БЪЛГАРИ – УЧАСТНИЦИ В ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА СЪРБИЯ И ГЪРЦИЯ

Пламен Павлов

Съдбата на сърби, гърци и българи във времето на османското робство е сходна, но по геополитически причини се явяват и някои съществени различия. Близостта на нашите земи до столицата Цариград (Истанбул), тяхното военностратегическо и стопанско значение (плодородни земи, трудолюбиво население, и т.н.) създават изключително големи пречки пред българското освободително движение. “Великите сили”, на първо място Хабсбургската (Австрийската) империя и Русия, още през ХVІІ-ХVІІІ в. чертаят свои планове в региона, които нерядко се разминават със стремежите и политическите инициативи на българите. Сърбия и Гърция са в несравнимо по-добра ситуация, което се отразява на по-ранното им освобождение и при изграждането на тяхната нова държавност. За съжаление, ролята на българите в борбите за свобода на двата съседни християнски народа често е тенденциозно подценявана и дори игнорирана. Тя обаче е достатъчно значима, вкл. и като участие на бележити за своето време личности.

СРЪБСКОТО ВЪСТАНИЕ И БЪЛГАРИТЕ

По силата на решенията на Свищовския мирен договор (1791 г.) сърбите получават право да избират свои кнезове (кметове) и да формират 15-хилядна войска. Главатарите (дахии) на еничарите в Белград обаче извършват клане над кнезовете (около 70 души), което дава началото на Сръбското въстание (1804 г.). Воден от търговеца Кара Георги, бунтът среща подкрепа от страна на много българи, най-вече от Поморавието и Видинско. Ако трябва да сме точни, въстанието може да бъде определено и като сръбско-българско - в онази епоха българско население живее дори в самия Белградски пашалък! Твърде отчетливо е и участието на изявени за времето си личности - отличават се бинбашиите (полковниците) Кондо, Драган Папазоглу, Киро Бекярски, Узун Мирко, прочутият Хайдук Велко… Преговорите за мир с “Високата порта” са водени от българина Петър Ичко.

За съжаление, още в началото на своето съществуване новата сръбска държавица се стреми към заграбване на изконни български земи. В хода на руско-турската война от 1806-1812 г. войводите от населената предимно с българи малка област Поречие Петър Добрянец и Миленко Стайкович дори търсят руска помощ за създаване на българско княжество. При преговорите със султана през 1808 г. Кара Георги отстъпва тези земи, пренебрегвайки българските си съседи и съюзници. 

Реален израз сръбските намерения получават с окупацията на Тимошкия край (1833 г.), като е използван един бунт на местните българи. С подкрепата на Русия сърбите задържат пет нахии (околии) с българско население: Неготинска, Зайчарска, Гургусовецка (дн. Княжевацка), Алексинецка, Крушевецка. Дори и днес се признава, че местните хора говорят сърбизиран “торлашки диалект”, въпреки спекулациите за уж “сръбската” етническа природа на тази българска етнографска група.

Още Г.С. Раковски през 1863 г. във в. “Българска дневница” разобличава грабителските стремежи на Сърбия, която търси териториално разширение “… не по правий и естествений си ход към Босна и Ерцеговина, де живее негов чист сръбски елемент, но към Видин и София, сърцето на България! Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Българска Морава до Тимока, кои еще отчасти говорят чист български език, а отчасти помесан със сръбски () са живо доказателство (за) хода сръбской неправедной към нас политици…»

КОНДО БИНБАШИЯТА

В Сръбското въстание участват много българи и цели български отряди - т.нар. “бекяри” (”ергени”) или “момци”, водени от свои командири. Става дума най-вече за участници в кърджалийските размирици в края на ХVІІІ в. (вж. статията за Индже в т. ІV на “Бележити българи”), хайдути или доброволци от западните български земи (Нишко, Видинско и т.н.). Кондо, Драган, Мина и Мирко участват в превземането на Белград през 1807 г., като най-известен от тях е Кондо. Някои сръбски историци твърдят, че е родом от Лом и че е говорел сръбски с явен български акцент. Според Г.С. Раковски обаче Кондо е от Сливен, а в града е помнен дълги години и дори е бил герой на народни песни.

Както е показано от проф. Дойно Дойнов, смелият българин и неговите другари са участвали в дружината на Гушанц Али. През 1804 г. белградските дахии привличат кърджалийския предводител като съюзник с неговите 800-900 бойци. Така Кондо и други “бекяри” се озовават в Белград, но скоро преминават на страната на своите единоверци. Те бягат от Белград при Кара Георги, който назначава Кондо за бинбашия (хилядник).

Кондо и другите трима бинбашии българи участват в много битки, но най-голяма слава постигат при превземането на Белград (22 януари 1807 г.). Именно Кондо успява да се промъкне със седем души и да овладее портата “Сава-капия”, през която въстаниците нахлуват в крепостта. Сред първите са и хората на Узун Мирко. През следващите години Кондо охранява сръбската граница при Ужице. Загива най-вероятно през 1813 г. в ожесточена битка в района на Лозница.

ХАЙДУК ВЕЛКО - ГЕРОЯТ НА СРЪБСКОТО ВЪСТАНИЕ

Прочутият войвода е българин, роден в с. Леновци (дн. Леновац), Зайчарско, през 1780 г. в богато семейство. В средата на ХІХ в. историкът на сръбското въстание Леополд фон Ранке упорито го нарича не «Велко», а «Велико» (!) - форма, характерна за българската, а не за сръбската именна практика. Баща на Велико/Велко е Петър Сиренаря, собственик на големи стада овце, производител и търговец на сирене. Бъдещият бунтовник от малък е овчар, после слуга на някакъв турчин във Видин. Става хайдутин на 22 години, когато убива двама турци, нападнали сестра му. За кратко постъпва на служба при османския аянин Осман Пазвантоглу във Видин. При някаква свада Велко убива двама бойци на аянина, бяга при хайдушкия войвода Станой Главаш и дори се жени за сестра му Мария. Заедно с неговата чета се включва в Първото сръбско въстание, а през 1806 г. с войводите Душан и Вуица Вуличевичи участва в атаката срещу Белград.

Въпреки настояванията на сръбската историография и публицистика, Хайдук Велко е имал българско самосъзнание и поведение, което невинаги съвпада с онова на сръбските водачи. В хода на събитията той на практика се стреми към създаването на българско княжество в поречието на Тимок. Кара Георги решава да се възползва от тези стремежи, изпращайки го да вдигне бунт в родния си край - района на Криви вир и Църна река. Велко действа начело преди всичко на доброволци, които са българи. Някои от сръбските водачи го смятат за опасен и дори правят опит да го отстранят. През 1810 г. в битката при Варварин е тежко ранен в лявата ръка, с която по-късно си служи трудно. Поради своя буен характер българинът нерядко проявява неподчинение, вкл. и към Кара Георги. Изумителната му храброст обаче го прави едно от “лицата” на въстанието, негов прославен герой! През 1810 г. тази популярност му носи руски златен орден за храброст.

През 1811 г. Велко е начело на т.нар. Тимошка крайна. Жени се втори път, този път за дръзката Стана (”Чучук Стана”), която с оръжие в ръка се бие срещу турците. През лятото на 1813 г. Велко прави смел набег до стените на Видин. Силите са неравни - срещу 3 хиляди българи се отправя 16 хилядна армия. Велко укрепява Неготин с окопи и кули, като двадесетн дни удържа атаките. Заедно с него се сражават братята му Милутин и Милко, хаджи Никола Михайлов, Стоян Абраш и др. Велко загива на 28 юли 1813 г. Биографията на Хайдук Велко, изпълнена с авантюри и героизъм, е художествено пресъздадена от прочутия сръбски писател Вук Караджич.

ПЕТЪР ИЧКО

Българинът, чието име е останало в сръбската и европейската история с известния «Ичков мир», е роден около 1770-1775 г. в с. Катраница, Кайлярско, Егейска Македония (дн. Пирги, Гърция). Това българско село е било прочуто със своите кираджии (колари, превозващи стоки на далечни разстояния) и търговци. Търговията отвежда Петър в Земун, тогава на австрийска територия. През 80-те години той живее в Белград. Богатият българин, ключов посредник в международната търговия с памук и други стоки, има патньори както в родния си край и Солун, така и във Виена. Сериозни са и връзките му в османската администрация, а известно време е доверен човек и драгоманин на белградския управител Хаджи Мустафа паша. Поради езиковите му познания, вкл. немски, през 1797-1799 г. е на служба в турското дипломатическо представителство в Берлин, а по-късно вероятно и във Виена. В края на ХVІІІ в. той е най-влиятелният сред белградските търговци и техен старейшина. 

Петър Ичко подкрепя Сръбското въстание, като вероятно се стреми и към бързото омиротворяване на региона предвид интересите на търговското съсловие. През 1806-1807 г. е изпратен от сръбските водачи Кара Георги и Младен Милованович за преговори в османската столица, като търси и съдействието на вселенския патриарх Григорий V. Дипломатическите ходове на Петър Ичко, както и развитието на руско-турската война карат “Високата порта” да приеме сръбските предложения (януари 1807 г.). Петър Ичко се завръща в Белград, където умира внезапно (най-вероятно е отровен) на 5 май 1808 г. “Ичковият мир” се превръща в гаранция за сръбската автономия през първата половина на ХІХ в.

БЪЛГАРИТЕ В ГРЪЦКИТЕ ОСВОБОДИТЕЛНИ БОРБИ

Надеждите, обзели балканските народи с руско-турската война (1896-1812), се провалят.  През 1814 г. гръцки емигранти в Одеса създават революционната организация “Филики етерия”, която да подготви въстание в Гърция, България и Сърбия. Със задачата да привлече българите е натоварен Димитриос Ватакиотис, който като руски офицер е командвал български доброволци във войната.

Според Г.С. Раковски, “… по всички градове и знаменити села в България имало е български съзаклятници…” Сред членовете на “Заверата” (името, с което това движение е познато сред българите) има българи от Търново, Пловдив, Сливен, Котел, Варна, Одрин и др., представители на емиграцията във Влахия, Молдова, Бесарабия. През февруари 1821 г. водачът на «Филики етерия» Александър  Ипсиланти преминава с отрядите си от Русия във Влашко. При него идва делегация, която декларира, че в българските земи могат да се вдигнат не по-малко от 10 хиляди души. Заловени от турците, първенците са избити, единствен се спасява хаджи Михал от Сливен. Към Букурещ се отправя влашкият водач Тудор Владимиреску, съюзник на Ипсиланти, в чиито сили има стотици българи. Между двамата предводители избухват разногласия, Владимиреску е убит, а нахлулите във Влашко турски войски разбиват Ипсиланти.

В тези бурни събития участват много българи: Димитър и Павел Македонски, Сава Бинбаши, Индже войвода, Теодор от Силистра (полковник от руската армия), капитан Божин, Димитър Ходжоглу, бюлюкбаши Иванчо Стойков, капитан Иванчо от Битоля, Кара Георги от Кюстендил и др. В България османската власт започва кървава вълна от репресии - екзекутирани са видни граждани в Търново, Габрово, Котел, Пловдив, София, Шумен, Осман пазар/дн. Омуртаг, Карнобат, Копривщица, Ловеч, София, Видин, Пирот и др. Някои се самоубиват (хаджи Параскева от Търново, хаджи Йоан от Трявна,  хаджи Христо от Габрово и др.) или бягат в чужбина.

Избухналото заедно с тези събития въстание в Пелопонес привлича симпатиите на Европа и завършва с гръцката независимост (1829 г.). В него участват български доброволци от Пловдив, София, Видин, Македония, като според някои изследователи броят им е около 750 души. През 1860 г. “бащата” на гръцката журналистика К. Левидис подчертава:

“Българи пълководци начело на българи доброволци се сражаваха заедно с Колокотронис, Боцарис, Караисакис и другите гръцки герои в свещената борба за отечеството и свободата. Обилна българска кръв бе пролята заедно с гръцката по бойните полета, докато получи смъртоносен удар смятаната дотогава за непобедим колос Турция…”

ХАДЖИ ХРИСТО

Хаджи Христо Българин е един от най-известните участници в гръцкото освободително движение, а животът му прилича на приключенски роман… Роден е във Воденско през 1783 г. Баща му Петър Данков (Данкович) и брат му Ставро загиват през 1806 г. в Сръбското въстание. Според Г. Нешев българинът Петър Данков и двамата му синове са служили в руския отряд на ген. Исаев, изпратен в помощ на сръбските въстаници в хода на руско-турската война от 1806-1812 г. След края на войната Христо отива в Босна, след което през Венеция, Родос и Кипър стига до Александрия. Постъпва на служба при египетския паша Мехмед Али, който се стреми да се откъсне от Османската империя и приема в армията си много християни. Благодарение на своята смелост и военни умения Хаджи Христо е издигнат до началник на охраната, като получава прякор “шахин” (”сокол”). Сражава се срещу мамелюците и се отличава в един поход срещу еничарите в Алепо (Сирия).

През 1821 г. Хаджи Христо е в състава на силите на Мехмед Али, потеглили по море срещу гръцките въстаници. Смелият българин успява да избяга при гърците. Т. Колокотронис го назначава начело на конен отряд от българи, гърци и сърби. Участва във възлови сражения, вкл. в битката при Дервенаки. През 1824 г. е произведен в чин генерал. През 1825 г. е пленен от Ибрахим паша, синът на Мехмед Али, и е затворен за три години в крепоста Модон (Метони).

През 1828 г. е освободен и продължава участието си в сраженията с турците и се бори с ширещото се в Пелопонес разбойничество. Заема различни военни и административни позиции, ползвайки се с уважението на своите войници и местното население. Той е и първият началник на гръцката кавалерия. През 1843 г. е избран депутат в гръцкия парламент като представител на “трако-българите и сърбите”. Умира през 1853 г. в Атина. Съвременниците го описват като изключително човеколюбив, справедлив и възпитан човек.  Както е известно, контакти с Хаджи Христо са имали д-р Иван Селимински, Георги Раковски и др. българи, пребивавали в Атина.

В Гръцкото въстание участват стотици българи, някои от които заемат високи постове в армията. Сред нейните офицери са полковите командири (”хилядници”) Анастас Българин, Ангел Софиянец, Данаил Българин, Илия Българин, помощник-хилядникът Коста Българин, майор Кара Мицо, капитаните Коста и Кочо, Марко Йован, хаджи Стойко, Стефо Българин, стотниците Атанас Демир, Йоан от Струмица,  Христо Байрактар, взводни командири, подофицери. Мнозина от тях остават в Гърция, някои умират в нищета, но пазят българското си самосъзнание.

Участието в Сръбското и Гръцкото въстание е сред върховите усилия на българите в борбата за свобода. Трябва да се признае обаче, че дадените жертви, а в определен смисъл и благородната съпричастност към съдбата на съседите, се отразяват неблагоприятно на потенциала на нацията и нейната освободителна кауза.