Серафим Северняк

И ето ме - аз отново слизам почтително в третия подземен кат на старата римска базилика „Свети Климент”… Дори ярките крушки на кинематографическото осветление са безсилни да разсекат този мрак, напластяван от векове. Жилата на портативните прожектори ближат стените на една зала, по която безименен майстор е нарисувал сцени от живота на онзи, който е намерил в земята на хазарите костите на преподобния папа Климент и ги е пренесъл в Рим. Днешните италианци, ония, които се интересуват естествено, имат достатъчно основание да тачат нашия първоучител и да го наричат със звучното име Сан Чирилло…Константин Философ и рожденият му брат Методий ни гледат от фреските в един момент, когато според животописеца свети Андрей и свети Климент (Римски) ги представят на Христа…
И това би било всичко, ако не беше онзи изтръгнат от най-дълбокия мрак кът, където според легендата са лежали костите на Константин-Кирил и където сега блести меко мозаичния му образ, налепен тук от признателна България…
След нас върви внушителна колона начело с един министър и един посланик, с двама висши духовници и две-три стотици признателни българи и римски граждани, които идват да се поклонят на делото на първия средновековен хуманист и просветител в Европа, на онзи велик предренесансов мъж и неговия светейши брат, отхвърлили триезичната догма и въвели на световната арена четвъртата сила - славянството, която с течението и грохота на вековете имаше да става п ъ р в а!
Пиша тези редове за един от най-вълнуващите спомени в живота си и някъде много дълбоко, от изворите на съзнанието ми тръгва онази ясна и звънка песен на възродения народ, който в историята веч! Тя е майска тази песен, в пряк и преносен смисъл, защото химновата й звучност и ритъм са неотделими от буйното цъфтене и аромата на един майски празник , безподобен и единствен за всички епохи, континенти и народи. Тя е пролетна тази песен, защото само с великото и неудържимо цъфтене може да се сравни онова, което е направено от двама братя и шепа техни последователи в едно време на схоластика, безпросветност и клирска тирания…

Пиша тези редове и виждам импровизираната естрада на края на едно късо белокаменно стълбище в училищния двор на великотърновското село Горна Липница. И чувам ония звънки и трогателни гласчета, които славят в началото на житейския си път не друго, а писмеността, не друго - а езика на своите деди! И като апотеоз или като постоянен напев едно червенобузесто момче казва отсечено и амбицирано:

Ти малко си, но труд те чака тука -
без труд не може нищо - и не бе!
При мишци силни прибави наука -
разковничето там е за сполука.
Чети: А, Б!

О, това „А, Б…”, в което „А” прилича на сламена хижа, в която се раждат от памтивека жени и мъже и не ще позволят на един народ да умре! Тези ясни и свободни извити писмена, които макар и не точно такива, каквито са ги създали първоотците под колебливата свещ, имаха магическа сила на едно заклинание, извело милиони славяни напред и нагоре. С тях са станали достояние на света първите старославянски писатели Черноризец Храбър и Йоан Екзарх. На тях е записан епосът „Слово за Игоревия полк”. Чрез тях е полетяло към хората вълшебството на Пушкин, неукротимият гняв на Ботев. Техните релефни очертания върху металните вимпели известиха на извънземните тела за будната, неувяхваща и търсеща мисъл от зелената планета Земя!…

И остават напразни опитите на една злостна „емиграция”, захвърляла на два пъти отечествата си, обладана от антикомунистически бесове, да направи „свое” честване на Константин-Кирил във вечния град. Макар те да бяха извършени под високото покровителство на папата. И не намериха истинското място венците на предателите и родоотстъпниците, на които много им се иска да охулят днешна България. Предателствата и амбициите могат да бъдат много, но истината е една: най-старата и силна славянска държава - Славянобългарската - прие като своя исконна съдба и жребий делото на солунските братя и ведно с неизбежната святост на религията му придаде силата на разумната администрация, за да ги завещае на бъдещето…
И останаха напразни опасенията на легационните сътрудници на нашето посолство в Рим, че в ония трудни дни след събитията през август 1968 година, упорито насажданата политика на изолация към нашия свят не ще доведе в салоните на посолството гости. Часът беше седем и пет минути - класическото време за дипломатически приеми, когато пред официалния вход с надпис „Посолство на Народна Република България” в Рим беше задръстено от коли. и наред с висшите държавници, дипломати, духовници, наред с обичайните журналисти и предани приятели влизаха мъже и жени със славянски имена, известни в целия свят - Сергей Бондарчук и Ирина Скобцева, Елена Николай и Асен Пейков, - законни кръвни наследници на юбилейното дело…Тъй салоните на посолството, неочаквано и вълнуващо, се оказаха тесни да поберат искрените и честни приятели на славянската и на българската култура…

А пред мене кой знае защо изплуват наивните и страшни фрески от Араповския манастир, на които Кирил потопява в купела на кръщението владетеля Михаил Борис пред смаяните погледи на селяни и селянки, облечени в живописните и строги носии от осемнадесети век. После този Кирил в черна коса и брада и с лице на орач и копач ще проповядва светлина на същите тези селяни. И един от тях ще води за ръка малко момче, облечено в светло елече, кафяви потурки и бели навуща, намотани с черни върви. Очите на момчето ще са широко отворени и дланта също - готова да поеме калема, за да напише върху пясъка и после на пергамента онова „А, Б…”, възпято от дядо Вазов…
А пред мене ще изплува още рисунката на възрожденеца и революционера Георги Данчов, в която Кирил и Методий също ще имат лица на орачи и на селски учители. И от лявата страна на цар Борис-Михаил ще стои една гордо и с открито лице жена, която също ще държи за ръка малко момиченце, облечено с дрешките, с които нашите майки и сестри отиваха на първия учебен ден…
И пак тази песен за хората, които с книжовността - таз сила нова - съдбините си ще прекорят! И мирисът на метличина, и злачната зеленина на бръшлян и чимшир във венците, окачени като ореоли по портретите на стената!
И думите, с които житиеписецът характеризира първоучителя!
- Като видя, че философът е толкова млад, ала без да знае, че той има ум на старец!…
- Изказваше дълбоки мисли с малко думи…
- И дадената му от бога словесна сила срещу противниците, подобна на горещ пламък…
- Всички тези заблуди като изсече като тръни, философът ги запали със словесен огън…
Непредубеденият читател на стари книги ще види как житиеписецът на два пъти нарича преподобния не с друга титла, а философът, убеден, види се, че делото му е преди всичко един акт на революционна мисъл, един замах на въображението и една воля да победи на всяка цена ония, които „виеха като вълци” и „налитаха на него като врани на сокол”…
Ето я голямата гордост! Ето онова, което караше Вазов да възкликне „Не се гаси туй, що не гасне!” и Ботев - „Тоз, който падне в бой за свобода - той не умира!” Гордостта със златно покритие:

Че и ний сме дали нещо на светът
и на вси славяни книга да четат!