ЛИВИУ ЧУЛЕЙ - ЧОВЕК НА СПЕКТАКЪЛА

Огнян Стамболиев

Театрален и кинорежисьор, актьор, сценограф и театрален архитект - това са петте професии на световноизвестния румънец Ливиу Чулей /7 юли 1923 - 25 октомври 2011/, който близо четири десетилетия делеше напрегнатото си творческо ежедневие между букурещките театри и Бродуей.
“На нашата епоха, писа Ливиу Чулей, отговаря такъв начин на мислене, който почива върху научното познание и върху способността да се аализира изобразяваното общество. По този път се постига обобщение на отразяваната картина, кондензиращо полотическия избор. И тъй като изкуството е висша форма на творчески акт, то винаги изразява висша етична и гражданска позиция. Задачата на изкуството е не само да констатира, но и да възпитава…”
На пръв поглед като че ли Ливиу Чулей си противоречи сам. А всъщност се допълва. Онези, които са следили еволюцията му в киното /”Изригване”, “Дунавски вълни” , “Гората на обесените” - показвани и у нас/, сигурно са обърнали внимание, че и тук, както и в театъра, Чулей се интересува от пластичното, от определената релефност и контрастност, които “антените” на чувствителната му натура търсят и намират в живота. Но той има и друг вид “антени” и тъкмо тук съзираме привидно противоречие. Дори когато твърди, че тръгва от изобразителността/ което е съвсем разбираемо ако се вземе под внимание неговата нагласа като художник/, в изкуството му прозира как зад образа той търси идеята. Например във филма “Гората на обесените”, създаден по едноименния класически роман на Ливиу Ребряну /първото му зряло произведение, отличено със Златната палма на кинофестивала в Кан през 1965 г./, режисьорът не се е побоял от “дължината” на диалога, срещу която така решително се опълчва теорията на киното. Той позволи на своите герои да говорят дълго, даде им възможност да разкрият душата си, като често възлагаше експресивна функция на думата, погледа, мълчанието.
“Противоречие” откриваме и в дейността му в театъра. Любител на зрелищността, Чулей постави със същото увлечение и яркообразния спектакъл “Леонс и Лена” на Георг Бюхнер, и оспорваната от литературната и театралната критика “Пасакалия” на Титус Попович. Тук той апелира едновременно към интелекта и чувството, към разума и физиологичните комплекси, използвайки ги в услуга на художествената си идея.
Питър Брук твърди, че театърът трябва да се обръща към разсъдъка, но и да “преобръща всичко” у зрителя, за да изрази ” действителнността на всевъзможните й равнища”. Същото гледище, според едно свое интервю и според спектаклите си, разбира се, споделя и Ливиу Чулей. Той говори за”широк, комплексен, многостранен, реалистичен подход, който при това е в непрекъснато движение”, като самияа живот и е призван да разкрива смисъла на идеите, да полага основите на един нов хуманизъм. Откриваме го в неговите постановки, като се почне от “Власт и истина” на Титус Попович и се свърши с “На дъното” от Горки - един забележителен спектакъл на театър “Буландра” от Букурещ.
Чулей, без съмнение, е режисьор с много силно развито чувство за театър, хореография, музика и поезия. Той владее пълновластно сцената, изумително направлява и главните актьори и масовките /«Смъртта на Дантон» от Бюхнер, «Макбет» и «Бурята» от Шекспир/. Като малцина, той умее да придаде плътност и обемност на думата, да изтъкне музикалността на речта, да подготви логично кулминацията и да я разгърне мащабно.
Да характеризираме Ливиу Чулей като сценограф значи да определим що е фантазия. При все че неговите спектакли съвсем не си приличат /той мрази щампите и повторенията!/, всички те имат една обща черта, която ни дава възможност да открием почерка му така, както разпознаваме четката на талантливия художник, независимо от различните теми на отделните картини. Всъщност декорите на Ливиу Чулей са пространства, които са лишени от ограничителна външна рамка. Вътрешното сценично пространство тук е неразривно свързано с действието и самото то се превръща в участник в спектакъла. В тези представления изпълнителите често пъти са на съвсем малко разстояние от зрителите, а самите зрители се чувстват въвлечени в действието и това поражда усещането, че ролите са разменени /«Изгубеното писмо» от Йон Лука Караджале, «Дългият път на деня към нощта» от Юджин О, Нийл», «Власт и истина» от Титус Попович/.
И накрая няколко думи за архитекта Чулей. Всъщност неговият баща е един от големите архитекти на Румъния от периода между двете световни войни - негов е проектът на сградата на театър «Нотара» в центъра на Букурещ, както и редица други обществени и жилищни сгради. И тази дейност на Ливиу Чулей е съсредоточена около сцената, около любимото му изкуство - театъра. Той проектира само театрални сгради за театрите в страната - конструктивно дръзки, модерни, със сцени и зали, които променят обема, формата, предназначението си…