ЕВАНГЕЛИЕТО СПОРЕД ЗМИЯТА

Жузе Едуарду Агуалуза

превод от португалски: Илияна Чалъкова

Мерцедесът беше спрял пред двореца „Дона Ана Жуакина”. Видях го отдалеч. На лунната светлина блестеше като бижу, паднало в калта. Стори ми се малко странно подобна кола да спре на такова място. Дворецът тънеше в пълна тишина. През широката полуотворена врата се виждаха тъжни пламъци да танцуват в огнището. Не исках да поглеждам към старата сграда. В съзнанието ми изникна споменът за един приятел, лицето му на мъртвец в ковчега си. Ковчегът имаше прозорче на височината на главата и аз надникнах и успях да го видя. Онова някога беше моят приятел.
Същото и с двореца: онова някога беше дворецът „Дона Ана Жуакина”. Сега представляваше развалина в град от развалини. Унизена останка, покварена от скитници, проститутки, нещастни хорица без път ни брод. Изведнъж се почувствах съвсем осиротял.
В същия миг някакъв глас ми подвикна: „Младежо, ако обичате…”. Видях, че задното стъкло на мерцедеса е отворено и се приближих. Преди да различа лицето на мъжа, видях пистолета, видях ръката му да държи пистолета:
- Часовникът Ви, младежо, ако обичате. А после и портфейла…
Някак глуповато се загледах в него. Мъжът се усмихна:
- Извинете, мили ми младежо, трябваше да Ви предупредя. Това е обир.
Дадох му часовника и портфейла. Сега можех да го огледам добре: мъжът имаше перфектното лице на Дензъл Уошингтън. Беше облечен в сив костюм със синя вратовръзка, а на ревера си носеше игла със знамето на Ангола. Почудата ми сякаш му се стори забавна. Прибра портфейла и часовника, а после отвори вратата:
- Няма ли да се качите?
Очевидно не беше покана, а заповед. Премести се навътре и аз се качих. Колата беше с кожена тапицерия. Миришеше на кожа и парфюм. Шофьорът беше в униформа като на генерал.
- Всичко е наред, Ижину - каза му Дензъл Уошингтън. - Към Острова.
Мерцедесът тихо потегли през града.
- Никой ли не Ви е казвал, че е опасно да се разхождате из Луанда в час като този?
Аз не бях излязъл на разходка, но предпочетох да замълча. Всичко това можеше наистина да се окаже просто шега. Стигнахме до крайбрежната, без да срещнем жива душа. После свихме към Острова, като минахме през Крепостта и най-сетне спряхме на плажа, извърнати към бляскавата повърхност на залива. Дензъл Уошингтън слезе от колата и с широко разтворени ръце посочи града:
- Виждаш ли това? Всичкото е наше! Знам те аз, знам те много добре. Ти си един от онези, които разправят, че ние ограбваме Ангола. Но вие забравяте, че ние сме независими, всичко това е наше и няма как някой да открадне нещо свое.
Забелязах, че той беше започнал да ми говори на „ти”. Подобна близост ме вбеси. Значи тоя тип ми беше отмъкнал портфейла и часовника, насила ме беше довел тук, а сега ми говереше и на „ти”? Слязох от колата, затръшнах вратата и му казах, че с бандити не говоря. Мъжът се усмихна (и Дензъл Уошингтън щеше да се усмихне така) и продължи с речта си:
- Също така разправят, че ние унищожаваме тази страна. Унищожение ли? Та ние просто я пригаждаме към Африка, към нашите културни навици. Луанда например приличаше на европейски град, странно тяло в сравнение с останалата част на страната. Трябваше да се поквари, за да се освободи.
А нищетата? Нищетата в неговите очи е необходимост:
- Социалното неравенство подпомага развитието: бедните завиждат на богатите и така работят. А най-бедните работят, за да не умрат от глад.
Оставих го да си говори. Исках да се прибера и да се изпъна на леглото. Той усети умората ми:
- Ще те оставя тук, - каза - но първо ще ми дадеш обувките си.
Свалих си обувките, а Ижину, шофьорът, ги прибра в багажника. Дензъл Уошингтън се върна на седалката си и затвори вратата. Махна ми разсеяно, докато мерцедесът се отдалечаваше. Приличаше на държавен глава.
Тръгнах в обратна посока пеша, бос, към двореца „Дона Ана Жуакина”. Доста бях изминал вече, намирах се пред Посолството на Италия, когато женски силует се очерта сред сенките. Беше момиче на около шестнадесет години. Косата му беше навързана на тънки и дълги плитки, които стигаха до кръста му и го караха да изглежда по-високо. Спря се точно пред мен:
- Ти италианец ли си?
В изненадата си му казах истината:
- Не, мисля, че съм от тук.
Тя ме изгледа от горе до долу, забеляза босите ми крака и се разсмя. „Виждам”, подигра се. Обърна се и си замина, без да погледне назад.