проблемни ситуации, необходима основа за бъдещи изследвания. Припомнена е и историята на древните генеалогии, които модерните историци като че ли забравиха в усилията си да преодолеят с методите на „структурния анализ” безкритичното доверяване на изворите. Пример за това са определенията „скити” за унгарците, куманите, русите, а и за българите. В това определение се вижда „архаизация” основана на поселението на нови народи на териториите на по-древни, но не се отчитат процесите на народообразуване, в които древните народи не са били поголовно унищожени, не се отчита и историческото минало под господство на тези народи. А това са основанията, които дават право на древните историци понякога да определят по-късните народи като носители на древна етничност или политическа традиция. Хрониката от пепел е представяне на историята на Европа с България и съседния им свят с езика на средновековните автори.

Изворите за историята на германските народи и историята на франките, както и взаимоотношенията на франките с папския престол разкриват богатото на събития и личности минало на Западна Европа. Славянските хроникьори демонстрират развитието на Полша и Чехия. Като включва ранните извори за историята на унгарците в хроникалния ред, Д. Михов припомня основанията на историците им, да изведат политическата си традиция и първия си вожд Алмуш от скитите и от Атила.

Привличането на исторически извори показва неочаквано и друга скитска или иранска връзка в сведението за българите на Крум - покорителя на земите на Панония за България: „А пък земята, която лежи между Тиса и Дунав заел Кеан [(Крум)] Велики - господарят на България” - възможните обяснения за името са „Великият кан” или „Крум Велики”, но е възможно и „Кеан” да е име-титла, и да е във връзка с древната държавна персийска титла на рода на Кейанидите. Кеан /Крум/ е посочен като дядо на Салан /Симеон/. В този случай името Крум е българското съответствие на основателя на персийската династия на Кейанидите или Кайянидите от късната „Авеста”. В Gesta Hungarorum е предадена българска легенда за произхода на Кеан от Атила: „След смъртта на Атила вождът Кеан Велики, прадядо на вожда Салан дошъл в България…”. Контактите на българите с угро-фините и угрите остават неясни, но унгарците предвождани от племето маджари имат върховен вожд „кенде”, титла близка по звучене до българската титла „кана”.

Несъмнено е сходството с известния Именник на българските канове, в който е посочен Курт, след наследниците на Авитохол/Атила Ирник и Гостун. Очевидно е, че името Курт, което в иранските езици означава „номад”, има съответствие в името Крум или Кеан. Като Ceanus Magnus името се свързва с представата за Кубрат, който владеел Велика България, съставена от различни части, ръководени от синовете му. Името на Симеон - Салан вероятно е лошо разчетена версия на гръцката форма Simon, или име близко до фино-угърските.

Името Кеан не е изолирано - несъмнено е иранското значение на името Аспарух - „Асабару”, на Кубрат - като Коврат, Кувад, Кубад, на Севар като „Ездач”. До сега не е обръщано внимание на съответстващите на името Омуртаг ираноезични имена - лични и племенни, като Аморгес, Омр, Амрта, ормури - „Безсмъртен”, „Устроител”, древноиндийското „amrta” - „безсмъртен”. Възможни са и по-ранни семитски значения от акадско-асирийския период, осмислени в ираноезична среда - например акадското Hammi - „Строяващ войската”.

Вероятно в унгарското определяне на българския владетел съществува съвпадение между титлата „кеан” и титлата „кана”.  В описваните действия става дума за завладяване на земите между Тиса и Дунав, и това са военни придобивки за държавата на българите при кана Крум. Името Курт в немската практика се определя като съкратена форма на името Конрад и форма възникнала под турско влияние. Тезата е противоречива, името в различни форми се среща в ранното средновековие, когато германските и келтски народи, сред които са познати имената Курт, Гърт и др. нямат културни и други контакти с турците. Името е от историческата епоха, в която алани, сармати и вероятно други ираноезични племена заедно с бастарните, вандалите и вестготите участват във Великото преселение на народите заедно, и означава „номад”. Латинските думи currus - „бягам”, currus „екипаж”, „колесница” -  и  curto - „скъсявам”, както и името Curtius звучат доста близо до иранското „номад” и показват индоевропейски успоредици.

В известните български надписи на български и гръцки се приравняват титлите „Kана субиги” и „От бога архон”. Възможно е „Ceanus magnus” да е титла на кана Крум, тъй като той е завладял короната на източно-ромейския император и другите му знаци на власт, а също притежава част от империята като „Загорие” или като „саракт”, на който е с?р, т.е. „вожд” и „владетел на империя”, т. е. „цар”, както се произнася думата с кратко а в нея [Неделчев Н. Арийското наследство в българската история. Ч. І-ІІ, В: Годишник на Университет „Проф. д-р Асен Златаров", т. ХХХІ1 кн. 2, 2010 : 140-155]. Основание за владетелски престиж и търсена императорска титла е и това, че при Крум е напълно унищожен аварския хаганат. При наследника му Омуртаг традицията е запазена в титлата „Кана субиги” с персийско значение „Кана на светлината господар” или „Кана на светлия господар”, но вече е приравнена в международен план към гръцкото „архон” или латинското „рекс”. „От бога архон” в българските надписи е близко до значението  „Кана на светлия господар”, отговаря на по-късни обръщения, а и е разбираемо в славянска среда като „субиги” - „с бога”, равно на „от бога архон”. Разпространения превод „су биги” - „господар на войската” като тюркски е неприемлив поради значението на „су” като вода, и съществуването например при казанските татари на „Майка на водата” или „Су анасъ”, а при татарите „Су бабасъ” или „Баща на водата”.

„Деянията на унгарците” е хроника, която описва настаняването на унгарците в българските земи по времето на Симеон І Велики, и е интересна поради това, че съобщава за събития, които са свързани с отнемане на български територии и поставяне на българско население под унгарско владичество. Темата е внимателно избягвана у нас поради неправилно разбран пиетет към величието на българския владетел Симеон Велики, и поради това представянето й в хрониката на Д. Михов е преодоляване на „бяло петно” в българската средновековна история. Противоречието между съществуващите текстове за българска история и картите от учебници и исторически атласи е очевидно. При Симеон І България губи отвъддунавските си територии между Днестър на изток, Тиса на Запад и Карпатите на север. Това е огромна част от държавата, и по този повод Стивън Рънсиман отбелязва в труда си за първото българско царство, че Симеон избрал държавата му да бъде балканска, а не централно-европейска. Извънредно точно наблюдение, към което ни връща българската хроника „Книга от пепел” на Д. Михов.

Съпоставянето на хроникалните сведения позволява да се откроят събития от европейската и българската история, които са определящи за хода на световната история - например близките по време победи на българите под ръководството на Тервел, и на франките на Карл Мартел над арабите под стените на Константинопол и при Поатие, или почти едновременното оттегляне от света на живите на Крум и на Карл Велики. Сведенията за Крум позволяват да се допусне, че е бил жертва на заговор. Западните и източни хронисти по това време не признават българското държавно устройство. На българските владетели не се признава царско или императорско звание или титла. Те са рексове и крале, не царе и императори. Вероятно само Кеан Велики носи титлата „Велик” сред българските владетели от Първата държава на Дунавска България. Свързването на Кеан Велики с Кубрат и Крум показва непрекъснато възстановяване на българската държавностна традиция и приравняването й с древната иранска и към времето на цар Симеон. Тази традиция ще бъде запазена до края на Второто българско царство, когато Фружин, заедно с Константин се опитва да прогони турците от България. Фружин, на персийски Форузан означава „Блестящ”.

Отношението към българите между двата центъра на европейските християнски цивилизации е различно. Това се вижда от различието в титлите на Омуртаг и Карл Велики в един и същ текст на Айнхард - Carolis imperator и Rex Bulgarorum във Vita Caroli Magni [Латински извори за българската история, София, 1960: ІІ, с. 31, 2; с. 36-37, 7. 826 г.]. Отново според Айнхард, в Annales българските владетели управляват страна, в която има източно-римско административно устройство: „812. Niciforus imperator post multas et insignes victorias in Moesia provincia commisso cum Bulgaris proelio moritur” - „Никифор императорът, след много и славни победи в провинция Мизия загинал в сражение с българите” [ЛИБИ 1960: ІІ, 33, 2, 3]. Карл Велики е представен като управляващ „regni sui” кралство „от три части” - и е император на практика на три различни кралства. Затова са различни титлите на Омуртаг и Карл Велики в един и същ текст на Айнхард - Carolis imperator и Rex Bulgarorum  във Vita Caroli Magni [ЛИБИ 1960: ІІ, 31, 2. Fines imperii Caroli Magni; 36-37, 7. 826 г.].

На българите очевидно не се признава трайна власт над земите, завоювани от империята на ромеите. Считат България за част от Империята на Рим. Въпреки това българският владетел отново според Айнхард не е приравнен с „дуковете” на славяните, които покорява и им назначава български управители: „et expulses eorum ducibus Bulgaricos super eos rectores constituerunt”  [ЛИБИ 1960: ІІ, 38, 827. 8].  Следователно rex е държавна титла равностойна на „крал”, но това не променя значението на произхода й като наследница на титлата „вожд”. Преводът по Айнхард на сведението за Crumas Rex Bulgarorum  на Стр. Лишев като „Крум български цар”, с бележка  № 2: „Крум, български хан”, очевидно е противоречив - владетелят не е нито цар, нито хан по този латински текст от Аналите на Айнхард [ЛИБИ 1960: ІІ, 34, 813. 5].  За Омуртаг, като наследник на Крум титлата „кана” е със значение “rex”, както и „arhon” - титла, след тази на императора при франките и ромеите. Цар в приетата тогава европейска практика се означава с титлите „император” и „базилевс”.

Съвременните български автори не могат да намерят съответствие на българската владетелска титла до времето на Симеон, когато той става цар - василевс и времето преди него, когато дори и титлата хан не може да означава цар! Титлата Хаган носи владетелят на аварите през VІ-VІІІ в. Основания за това му дава включването в държавата на много васални държавици. За титлата равна на цар или император в Монголската империя през ХІІІ в. се узаконява титлата „хаган”. „Хан” е просто владетел на по-малка административна единица - улус. Показателни са примерите от христоматии, в които например В. Гюзелев коментира надпис на „кан Омуртаг” - „Кан ювиги Омуртаг”, като „Чаталарски надпис на хан Омуртаг” [Христоматия по история на България. София, 1978, с. 132]. Едно е „кан”, в оригинала „кана”, друго е „хан”.

Очевидно е насилието над българската автентична традиция, и българската етническа автентичност. Тюркизацията на Цетрална Азия и Европа е свързана със съвременно културно-историческо наследство, но това не означава, че то е еднопластово. Показателни са имената на аварите и хазарите, които се считат за тюркски народи, но името „авар” означава „скитник”, а „хазар” „отбягване”, „предпазливост” и др. Името на хагана на аварите Баян се счита за тюркско, но в иранското си значение означава „певец на героични песни”, а и не е разпространено сред тюркските народи, като историческо име. Затова пък руския музикален народен инструмент е „баян”, и не е тюркско наследство.

Използването на сведенията и на немски, унгарски, византийски, чешки, арабски и други хронисти позволява представянето на цялостна историческа картина от различни гледни точки. Пример за това са арабските сведения за принудителните бракове между наследниците на Самуиловата династия и византийски аристократи и аристократки.

В Хрониката от пепел са включени и събития, които също не са обект на изследване от българските историци - поробванията във византийска среда и намесата на държавата в лицето на императора - в случая чрез Новела на Алексий Комнин за да предотврати тези поробвания и да върне статута на тези хора като свободни граждани. Показателно е, че основание за освобождаване от робство е доказателството, че родителите на продадените в робство са българи, свободни хора и граждани на империята. Няма основания да се премълчава свободния статут на българите през средновековието и след освобождението от ромейска власт.

Проследено е мястото на куманите във възстановяването на българската държавност и ролята им в европейските политически събития между Русия, Унгария, България и Египет до появата на татарите в Предна Азия и Източна и Централна Европа. Вниманието към участието на куманите в българската политическа действителност е основателно - този народ има огромна заслуга за превръщането на България в значима политическа сила през първата половина на ХІІІ век. Кумански войници от робската - мамелюшка гвардия свалят в Египет през 1250 г. арабската династия на Аюбидите и основават своя династия на султани.

Куманската история вплетена в историята на българите вълнува Димитър Михов и поради интереса му към историческите спомени, съхранени в рода му. Участието на куманите в българския политически живот - царете Георги Тертер, Михаил Шишман са с кумански произход. Вниманието на автора на българската хроника от пепел е насочено към рода на Елтимир, който бил принуден да признае васалитет от султан Мурад през 1373 г. Това е и времето на поява на института на войнуците, които имали само военна повинност и охранявали планинските проходи и търговски пътища. Д. Михов ги определя и като „хора на меча” и в района на Манастирските възвишения търси следите от самостоятелност и на самоуправление, дадено на организираните от Елтимировия род войнуци. Старинната легенда, че Манастирските възвишения били остров с крепостни стени и халки за кораби заслужава внимание. Подобна легенда съществува и за Ченгене скене недалеч от Атия. Обикновено подобни места са стоянки на стража. Още П. Мутафчиев допусна, че „скамарите” от средновековието и вождът им Християн, отстъпник от християнството, заедно с княз Славун са не само разбойници, но и „граничарски първенци”. Названието им идва от тракийската дума за меч или кинжал - skalm, и лични имена Skeles, Skelles, Skillas. Скамарите се оказват малка етническа група, различна от славяните и принадлежаща към местното население, която очевидно е отхвърлила насила наложеното й християнство [Вж. Неделчев Н. Към произхода на българската етнична и държавна структура. Преоценка на някои исторически интерпретации. В: Диалози за човешкото и човека. Юбилеен сборник посветен на 70-годишнината на проф. Тодор Ив. Живков. Бургас, 2009, с. 252-272].

Тази древна традиция от времето на траките в ранната българска държавност наследяват и граничните български „хора на меча” в условията на Второто българско царство и в условията на установилата се власт на турците на Балканите през ХІV в. До ХVІІ в., до времето на силната централизирана империя състоянието на института на хората на меча се запазвало, но след това те били подложени на данъчен гнет и преследване. Вероятно това е времето, в което традицията на войнуците и тяхната организация вече не била в състояние да пази родова памет поради честите промени. Интерес представлява разказът за укриването в Дарманли - тълкуването на името на селото от „дар” като „теснина, процеп, междина” очевидно насочва към иранска интерпретация - „д?ррэ” е „долина”, „пролука, „планински проход”, и е различно от приетото от турците произношение „дере”, което няма значение на „планински проход”.

Димитър Михов прави връзка между името на неговия род Итимир и куманското и българско име Елтимир от средновековието. Интересно е преобразуването на имената - Никола Итимири от ХVІІІ-ХІХ в. е известен като Колю Мирчев. Запазена е и форма на името като Калтумару.  Интерес представляват „Спомени на една майка” - М. Михова, в които се посочва старинен обичай да се носи плитка от момчетата - носил я е прапрадядото на Димитър Михов, Михо Димитров. Плитката била отрязана от руски войник през 1878 г. и „с това орахатил детето”.

Хрониката завършва с бележки за представителите на рода „Итимири” и мястото им в съвременна България. Изследването на историята на род от общоисторически сведения, съчетани с родова памет изглежда убедително поставяне на проблеми, които няма да завършат с тази  „Книга от пепел”. Началото им започва с текста на Димитър Михов.

Събраните заедно сведения за общата и българска средновековна история от хроники, надписи и спомени представляват източник на знание, което е необходимо на читатели с общоисторически интереси и специалисти.