Георги Райчев

Татко беше нагазил в реката и блъскаше с токмак из водата, а вуйчо изкусно хвърляше мрежата, която падаше разпростряна из водата. При всяко изтегляне на мрежата той изсипваше пред нас цели шепи рибки, които ние събирахме в котлето, а съвсем дребните хвърляхме отново във водата.
- Хайде расти, рибке, да порастеш - до година ще те хванем, - викаше вуйчо и се смееше с глас.
До обяд наловихме пълно котле с риба. Вуйчо взе котлето, извади оттам две рибки и ги хвърли върху жарта. Горките рибки заскачаха в огъня, падаха пак на въглените, горяха и изпущаха някакво странно шипене, като сподавен писък…
Аз гледах, изтръпнал цял, и попитах неволно:
- Дядо, защо така правят рибките?
- Карат се - отвърна полека дядо ми.
- Карат ли се? Ами защо се карат?
Дядо ми помълча и после продължи полека:
- Имало - почна той - имало едно време рибки, братче и сестриче, които много се обичали. Веднъж рибар хванал рибките и ги хвърлял на огъня, като ей тези. Рибките горели.
- Теб не те боли - казвала едната на другата - ти се преструваш; ти си приятелка с рибаря и ме измами да ме хване той…
- На, ти не гориш - отвърнала другата, ти си приятелка на рибаря, под тебе няма огън…
Дядото помълча, погледна ни и довърши: „Така думали рибките, додето и двете изгорели. Оттогава останала и поговорката - две рибки на един огън горят и една на друга си не вярват… Така са и хората.”
Уви, тогава аз бях малък и не разбрах истинския смисъл на думите му, но сега, колчем видя как хората се карат, завиждат си и всеки мисли, че съседът му е добре, а само нему е зле, спомням си приказката за двете рибки и виждам колко са били прави думите на стареца.