ИЗ „СМЪРТТА ВИНАГИ ЗАВЪРШВА РАБОТАТА СИ”

Фернандо Сабидо Санчес

превод от испански: Магдалена Бояджиева

IV

Устоява болката, една кучешка болка,
валя сняг цяла нощ и не очаквам
да ме съжаляваш или да ми покажеш
на събуждане една безцветна усмивка.

Помня, че на върха на любовта
чувствата ми бяха стрелки, които маркираха
свободата в един часовник спрял от векове,
гърдите ти, луни пламтящи потъваха
сред сладката неравноделност на кръвта.
Макар да знаех, че нищо не ни свързва…
Къде си сега ?
Какво проклятие ме обгръща ?

Любов, не умирай,
всеки ден е едно горчиво събуждане,
без надежда, заслепен от яда
зная, че отвъд твоите ръце
има един напукан свят,
в който желанията се разлагат
и любовта не е първостепенна.

Но любов, никога не умирай…


XXIII

В моите сънища винаги обитава празнотата,
която прекосявам с един безтегловен полет
заради мириса на милостивост на нощите.
Стигам до зората
и няма никой, който да ме очаква.
Даже луната се крие, за да ме прогони
в един пейзаж от сенки
оттатък смъртта.

Капка по капка се стича дъжд,
който разголва с въздишки душата ми
и оцелява страха от несъществуването.
Замаян едва докосвам с устни красотата,
за да се изгубя в недоловимата светлина
на отричането.


ХХХIII

Ти си само един стих от най- прокълнатата ми поема
където очакваш нетърпеливо удара на светкавицата,
за да се родиш с един акорд на земята
или да ме обичаш наизуст
когато избликнат сълзите на моето сирачество.

Ти си само един стих докато времето ме поиска,
едно затъмнение от облаци, което заслепява очите
когато се срещнат погледите
и захвърляш в празното стерилните думи,
в забралата гной на смъртта.

За да погребем мрачните послания на любовта.


***
Това не е стих за смъртта.
Нито пък за еротиката.
Нарцисизмът никога не ме е въодушевявал.
Моята ирония е декор за филм. Макет.
Киносалонът е празен.
Още един ден, който
ще остане незабелязан.