ПОСЛЕСЛОВИЕ НА „КНИГА ОТ ПЕПЕЛ II”

Димитър Михов

За да се разкрие цялата картина на разказа ни бе нужно да приближим една до друга всички тези части от нея, които бяха запокитени из едни от най - непосещаваните пространства не само на човешката памет и култура, но и в географски аспект. Бяха нужни години за осъществяването на тази задача, която естествено не бе планирана поради неведението за съществуването й. Когато тя започна да разкрива тайнствените си и увлекателни черти и показа ясно потенциала си и нуждата от систематизация и осмисляне на данните, с които разполагахме започна и трудния път към тази цел. През 2002 г. бяха първите ни стъпки по него. Нещо в духа зад крепостните врати на Несебър ни даде силен тласък и ни подпомогна в това наше начинание. Там се появи сред чувствата ни обнадеждаващият образ на нуждата от знание за нашата история, там се почувства готовността ни да я приемем каквато и да е, почувства се готовността ни на грешки и готовността ни да ги прекосим по пътя към това, което търсехме. Там започнахме да се вглеждаме във всяка мисъл и да извличаме безкрай варианти на мнението си, докато те не се изчерпаха, а след това дълго се вглеждахме в тях за да отхвърляме една по една тези наши мисли, които не приемаха за производно малкото, което знаехме за търсеното. Днес се чувства нуждата от знание за това, което открихме.
Като атрибут на нашата култура и нашето съществуване посочваме историята си. Тя може да сътвори въодушевление и вълнение, може да сътвори презрение и печал. Но тя е нашата история и не може да очаква покровителство от чужд поглед към нея. Нашето чувство за неотменност в споменаването й й дава продължение, а тя ни дава чувството на нейни покровители. Отвежда ни то към спомен за нас, който ние творим.
Не е обосновано пренебрегването на историята. Не е забулена в тайна нейната значимост. Обгърната в тайна е само връзката ни с нея, макар и неотменна. Паметта за нас е очаквана от паметта за нашата история. Всеки човек се ражда върху нея и потъва в нея. Съдбата му може да бъде на неин следственик, може да бъде и на неин предводител. Тя самата му дава напътствия към избора му, тя самата му посочва нуждата си. Никой не може да пренебрегне нуждата на съдбата си и нуждата от съдбата си. Всеки е значим за съществуването си. Жалка е гледката към отхвърлилия напътствията на съдбата поглед, жалък е спомена за отхвърлилия напътствията на съдбата човек. Тя е следственица на историята и предводителка в историята. Самата история е иззидан с множество съдби дом, в който пребивава духа ни и подбужда погледа на всеки от нас да съзре своята значимост. Всеки последвал напътствията на този дух е предводител на историята и неговото присъствие в нея има обоснован характер. Следствията от оказаните от него помощ и вяра ще го надживеят, те са проява на духа, който живее в иззидания със съдби дворец на нашата история, в иззидания със съдби храм на нашата история. Такова следствие е нашият разказ за нашата история, която е повече от всичко, което можем да кажем. Съзират се в нашия разказ за нашата история напътствията на съдбата, съзират се в него помощта ни за него и вярата ни в него. Жалка е гледката към отхвърлилия ги поглед, жалък е спомена за отхвърлилия ги човек. Съдбата му изглежда жестока, но никой не може да пренебрегне нуждата на историята и нуждата от историята. В нея е приютен споменът за всеки от нас. Без него живота на нашия дух е жесток. Само в спомена за нас е приютен духът ни, на който сме следственици и предводители.
Сега ние оставяме нашия разказ. Дарихме му помощ и вяра, дарихме му грижи и нови одежди. Пускаме го да продължи пътя си, да продължи похода си. Години го вадихме от забравата, години ни бяха нужни за да го възстановим. Сега той трябва да покаже своето вековно познанство с нравите на съдбата и да успее да се удържи пред новите премеждия, които е промушил пътя към това, което той се стреми да постигне. Приготвили сме го да е в състояние да го направи. Духът му е податлив на усвояване уменията, които са му нужни и са заложени в него уменията, които са му нужни. Надяваме се да ги използва, надяваме се и да бъде подходящ начина, по който ги използва. Очакват го много съдби и много духове. Той е предназначен да ги срещне, да срещне и тях самите един с друг. Казваме му:
- Сбогом, наше дете! Бъди устоял на вековете! Ти прекоси съдбата ни, ти ни направи горди. Ще сме щастливи ако те видим отново. Но трябва да стигнеш закъдето си тръгнал! Тогава ще знаем, че сме направили каквото е било нужно, ще знаем, че сме успели и ние да сторим каквото е нужно. Очаква те културата ни, очаква те съществуването ни. Удостой ги с присъствието си! Кажи им, че идваш за тях! С такива поръчения те изпращаме, с такива дела се показвай!
Потопени в сънища разказахме историята си и плувахме из чувството си, че извършваме нейното дългоочаквано изричане. Потопени в такова чувство плуваха героите в разказа ни и делата им го раздвижваха, понасяха се като водорасли из него спомени.