ФЕРНАНДО САБИДО САНЧЕС. „СМЪРТТА ВИНАГИ ЗАВЪРШВА РАБОТАТА СИ”.

Хуана Васкес Марин, испанска писателка

превод от испански: Магдалена Бояджиева

Рецензия за стихосбирката на Фернандо Сабидо Санчес “Смъртта винаги завършва работата си”

Поетичният глас на Фернандо Сабидо Санчес в стихосбирката му “Смъртта винаги завършва работата” си е един полемичен глас, тъй като формата и чувството се появяват в нейните многобройни значения и най- вече смъртта се асоциира с безлюбието, ненавистта. Животът се възражда и разцъфтява с любовна страст.
Жан Ануи казва: “Смъртта е красива. Тя само дава на любовта нейната истинска същност…” Любовта и смъртта са взаимно свързани: Ерос и Танатос. Макар че в това стихотворение Ерос изпъжда Танатос, понякога става обратното.

… Избухна безлюбието в едно болезнено пресичане,
превърнаха искрите в пепел скутове опърпани от страст.
Когато то остави на страна зимата,
само смъртта зае нейното място.

Също и тук :

… Отново се върни
и се роди във мен,
със мен,
за да споделим сънищата си,
за да оживее,
което е мъртво.

Посвети ме в любовта,
разголи преживяванията си
и ще открием нови пътища
във времето.

Ако направим един задълбочен анализ, можем да кажем, че в качеството на отсъствие, смъртта генерира глаголната мощ на писането. Отсъствието отнасящо се до тишината е начална точка на едно творчество, което може да се определи като поезия на границата, на предела. Поетът обаче винаги осъзнава правдоподобността на знака. Знае, че езика не е прозрачен, нито невинен, а е съставен от серия слоеве на значението, присъщо на всяка дума, която го формира по невидим начин. Трудно е да се повярва, че показваме от езика и чрез езика един опит, който той не може да побере, както е тук думата смърт. От там неговото богатство да се търси смисъл в други семантични полета, които както вече казахме, прелитат над безлюбието, но също така над самотата, над отсъствието на страст, желанието, топлината, секса… Стиховете в някакъв аспект са обезнадеждени от движението си в тъмнината на думата, макар че търсенето и насладата на Ерос им дава яснота и живот и обръща полисемантичните полета.
Това е една книга, без която не може, за мистериозната човешка същност. Тази стихосбирка прекрачва границите на речта и естетиката на поезията.и навлиза в едно ново измерение на поетиката… Става въпрос за едно на пръв поглед неприемане, липсват думи-стени, които да възпрепятстват смъртта. Базира се на приемането и особено какви “лекове ” можем да използваме срещу нея. Точно там се заражда любовта и нейните компоненти, отваряйки в стиховете прозорци към живота:

… Излишно е обсебването на тези, които отказват
да обичат без основа, никога няма да успеят
да са те, макар да вярват, че са живи, не ще са друго,
освен една карикатура на самите себе си.

Поетичната реч малко по малко става все по-крайна (в етимологичен смисъл на завръщане към корените).
Има стихотворения обаче, които макар и да са в семантичните полета на смъртта, чийто творчески процес е обратен на предишните. Ако в първите движението беше от вътре на вън, тук се движи от вън на вътре, Това е като самообвинение “mea culpa“, защото тези “без наследство” са невидими за политическата мощ, икономическа, социална и т.н. и трябва да сменят своите възгледи. Става въпрос за няколко солидарни стихотворения, в които знакът се поставя в тяхна услуга. Погледът се насочва към бедните, изолираните, различните, към “другите”. Това е една форма на преминаване на поезията от аз към ние, стремеж да се освободи от личните проблеми на съществуването и да се насочи към социалните.

Не очаквам ничия щедрост,
но няма да приема никога
безнадеждността на смъртта,
покосила децата на Хаити, Сомалия или Палестина,
абсолютно беззащитни срещу нея,
която не приема помилване по молба
на потресените, която унищожава животи,
очаквайки химерната поява на нов Одисей,
между глада, тъгата и парадокса.

Тази стихосбирка крие в себе си светове, които произлизат от опита, макар и не задължително от света, както го разбираме, а чрез един опит, в който тъмнината обсебва поета и го принуждава да пише.

24 февруари 2011