БЯГСТВО КЪМ СЪНИЩАТА НА МИНАЛОТО

Матей Караджале - един непознат класик на румънската литература

Огнян Стамболиев

Творчеството на Матей Караджале /1885-1936/ е малко по обем: сборникът исторически сонети „Двуглави орли”- 1912, разказът „Remember” - 1921, недовършената повест „Под знака на тайната” и романът „Безделниците от Стария дворец” - 1929. Но още с появата си на страниците на литературното списание „Гъндиря”  /„Мисъл”/ „Безделниците от Стария дворец”, тази „вълнуваща, неподражаема книга”, според големия критик Джордже Калинеску, поставя началото на дългогодишни спорове в културните среди на северната ни съседка. Поетът авангардист Йон Барбу - едно от най- оригиналните фигури в румънската литература между двете войни - веднага обръща внимание върху яркия, самобитен талант на първородния и незаконен син на знаменития сатирик и комедиограф Йон Лука Караджале, като изключително високо оценява търсенията му в областта на езика. Други, не по-малко известни литератори, преувеличават влиянието на чуждите образци /Едгар По, Вилие дьо Лил Адан и особено на любимия му автор Барбие Д’ Орвий/, трети го свързват с корените на „балканската традиция” в румънската проза от ХIX век /родения в Сливен, Антон Пан, а също и Николае Филимон и Йон Гика/, а четвърти стигат до средновековната летописна книжнина.
Писана близо две десетилетия, тази малка книга е акумулирала толкова богато съдържание, че нейните сто и двадесет страници са дали живот на десетки изследвания - дело на три поколения румънски критици, като някои от тях твърдят, че Матей Караджале е създал романа си върху космогоничен мит. Наистина „Безделниците от Стария дворец” не може да се вмести в рамките на обикновения роман. Тук преди всичко отсъстват архитектониката на познатия класически вид. Отделните епизоди не са развити линеарно: твърде много неща прекъсват още в зародиш - може би за да се засили дистанцията между реалното и фантастичното. Привидната фрагментарност на книгата с положителност се дължи на факта, че е писана с големи прекъсвания, в продължителен период от време /1910 - 1928/.
Матей Караджале е опоетизирал старата румънска столица и подобно на своя баща е създал едно „букурещко пространство” /след него, свое „пространство” ще създаде в забележителната си проза и великият Мирча Елиаде!/. Това е начално, митично пространство: свят причудлив и маскараден. Главни герои в него са тримата бохеми: последният потомък на стар и прочут болярски род Пашадия, наречен от него Luceafar /Вечерник/, авантюристът от гръцки произход Пантази и младежът, от чието име се води разказът и който е запленен от безпътството на първите двама. Към тях се присъединява и „негативното” им отражение - безскрупулният парвеню Горе Пиру.
Творбата на Матей Караджале представлява всъщност четиричастна сюита /„Среща на безделниците”, „Трите хаджилъка”, „Изповеди” и „Залезът на безделниците”/, съставена от малко странни и контрастни лирични сцени - спомени и въображаеми пътувания във времето и пространството /великолепна поема в проза е епизодът за странстването на разказвача и на космополита Пантази в галантния ХVIII век!/, като едновременно с това непрестанно тече и един зрелищен спектакъл, в който блестящо са вплетени иронията и сатирата, буфонадата и гротеската - все багри от един по ориенталски пъстър балкански свят. И друга важна особеност: епичното тук е изместено от описателното, от дългите портретни пасажи и спомените на любимците на автора, тези последни издънки от един загниващ, макар и нелишен от известна привлекателност и очарование свят.
Широкото историческо виждане на Матей Караджале /бил е сред най-ерудираните и свободомислещи хора на своето време/ е съчетано с един доста проницателен поглед върху съвременната политическа и обществена действителност в Румъния и Европа в края на ХIX и началото на ХХ век. Някои негови изследователи твърдят, че книгата е „епичен роман за упадъка на аристокрацията, на сладостния левантински дух”. И все пак, струва ми се, че Матей Караджале е повече лиричен поет и есеист, отколкото разказвач-реалист от „балзаковски тип”.
Преди двайсетина години, след публикуването на „Безделниците…” на италиански в забележителния превод на Флориан Потра, някои критици от двете страни потърсиха общи черти между романа на Матей Караджале и „Гепардът” на Джузепе Томази Ди Лампедуза. Вторият роман, разбира се е написан доста по- късно /1958/, но сходство между двете книги може би има. То е в духа и атмосферата - без съмнение, твърде близки. Прилики има и между два от образите: на сицилианския принц Салина и на тъжния букурещки аристократ Пантази, които са потънали в един и същи меланхоличен полумрак, страдат от една и съща нелечима болест на кръвта и гледат света със смирен и гаснещ взор…
Съдбата на странните герои от „Безделниците…”, при които всичко е под „знака на тайната”, напомня и за библейската притча за трите влъхви, тръгнали за Витлеем. Почти всяка страница от този „роман на букурещките нрави”, както сам го определя авторът, изобилства с пророчества, със загадъчни съвпадения. Затова и съпротивата на героите срещу съдбата може да има смисъл само като ефектен театрален жест.
Пластичните и музикалните качества, тънкото проникване в семантиката на думите чрез разместването им и ритмиката на фразите /Караджале-син е бил и отличен познавач на творчеството на Бах, Моцарт, Бетовен/ придават особена привлекателност на книгата. Езикът - поставящ ред проблеми пред преводачите! - привлича днешния читател както с изтънчения синтаксис, така и с необикновено богатата си лексика, в която наред с многото гърцизми, турцизми и балканизми, жаргонните изрази от епохата заемат съществено място.
Накрая е интересно да се отбележи, че зърното на тази фантастична история се крие в един много популярен в края на XVIII век анекдот - всъщност основан върху действителен случай и с реални прототипове, - публикуван за първи път в литературното списание „Vatra” /„Огнище”/ през 1884 г. от… бащата на писателя.
„За разлика от Йон Лука, който е жизнерадостен гений - пише литературният историк Йон Ротару, - Матей е мрачен романтик и поет-декадент в традицията на Пол Верлен и Оскар Уайлд. И докато бащата приема с усмивка този свят - лош и добър - какъвто е, то синът непрекъснато бяга от него към прекрасното вчера, към сънищата от миналото”.