СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА НА ДУХА - ПОЛИТИЧЕСКАТА ДЪРЖАВА

Никола Инджов

Празникът на славянската писменост и на българската култура, празникът на светите братя Кирил и Методий, отдавна вече не може да се възприема извън контекста на казаното от академик Дмитрий Лихачов през 1981 г. на Първия международен конгрес на българистите. Тогава той - класически тип руски учен с върховни исторически прозрения - провъзгласи българската Държава на духа, създадена от Кирил и Методий. Поколения следовници и ученици на Първоапостолите долавяха величието на подвига с написването и разпространяването на новата човешка писменост, но именно личност със съзнание за цивилизационните предимства на славяните създаде крилатата формула и посочи единствената българска държава, никога и при никакви обстоятелства не попадала под чужди робства. Добави още думи, сродни на епичната Иван-Вазова прослава на българската реч - че „обединената духовна енергия на траки, славяни, готи и българи създава средновековното културно чудо, което аз наричам Държава на духа”.
Несъкрушима, непреодолима, тази Държава на духа реално пораждаше и все още поражда, надявам се, националното самочувствие на българския народи, тя е вградена в нашето национално достойнство, ако още не сме го загубили. Защото всекидневно в нашия живот се говори за равноправното ни уж членство в Европейския съюз, обаче културната ни древност остава на заден план. Не ни допускат в шенгенското пространство заради корупция и престъпност, но защо не ни приемат заради Държавата на духа, поставила началото но нова човешка цвилизация - славянската? Защо високопросветените европейци могат да съзрат в България вековечни и неотменни европейски характеристики, а високопоставените европейски политически лидери - не? България не е само страна на розите и киселото мляко, а и страна на книгата. България не е само външна граница или коридор, а държава на народ, в чиято душевност са напластени толкова цивилизационни пластове! Та на нашите земи са съществували културите на древния Рим, на Византия, на Тракия, на прабългарите, на Ориента, има повеи и от Средиземноморието. Всичко това не е останало безследно за съвременника, това е в душата му. Колко народи имат такова щастливо историческо наследство като българите?
Това е в края на краищата народът на Кирил и Методий, това е Държавата на духа!
Но днес, колкото и необяснимо за здравия разум, колкото и неприемливо за традиционния морал, срещу българската Държава на духа коварно действа политическата българска държава. Да, винаги е имало, има и ще има нравствена несъвместимост между културата и властта, но това противоречие понастоящем е изпълнено с невиждан цинизъм от страна на управляващите, с недалновидно отношение към интелектуалния зародиш у грядущите поколения. Днес съвършено ясно се вижда, че докато културата е предназначена да възвисява и изгражда личността, политиката разгражда, а в нашия случай - унищожава съзидателните способности на цял един народ, съсипва моралните добродетели на нацията. Политиката извежда като хора на житейския успех и дори на обществения елит нагли кредитни милионери, ненаситни приватизатори, корумпирани държавни и общински служители, гузни новобогаташи от всякакви фондации, шоумени, чалгаджии, подражатели и направо плагиати на чуждестранни образци в киното, театъра, телевизията. Кметове и министри с повдигнати срещу тях съдебни дела за присвояване „в особено големи размери” продължават да управляват политическата държава. В администрацията се подвизават мошеници на всички равнища, да си спомним неколцина висши сановници с фалшиви документи плюс прочутата нашенска шуробаджанащина, както и прословутите „обръчи от фирми”. При толкова корист, при толкова некадърност чудно ли е, че политическата държава докара на страната ни ето това заключение на независимата агенция Ройтерс: „България носи позорната титла “най-бедна в Европейския съюз”!
За такова заключение не е виновна Държавата на духа, но все пак и в интелектуалната българска територия се долавят белезите на катастрофата. Защото тук пластовете бяха разместени и с прикритата намеса на свикналите да бъдат фаворити на режима - какъвто и да е той. Например в областта на литературата самозвани ментори се заеха с осъществяването на т. н. „нов прочит”. Свидетелство са силно повлияните от чуждестранни изисквания телевизионни програми като „Голямото четене”, чиято цел бе да се омаловажи българската класическа литература. Българоубийственото „Отворено общество” подпомагаше и все още налага с финансовите си възможности представянето на българската литература в чужбина с книги, които представляват главно подражание на някакви ексцентрични новаторства в чуждоезикови среди. Народиха се автори, майстори на саморекламата, медийната информация измести традиционните естетически критерии и сравнителната оценка. И така нататък…
И все пак 24 май остана! Може би защото в началото са не само Кирил и Методий, а и даскал Ботьо Петков и Христо Ботев, по чиято идея този празник се чества за първи път в калоферското училище, и възрожденците, и народните учители от миналия век. Този празник се превърна в традиция, в елемент от нашия морал, от нашата народопсихология. Не случайно на 24 май са били изявявани най-прогресивните идеи на времето. Защото книжовниците (нека с тази обща дума наречем творците на българската култура) не са хора провинциалисти, не са хора откъснати от европейското, от световното развитие. Това са най-будните умове на отечеството. А какво е будността на ума, ако не принадлежност към идеите на времето?
Празникът си е празник, делникът -делник. Кой разпространява и кой отстоява писмеността? Отговорът е категоричен - това са писателите и учителите. В днешните немилостиви към българите исторически времена, когато отново сме най - бедните в Европа, политическата държава е оставила и едните, и другите на произвола. Учителите свършват не само заради ниските заплати, но и заради факта, че изчезват хората с душевни предпоставки за учителство, тъй като в реалния живот доминират мафиотите и мафиотското схващане за стойността на добродетелните професии. Писателският труд в България е единственият в интелектуалното пространство, останал без закон за авторското право. Няма закон и за българската книга, тя е облагана с най-високия данък в Европа
В резултат чувството за превъзходство, което българинът изпитваше заради принадлежността си към Държавата на духа, лека-полека изчезва. В личната съдба на българина се трупат отчаяние и мъка, страх от бъдещето… Дори и на 24 май.