ВОДИТЕ В ЕЗЕРОТО СПЯТ В МЪГЛА…

Елена Бревнова

превод: Димитър Горсов

***

Водите в езерото спят в мъгла.
На жеравни криле отлитна лятото.
Керванът им далече се отля…
И пак е сред феерия душата,

и залезът е орган - в красота
там звук и лъч пространно са разстлани…
И пак далеч от всяка суета,
възторгът в мир цери сърдечни рани…

На падащ лист в шума, трошлив и тих,
усетил близостта на небесата,
би трябвало да скъташ в ярък стих
на мигновението чудесата!

Как чудно е да дириш свобода
в бездънната хармония на необята!
И с онзи Зов, вещаещ благодат
в надоблачен свод да лети душата.

—————————–

***
В предутринен хлад нежно езерото спи.
Но щом зари по свода се разлеят
прозрачните води ще оживеят
и лунният сърп в злато там ще се стопи.

И в ранния хлад птичи хор ще огласи
гората с диво пърхане и трели.
И ще засипят с блясък акварелен
цветята всеки кът в безкрая син.

Пак с перлен блясък цвят на момина сълза
ще заискри, и ще валят благоухания,
и върху гмеж от ангелски създания
ще трепкат весело и пеперуди, и роса.

Ще дойде вятърът и младите листа
по всяка вейка дълго ще целува…
Ликува сред природна чистота
душата.. И по нея все тъгува.

—————————–

***
През низ от облаци пак слънцето блести.
Пак въздухът е бистър, шумата прозрачна.
Слухти октомври в янтарните широти…
Картината на есента е тъй невзрачна.

Над езерото стине сонмът от листа.
Замислено над тях върбата се е свела.
Нечакан от душата сън из пустошта
е ширнат под зари от скреж поаленели.

Като в кристален звук от благовестен звън
в природата се нижат сили затаени
и омагьосаният дух като насън
прозира вдън просторите освободени.

Стаява се животът в своя божи дом,
сред лоното си - с глад за обновление
Като че сбираните в него сили, мълчешком
ще се възземат в нови тайнства на Творението.

—————————–

***
В зазорилата утрин аз тихо ще стана,
по път тесен ще тръгна пак с боси нозе.
В този прелестен свят за възторг съм призвана
и духът ми от огъня му е обзет.

Там в роса сред уханни треви ще се къпя
и цветенца в лъчисто венче ще сплета.
От чист извор ще пия води недостъпни.
С химн без думи сърцето ще пълни света.

И ще чуя пак сребърен звън от дъбравите
и над мене вълшебна зора ще гори….
Само в Божия власт е прекрасен безкрая
и предрича любов, и в целувки искри.


***
Багрец листвы, над озером туман,
На крыльях журавлей исчезло лето…
Растаял в небе птичий караван…
Душа феерией осеннею согрета. -

В лучах заката лики Красоты -
Высокой ноты дивные органы…
Как благостно, вдали от суеты,
Восторгом исцелять на сердце раны…

Шурша сухой, опавшею листвой,
Вдруг ощутить Небес прикосновенье…
Творить стихи возвышенной строкой,
Запечатлев бесценное мгновенье…

Как радостно свободу обретать
В торжественной гармонии природы…
Как хорошо на тихий Зов звучать,
Душой паря в заоблачные своды…

—————————–

***
Над сонным озером мгновенья тишины…
Но лишь заря едва небес коснется,
В прозрачных водах снова жизнь проснется,
В рассветном золоте растает серп луны…

И запоют пернатые певцы,
Украсив лес своею звонкой трелью.
И расцветут нежнейшей акварелью
Неброские, весенние, цветы.

Жемчужный ландыш - тонкий стебелёк,
Наполнив все своим благоуханьем,
Покажется вдруг ангельским созданьем.
Мелькнет над ним веселый мотылек…

И трепетно к молоденькой листве
Приникнет ветер, словно бы целуя…
Стремимся мы к природной чистоте,
По ней душою светлою тоскуя…

—————————–

***
Сквозь жемчуг облаков струится солнца свет.
Прозрачен воздух и листва полупрозрачна.
И тает октябрем ее янтарный цвет.
Картина осени печальна и невзрачна.

На зеркале пруда застывших листьев сонм.
Задумчиво над ним склонилась ива.
Непрошенный душой, парит осенний сон.
Как изморозь зари алеющей красива!

Как-будто благовест - хрустальный перезвон.
Свершается мистерия в природе.
И дух завороженно приобщен
К открывшейся очам его свободе.

Уходит жизнь в любимый Отчий дом,
В родное лоно - в жажде обновленья,
Чтоб для цветенья сил набравшись в нем,
Воскреснуть в вечном таинстве Творенья…

—————————–

***
Я на зореньке алой тихонечко встану,
По тропиночке узкой пройдусь босиком.
Любоваться прекрасным вовек не устану. -
Расцветет огонек на душе костерком…

Искупаюсь в певучих я травах росистых
И веночек сплету из душистых цветов.
Я напьюсь звонких вод родниковых и чистых
И прольюсь в сонный мир песней сердца без слов…

Меня встретят серебряным звоном дубравы,
И подарит волшебные краски заря…
Все прекрасное в мире - лишь Бога оправы,
Он пророчит Любовь, поцелуи даря…